Дейвид Балдачи
Проста истина (53)

53.

Руфъс тревожно се вглеждаше в брат си след поредния изтощителен пристъп на кашлица. Джош опита да се надигне с надеждата, че така ще диша малко по-леко. Знаеше, че вътрешностите му са почти унищожени. Всеки момент можеше да се скъса още нещо и това щеше да бъде краят. Продължаваше да притиска пистолета до ребрата си. Но май нямаше нужда от нов куршум. Първият щеше да го довърши.

Имаха късмет, че Тремейн и Рейфийлд не бяха взели военна кола. Но едната страна на джипа беше смачкана от сблъсъка с камионетката и това щеше да привлече нежелано внимание. Добре поне, че платнището донякъде ги прикриваше от любопитни погледи.

Руфъс не знаеше накъде да кара, а Джош често губеше съзнание и не можеше да му помогне. Руфъс отвори жабката и намери карта. Огледа я набързо и проследи с пръст пътя за Ричмънд. Трябваше да излезе на магистралата. Ако се наложеше, щеше да спира и да разпитва. Той измъкна визитната картичка от джоба на ризата си и погледна телефонните номера. Сега оставаше само да намери телефон.

 

 

Когато Фиск и Маккена пристигнаха в кантората, агентът каза:

— Хайде да го вземем.

— Ще изчакаме полицията — твърдо отсече Фиск.

Точно в този момент наблизо спря полицейска кола и от нея излезе Хоукинс.

— Какво става тук, Джон? — озадачено попита той.

Фиск посочи Маккена.

— Агент Маккена смята, че съм убил Майк. Дошъл е да вземе пистолета ми за балистична експертиза.

Хоукинс погледна враждебно Маккена.

— И това ако не е най-голямата тъпотия, която съм чувал…

— Много благодаря за официалното изявление, полицай… Хоукинс, нали не греша? — каза Маккена и пристъпи напред.

— Не грешите — мрачно отвърна Хоукинс.

— Е, полицай Хоукинс, имате разрешението на мистър Фиск да потърсите в кантората деветмилиметров пистолет, регистриран на негово име. — Маккена се озърна към Фиск. — Предполагам, че все още сте съгласен. — След като не получи отговор, той отново се завъртя към Хоукинс. — Ако нещо не ви допада, отиваме да поговорим с началството, а след това си търсете друга работа.

Преди Хоукинс да извърши някоя глупост, Фиск го хвана за ръкава.

— Дай да свършваме по-бързо, Били.

Докато влизаха в сградата, Фиск подхвърли:

— Лицето ти вече изглежда чудесно.

Хоукинс се усмихна смутено.

— Да, благодаря.

— Какво е станало? — попита Маккена.

Хоукинс му хвърли навъсен поглед.

— Един тип се беше надрусал здравата. Малко трудно го арестувахме.

Пред вратата на кантората имаше купчинка писма и пратки. Фиск ги вдигна и отключи. Влезе, пристъпи напред и изсипа пощата върху бюрото. После отвори горното чекмедже. Бръкна вътре, дълго рови из съдържанието и накрая вдигна глава.

— Тук беше, в това чекмедже. Видях го малко преди да ми телефонираш за Майк, Били.

Маккена скръсти ръце и се вторачи в него.

— Добре, има ли някой друг достъп до кабинета ви? Чистач, секретарка, доставчици, миячи на прозорци…

— Не, никой. Само собственикът на сградата има ключ.

— Колко време те нямаше? — попита Хоукинс. — Два дни?

— Точно така.

Маккена огледа вратата.

— Няма следи от взлом.

— Това не означава нищо — каза Хоукинс. — Който си знае работата, ще отключи, без да оставя следи.

— Кой знаеше за пистолета? — попита Маккена.

— Никой.

— Може би го е взел някой от клиентите, за да ограби банка.

— Не разговарям с клиентите си в кантората, Маккена. Когато ме потърсят, най-често вече са в затвора.

