Дейвид Балдачи
Проста истина (6)

6.

Точно в десет сутринта разпоредителят на Върховния съд Ричард Пъркинс, облечен в традиционния тъмносив фрак, какъвто тук носеха задължително, застана в единия край на тежката маса, зад която имаше девет тапицирани стола с различни размери и форми. Той удари с чукчето и претъпканата зала стихна.

— Почитаемият председател, и тяхна светлост върховните съдии на Съединените щати — обяви Пъркинс.

Дългата винена завеса зад масата се разтвори на девет места и през тях изникнаха също толкова съдии, вдървени и притеснени в черните си одежди, сякаш току-що се бяха събудили и откриваха около леглата си цяла тълпа. Докато сядаха, Пъркинс продължи:

— Слушайте, слушайте, слушайте. Всички, които искат да се обърнат към почитаемия председател и Върховния съд на Съединените щати, нека се приближат и да слушат внимателно, защото съдът заседава. Бог да пази Съединените щати и този почтен съд.

Пъркинс седна и огледа залата, неотстъпваща по размери на малко имение. Таванът се извисяваше на дванайсет метра, тъй че човек неволно започваше да се озърта за облаци. След някои предварителни формалности и церемониалната клетва на новите върховни съдии щеше да бъде обявено първото от двете дела, предвидени за тази сутрин. Беше сряда, значи с това работата за днес приключваше — следобедни заседания имаше само в понеделник и вторник. В четвъртък и петък дела не се разглеждаха. И така щеше да продължи до края на идния април — работа три дни седмично, после седмица прекъсване и отново по същия ред. Общо се събираха около сто и петдесет заседания, в които върховните съдии щяха да изпълняват за американския народ ролята на модерни соломоновци.

От двете страни на залата имаше внушителни фризове. Отляво бяха изобразени античните законодатели. Отдясно — техните колеги от християнската епоха. Две армии, готови да се нахвърлят една върху друга. Може би за да изяснят кой е схванал нещата най-добре. Мойсей срещу Наполеон, Хамураби срещу Мохамед. Законът, правораздаването, можеше да бъде адски мъчителна работа — дори и кървава. Точно над масата имаше два мраморни барелефа. Единият изобразяваше величието на закона, другият — силата на правителството. Между тях висеше текстът на Десетте божи заповеди. Други изображения бяха пръснати из цялата зала като ято подплашени гълъби — защита на народните правдини, духовете на мъдростта и държавната отговорност, опазване на човешките права. Всички те подчертаваха ролята на съда. Ако изобщо някога бе имало сцена с подходящи размери за изслушване на съдбовни дела, то тя несъмнено се намираше тук. Или поне така изглеждаше. Ала понякога първото впечатление е измамно.

Рамзи седна в средата на масата, Елизабет Найт в десния край. От тавана на залата висеше чувствителен микрофон. Майките и бащите сред публиката видимо се напрегнаха при появата на съдиите. Техните капризни, отегчени хлапета също се наместиха малко по-прилично върху столовете. Дори и най-слабо запознатите с дейността на тази институция усещаха чувството за огромна мощ и предстоящи решителни сблъсъци.

Тия девет съдии в черни одежди казваха на жените кога могат законно да абортират; те заповядваха на децата къде да получат образование; те решаваха кои приказки са прилични и кои не; те обявяваха, че полицията няма право своеволно да претърсва и арестува, нито пък да изтръгва признания чрез насилие. Никой не ги бе избрал на този пост. Те го запазваха за цял живот и буквално нищо не можеше да им го отнеме. А работеха при такава секретност, в такава непрогледна мъгла, че в сравнение с тях другите закостенели държавни институции изглеждаха бъбриви като стари клюкарки. Редовно се сблъскваха с проблеми, които разпалваха страсти из цялата страна и караха хората да се бият, да взривяват клиники за аборти, да демонстрират пред смъртните отделения на затворите. Тези девет съдии обсъждаха най-сложните въпроси, които ще тормозят човешката цивилизация, додето свят светува. И при това изглеждаха тъй спокойни.

Обявено бе първото дело. То засягаше насърчаването на малцинствата в обществените университети — доколкото изобщо можеше да се говори за нещо подобно в днешни дни. Адвокатът Франк Кембъл, натоварен със задачата да защитава тази идея, едва бе довършил първото изречение, когато Рамзи се впусна в атака.

Председателят на Върховния съд изтъкна недвусмисления текст на Четиринайсетата поправка, според която никой не бива да бъде дискриминиран. Не означаваше ли това, че според Конституцията е недопустимо каквото и да било насърчаване на малцинствата?

— Но в миналото са накърнени правата на толкова много хора, че трябва…

— Защо смятате, че разнообразие и равенство са едно и също? — рязко попита Рамзи.

— Защото позволява създаването на широк и пъстър кръг от студенти, които изразяват различни идеи, представят различни култури и това на свой ред помага за разчупване на невежеството и стереотипното мислене.