— Е, изглежда, имаме малък проблем. Брат ви е убит с деветмилиметров куршум. Вие имате деветмилиметров пистолет. Сам признавате, че до неотдавна е бил у вас. А сега липсва. Нямате алиби за времето на убийството и печелите от смъртта на брат си половин милион.

Хоукинс стрелна очи към Фиск.

— Майк е бил застрахован — обясни Фиск. — Заради нашите.

— Поне така твърдите вие, нали? — подметна Маккена.

Фиск пристъпи към него.

— Ако вярвате, че имате основания да ме арестувате, направете го. Ако не, пръждосвайте се от кантората ми.

Маккена не трепна.

— Мисля, че дадохте разрешение на полицай Хоукинс да потърси оръжието из цялата ви кантора, а не само в това чекмедже. Приятел или не, очаквам от него да изпълни служебните си задължения.

Фиск се отдръпна и погледна Хоукинс.

— Започвай, Били. Аз ще отскоча до кафето на ъгъла. Искаш ли нещо?

Хоукинс поклати глава.

— Аз бих пийнал чашка кафе — каза Маккена и тръгна след Фиск. — Така ще можем да си побъбрим.

 

 

Сара отби по алеята. Въздъхна дълбоко. Буикът беше тук. Докато излизаше от колата, я лъхна мирис на окосена трева. Ароматът разбуждаше спомени за футболни срещи в гимназията и лениви, спокойни вечери в Каролина. Щом почука, вратата се отвори толкова бързо, че тя едва не падна от стъпалото. Ед Фиск сигурно я бе видял да пристига. Преди да затръшне вратата под носа й, тя му протегна снимката.

На нея имаше четирима души — Ед и Гладис Фиск заедно със синовете си. Всички се усмихваха.

Ед погледна въпросително Сара.

— Беше в кабинета на Майк. Реших да ви я върна.

— И защо?

Тонът му беше все тъй студен, но поне не крещеше ругатни.

— Защото сметнах, че тъй ще е най-правилно.

Ед взе снимката.

— Нямам какво да ви кажа.

— Аз обаче имам. Обещала съм нещо, а никога не нарушавам обещанията си.

— На кого? На Джони ли? Е, предайте му, че напразно ви е изпратил да ми замажете очите.

— Той не знае, че съм тук. Каза ми да не идвам.

Ед като че се изненада.

— Тогава защо дойдохте?

— Заради обещанието. Джони не беше виновен за онова, което видяхте. Вината е моя.

— Не ме убеждавайте. За тая работа трябват двама.

— Може ли да вляза?

— Не виждам причина.

— Много бих искала да поговорим за синовете ви. Мисля, че трябва да узнаете нещо. Тогава ще разберете. Няма да се бавя и обещавам, че след като свърша, повече няма да ви досаждам. Моля ви.

След дълго мълчание Ед се отдръпна настрани. Влязоха и той затръшна вратата.

Холът изглеждаше точно както предния път. Явно стопанинът обичаше всичко да е на място. Сара си представи гаража, подреден по същия начин. Ед кимна към канапето и тя седна. Той прекрачи в столовата и внимателно сложи снимката между другите фотографии. После неохотно попита:

— Искате ли нещо за пиене?

— Само ако и вие искате.

Ед седна насреща.

— Не ми се пие.

Тя го погледна внимателно. Сега ясно виждаше приликата с двамата му синове по лице и телосложение. Майк беше взел нещо и от майка си, но Джон почти не. Ед понечи да запали цигара и се поколеба.

— Запалете, ако ви се пуши. Къщата е ваша.

Ед прибра запалката и цигарите.

— Гладис не ми разрешаваше да пуша вътре, трябваше да излизам. Старите навици трудно се преодоляват.

Той скръсти ръце и зачака.

— С Майк бяхме много добри приятели.

Лицето на Ед пламна.

— Не ми се вярва след онова, което видях.

— Истината, мистър Фиск…

— Виж какво, викай ми Ед — изръмжа той.

— Добре, Ед, истината е, че бяхме добри приятели. Така го виждах аз, но Майк искаше нещо повече.

— Какво намекваш?

Сара преглътна и се изчерви.

— Майкъл искаше да се омъжа за него.

Ед трепна.

— Никога не ми е казвал.

— Сигурно. Разбираш ли… — Тя се поколеба, очаквайки с тревога реакцията му. — Разбираш ли, аз му отказах.

Сара се сви, но Фиск просто седеше и се мъчеше да осмисли чутото.

— Така значи? Излиза, че не си го обичала.

— Не го обичах… не така, искам да кажа. Не знам защо. Той изглеждаше съвършен. Може би това ме е плашело — да споделя живота си с такъв човек, непрекъснато да го догонвам. А и беше толкова затънал в работа. Дори да го обичах, не знам дали в живота му щеше да има място за мен.

Ед наведе глава.

— Не беше лесно да отгледаме тия момчета. Джони се справяше с всичко, но Майк… Майк беше направо великолепен, с каквото и да се захванеше. Докато растяха, аз работех като вол и не усещах накъде вървят нещата. Сега разбирам. Все хвалех Майк. Прекалено много го хвалех. Майк казваше, че Джони не иска да има нищо общо с него, без да обяснява защо. А Джони наистина си е затворен. И дума не можеш да изкопчиш от него.

Сара погледна през прозореца до него. Върху плачещата върба отвън бе кацнала птица кардинал.

— Знам — каза тя. — През последните дни много често бях с него. Знаеш ли, по-рано си мислех, че ще разбера изведнъж: ето, с този човек искам да живея до края на дните си. Сега ми се струва глупаво. И непочтено. Така ли е?

По лицето на стареца плъзна едва забележима усмивка.

— Когато я видях за пръв път, Гладис беше сервитьорка в закусвалнята срещу гаража, където работех. Един ден влязох с тайфа приятели и щом я зърнах, престанах да чувам какво ми говорят. Сякаш бяхме останали само двамата в целия свят. Върнах се на работа и без малко да съсипя един двигател. Не ми излизаше от главата.

Сара се усмихна.

— Познавам добре ината на Майкъл и Джон Фиск. Не вярвам да си спрял дотам.

Ед също се усмихна.

— През следващите шест месеца закусвах, обядвах и вечерях все там. Почнахме да излизаме заедно. Накрая събрах смелост и я помолих да се омъжи за мен. Бог ми е свидетел, бих я помолил още първия ден, но се боях, че ще ме помисли за смахнат. — Той помълча, после отсече: — И си живяхме страхотно. — Вгледа се в лицето й. — И с теб ли стана така, когато видя Джони? — Изчака я да кимне и попита: — Майк знаеше ли?

— Мисля, че разбра. Когато най-сетне се срещнах с Джон, попитах го дали има представа защо са толкова отчуждени. Мислех, че може да е заради мен, но всичко бе започнало много по-отдавна. — Сара се напрегна. — Тъй че онова, което видя онази нощ в лодката, беше как се хвърлям на врата на сина ти. Беше преживял невъобразим, адски ден и не ми хрумна какво друго да му предложа освен себе си. — Тя погледна стареца право в очите. — Той ме отблъсна.

Спомни си за миналата нощ, за нежността, която споделяха в леглото и извън него. А после утрото. Тогава си мислеше, че е разбрала всичко. Чувстваше се спокойна и уверена. А сега изведнъж разбираше с ужас, че не знае нищичко за Джон и чувствата му. Разсмя се смутено.

— Дойде ми като студен душ. — Тя извади кърпичка и избърса очите си. — Ето, това исках да ти кажа. Ако трябва да мразиш някого, мрази мен, а не сина си.

Ед се загледа в килима, после стана.

— Тъкмо привърших с косенето. Бих пийнал чаша чай с лед, а ти?

От изненада Сара едва успя да кимне.