— Да не би случайно да основавате цялата си теза върху факта, че черните и белите мислят различно? Че един черен студент, възпитан в семейство на заможни преподаватели от… да речем, от Сан Франциско, ще донесе на университета по-различни ценности и идеи, отколкото бял младеж, отгледан точно в същата среда и същия град?

В тона на Рамзи звучеше неприкрит скептицизъм.

— Мисля, че всички хора са различни — отвърна Кембъл.

— Вместо да прехвърляме всичко върху цвета на кожата, не ви ли се струва, че по-скоро най-бедните измежду нас заслужават да им протегнем десница? — попита съдия Найт. Рамзи й хвърли любопитен поглед, докато тя добавяше: — И все пак вашата теза не очертава ясна разлика между богатство и бедност.

— Да, така е — призна Кембъл.

Майкъл Фиск и Сара Еванс седяха на отделен ред столове, разположени перпендикулярно на масата. Докато слушаше този суров разпит, Майкъл се озърна към Сара. Тя не го гледаше.

— Не можете да заобиколите изричния текст на закона, нали? — настоя Рамзи, след като най-сетне откъсна очи от Найт. — Ако ви слушаме, ще трябва да преобърнем Конституцията с главата надолу.

— А какво ще речете за духа, скрит зад думите? — възрази Кембъл.

— Духът е тъй безформено нещо, че предпочитам да боравя с конкретни факти.

Думите на Рамзи предизвикаха откъслечен смях сред публиката. Председателят отново подхвана словесната си атака и с убийствена точност разби прецедентите на Кембъл заедно с цялата му линия на разсъждение. Найт повече не се намеси. Гледаше право напред и мислите й явно витаеха далеч от съдебната зала. Когато светна червената лампичка, която сочеше, че времето на защитата е изтекло, Кембъл почти тичешком се върна на стола си. Когато друг адвокат зае мястото му и подхвана обвинителна реч срещу насърчаването на малцинствата, съдиите сякаш изобщо престанаха да слушат.

 

 

— Голяма работа е Рамзи — подхвърли Сара. Двамата с Майкъл седяха в съдебното кафене, а началствата се бяха оттеглили в своята столова за традиционния обяд след заседание. — Има-няма, за пет секунди накълца университетския адвокат.

Майкъл преглътна хапка сандвич.

— От три години насам само дебне подходящо дело, за да тегли секирата на малцинствата. Е, намери си го. Трябвало е да се споразумеят, преди да стигнат дотук.

— Наистина ли смяташ, че Рамзи ще си позволи подобно нещо?

— Майтапиш ли се? Чакай само да видиш изложението му. Сигурно ще го напише лично, за да се хили на всяка дума. С насърчаването е свършено.

— Донякъде схващам логиката му — каза Сара.

— Естествено, че я схващаш. Тя е очевидна. Това дело беше вкарано при нас от една консервативна групировка. Грижливо подбраха ищеца измежду белите, умни работяги с мазолести длани, на които никой никога не е помогнал. И знаеш ли кой е най-големият удар? Избраха жена.

— В Конституцията е казано, че никой не бива да бъде дискриминиран.

— Сара, знаеш много добре, че Четиринайсетата поправка е приета веднага след Гражданската война, за да гарантира, че никой няма да дискриминира негрите. Сега от нея издялаха тояга, за да смажат тъкмо хората, на които би трябвало да помага. Е, с това сами си изкопаха яма.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ако има надежда, беднякът се бори. Няма ли надежда, отмъщава. Грозна работа.

— О!

Сара се вгледа в Майкъл. Беше толкова енергичен, толкова пламенен и в същото време сериозен не за възрастта си. Редовно го избиваше на ораторство, понякога дори прекалено. Това бе една от онези негови черти, които едновременно я плашеха и възхищаваха.

— Брат ми може да ти разкаже цял куп истории на тази тема — добави Майкъл.

— Не се съмнявам. Дано да го срещна някой ден.

Майкъл я погледна и бързо извърна глава.

— Рамзи вижда света не такъв, какъвто е в действителност. Смята, че щом е успял да достигне върха със собствени сили, значи и другите могат. И все пак му се възхищавам. С еднаква стръв разкатава фамилията на бедни и богати, на държавата и отделната личност. Не признава фаворити. Това поне не може да му се отрече.

— Ти също си минал през много препятствия.

— Вярно. Без да се хваля, имам коефициент на интелигентност над сто и шейсет. Не всеки може да се похвали с такова нещо.

— Знам — каза Сара с нескрита завист. — Мозъкът на юрист ми говори, че станалото днес е правилно. А със сърцето си го приемам като трагедия.

— Хей, това тук е Върховен съд. Никой не казва, че ще ти е леко. А между другото, какво се мъчеше да направи днес Найт?

Майкъл бе информиран буквално за всичко в съда, знаеше малките тайни, клюките, стратегиите, използвани от съдиите и техните сътрудници, за да прокарат чрез делата дадена философия или гледна точка. Не беше наясно обаче какво точно намекна тази сутрин Найт в залата и това го тормозеше.