След няколко минути Ед донесе чайник и две чаши с лед. Докато наливаше, каза:

— Много мислих за онази нощ. Не си спомням всичко. На другия ден имах ужасен махмурлук. Колкото и да бях ядосан, не биваше да удрям Джони. Не и в корема, по дяволите.

— Той е здраво момче.

— Не това имах предвид. — Ед отпи глътка чай, облегна се и прехапа устна. — Казвал ли ти е защо напусна полицията?

— Каза, че арестувал някакво момче за наркотици. Било толкова жалко, че решил да помага на хора като него.

Ед кимна.

— Всъщност не го е арестувал. Момчето умряло на място. Както и полицаят, който бил с Джони.

Сара едва не се задави.

— Какво?

Ед явно се смути, че е засегнал тази тема, но все пак продължи.

— Всъщност Джони никога не ми е разказвал, но от другите полицаи разбрах какво е станало. Джони спрял колата по някаква причина. Май е била крадена. Така или иначе, повикал подкрепление. Наредил на двете момчета да излязат. Открил наркотиците. Точно тогава пристигнал другият полицай. Преди да претърсят момчетата, едното паднало и взело да се гърчи. Джони се опитал да му помогне. Колегата му трябвало да държи другото под прицел, но се разсеял. Тогава то измъкнало пистолет и го убило. Джони успял да стреля, но момчето го надупчило с два куршума. Паднали един срещу друг. Първото момче само се преструвало. Скочило и избягало с колата. А Джони и второто хлапе лежали съвсем наблизо и кръвта им изтичала.

— Боже мой!

— Джони запушил с пръст едната рана. Това спряло донякъде кръвотечението. Е, докато лежеше в болницата и не беше на себе си, спомена… че момчето му казало нещо. Не знам точно какво, Джони мълчи за това. Но когато дошли, заварили момчето мъртво, а Джони лежал до него и го прегръщал. Сигурно е успял някак да пропълзи. На някои от полицаите тая работа не им се харесала, нали хлапето било убило техен колега. Но проверили всичко и установили, че Джони не е виновен. Другият бил допуснал небрежност. Така или иначе, Джони едва не умря на път за болницата. Лежа цял месец. Не знам какви са били тия куршуми, но червата му бяха станали на парцали.

Сара изведнъж си спомни как Фиск дръпна тениската надолу.

— Има ли белег?

Ед я погледна странно.

— Защо питаш?

— Сетих се, че веднъж спомена нещо такова.

Той бавно кимна.

— От корема до шията.

— Старичък за нудистки изпълнения — тихо прошепна Сара.

— Сигурно са можели да направят пластична операция, но на Джони му беше писнало от болници. Освен това сигурно си е рекъл, че щом не могат да го оправят отвътре, няма значение как ще изглежда отвън.

По лицето на Сара се изписа тревога.

— Как така? Не се ли е възстановил напълно?

Ед печално поклати глава.

— Ония куршуми го бяха разкъсали здравата. Подскачали са вътре като билярдни топки. Закърпиха го, но здраво място не му остана. Сигурно можеха да го оправят, ако беше се съгласил на още две-три години в болница, трансплантации и тъй нататък. Но синът ми не е такъв човек. Докторите казват, че някой ден вътрешностите му просто ще престанат да действат. Било като при диабета — нали разбираш, органите се изхабяват… Е, според докторите онези куршуми са отнели на Джони двайсет години живот, може би и повече. И нищо не можеха да направят. По онова време тия неща не го вълнуваха много. Нали беше жив, по дяволите, какво повече? Но знам, че сега му тежи. Вдигаше тежести, тичаше като луд, възвърна си силите, или поне така изглеждаше. Напусна полицията. Дори не поиска пенсия, макар че имаше пълното право, дявол да го вземе. Стана адвокат. Изгърбва се от работа, печели мизерно и дава почти всичко на мен и майка си. Аз нямам пенсия, а болничните сметки на Гладис надхвърлят заплатата ми за цял живот. Трийсет години изплащахме къщата, а накрая се наложи да я ипотекирам.