— Майкъл, та тя каза само едно-две изречения.

— И какво? Две изречения със заряд за милиони. Права за бедните, а? Видя ли как Рамзи пое топката? Да не би Найт да си прави устата за нещо? Или се кани да прокара някое ново дело?

— Не мога да повярвам, че ми задаваш подобен въпрос. Тия неща са поверителни.

— Тук всички сме в една лодка, Сара.

— Да бе! Колко пъти си виждал Мърфи и Найт да гласуват еднакво? Май не много често. Тук всичко се дели на девет, знаеш го много добре.

— Така си е, девет малки кралства. Но ако Найт крои нещо, бих искал да го знам.

— Не е задължително да следиш всичко в тоя съд. Божичко, ти и бездруго вече знаеш колкото всички останали сътрудници, взети заедно. Плюс поне половината съдии. Видял ли си някой друг колега да слиза в деловодството още по тъмно, за да провери какви дела са пристигнали?

— Не обичам да претупвам работата.

Тя го погледна, понечи да каже нещо, но се въздържа. Защо да усложнява нещата? Вече му бе дала отговор. Всъщност, макар че самата тя бе напориста, не можеше да си представи брак с толкова взискателен човек като Майкъл Фиск. За нищо на света не би могла да достигне стандартите му, камо ли да ги поддържа. Направо не си струваше да опитва.

— Е, аз пък не нарушавам служебната тайна. И двамата знаем, че тук е като на война. Една изтървана дума може да причини катастрофа. А в тая сграда и стените имат уши.

— По принцип съм напълно съгласен с теб, но в конкретния случай възразявам. Знаеш го Мърфи, макар и симпатичен, той си е живо изкопаемо — либерал в най-чист вид. Трябва ли да се помогне на бедните, хуква пръв. Двамата с Найт сто на сто са се сдушили. Той вечно гледа да пъхне прът в колелата на Рамзи. Том Мърфи командваше съда, преди Рамзи да надделее. Не е много забавно на стари години вечно да си в опозиция.

Сара поклати глава.

— Наистина не мога да ти кажа.

Той въздъхна и се наведе над чинията.

— Просто вече се разминаваме във всяко отношение, нали?

— Не е вярно. Нарочно говориш така. Знам, че те нараних с отказа си, и искрено съжалявам.

Изведнъж той се усмихна широко.

— Може пък да е за добро. И двамата сме толкова опърничави, че накрая сигурно ще се изколим.

— Доброто момче от Вирджиния и момичето от Каролина — провлачи тя с южняшки акцент. — Вероятно си прав.

Опипвайки разсеяно чашата си, той вдигна очи към нея.

— Ако мислиш, че аз съм инат, непременно трябва да срещнеш брат ми.

— Знам — кимна Сара, без да го поглежда. — Беше страхотен на онова дело, когато го посетихме.

— Много се гордея с него.

Този път тя го погледна.

— Тогава защо трябваше да се промъкваме тайно в съда, та да не ни забележи?

— Питай него.

— Теб питам.

Майкъл сви рамене.

— Има си някакви проблеми с мен. Напълно ме е изхвърлил от живота си.

— Защо?

— Право да ти кажа, нямам представа. Може и той да не знае. Във всеки случай не му е много весело.

— Видях го за малко, но не ми се стори такъв човек. Нали разбираш, потиснат или нещо подобно.

— Тъй ли? А какъв ти се стори?

— Весел, умен, допада на хората.

— Както виждам, и на теб е допаднал.

— Та той дори не ме забеляза.

— Но би ти се искало, нали?

— Това пък какво означава?

— Че не съм сляп. И че цял живот крача в неговата сянка.

— Ти си детето-чудо с необятно бъдеще.

— А той е героично бивше ченге, тръгнало да защитава същите хора, които доскоро прибираше зад решетките. Не понасям ореола на мъченик около него. Свястно момче, дето се изгърбва от работа, това е той.

Майкъл тръсна глава. Спомни си дългите месеци в болницата, когато не знаеха дали Джон ще преживее още един ден, още една минута. Никога не бе изпитвал такъв страх както при мисълта, че може да загуби брат си. Но, така или иначе, го загуби — и то не в болницата. Не заради онези куршуми.

— Може и той да мисли, че живее в твоята сянка.

— Не ми се вярва.

— Питал ли си го?

— Както казах, вече не си говорим. — Майкъл помълча, после тихо попита: — Затова ли ми отряза квитанцията?

Беше я наблюдавал внимателно как гледа брат му. Джон Фиск сякаш я очарова още от първия миг. По онова време му се струваше, че ще е забавно да отидат тайно на делото. Сега се проклинаше за тази идея.

Лицето на Сара пламна.

— Ние дори не се познаваме. Как бих могла да изпитвам някакви чувства към него?

— На мен ли задаваш въпроса или на себе си?

— Не желая повече да говорим за това. — Гласът й трепна. — Ами ти? Обичаш ли го?

Той рязко се облегна назад и я погледна.

— Винаги ще обичам брат си, Сара. Винаги.