Ед замълча. Сара се озърна към медала за храброст върху масата. Някакво си парченце метал срещу толкова много болка.

— Казвам ти всичко това, за да разбереш, че Джони няма същите цели като теб и мен. Не се ожени, не е продумвал за деца. Сега трябва да бърза. Ще се смята за най-щастливия човек на света, ако изкара до петдесет. Сам ми го каза. — Ед наведе глава и гласът му пресекна. — Не съм си и мислил, че ще надживея Майк. Опазил ме Бог да погреба и второто си момче.

Сара най-сетне намери сили да проговори.

— Благодаря ти от все сърце, че ми разказа. Разбирам колко ти беше трудно. Всъщност почти не ме познаваш.

— Понякога за десет минути опознаваш човека по-добре, отколкото за цял живот.

Сара стана да си върви.

— Благодаря, че ми отдели толкова време. Непременно се обади на Джон.

Той кимна решително.

— Ще му се обадя.

Докато Сара посягаше към дръжката на вратата, Ед попита:

— Още ли обичаш сина ми?

Тя излезе, без да отговори.

 

 

В малкото заведение на ъгъла Фиск си поръча кафе и седна на една от външните масички. Маккена се настани срещу него. Отначало Фиск реши да не му обръща внимание и разсеяно се загледа в минувачите. Сложи си тъмните очила, защото слънцето вече надничаше над отсрещните сгради и хвърляше сенките на двамата мъже върху тухлената стена. Маккена мълчаливо дъвчеше бисквити и разбъркваше кафето си.

— Как е коремът? — ненадейно подхвърли той. — Съжалявам, че те ударих така.

— Да, сигурно ти се ще да беше ударил по-силно.

— Не, наистина. Видях пушката и се разтревожих.

Фиск го погледна.

— Значи си се уплашил, че мога някак да отворя колата, да извадя пушката, да я завъртя и да стрелям, преди да ме гръмнеш от… имаше ли двайсет сантиметра?

Маккена сви рамене.

— Вече бях чел досието ти. Бил си добър полицай. Поне до края.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

Маккена се приведе напред.

— Нищо не казвам, само че в края на досието има неизяснени въпроси. Би ли ме просветлил?

Фиск свали очилата и го погледна втренчено.

— Защо не вземеш просто да ми пръснеш мозъка? Така ще е по-забавно.

Маккена килна стола си назад към стената и запали цигара.

— Знаеш ли, ако чак толкова държиш да докажеш, че си невинен, трябва поне мъничко да ми помогнеш.

— Маккена, ти твърдо вярваш, че съм убил брат си. Защо да говоря напразно?

— По много случаи съм работил. В петдесет процента от тях първоначалната ми теория се е оказвала грешна. Затова имам един девиз: „Не се заричай“.

— Я, ама ти май говориш искрено.

Тонът на Маккена стана малко по-дружелюбен.

— Слушай, Джон, отдавна съм в занаята, разбираш ли? При нас няма ясни и простички случаи. Не си затварям очите и знам, че всичко е много заплетено. — Той помълча, после добави с престорена небрежност: — Тъй че защо брат ти се е интересувал от Руфъс Хармс и какво точно е имало в молбата?

Фиск отново си сложи тъмните очила.

— Това не подкрепя теорията, че съм убил брат си.

— Имам много теории. Сега проверявам една от тях, търсейки ненадейно изчезналия пистолет. А междувременно искам да погледна от друг ъгъл — Руфъс Хармс. Брат ти е получил молбата, вероятно е бил и в затвора.

— Чандлър ли ти каза?

— Имам много източници. Ти и Еванс сте се интересували от миналото на Хармс. Той избяга от затвора в Югозападна Вирджиния. А снощи двамата отлетяхте със самолет точно натам. Защо не ми кажеш какво става? Къде бяхте и защо?

Фиск бе зашеметен. Значи Маккена ги следеше. В това нямаше нищо необичайно, но някак не му беше хрумвало, че може да са под наблюдение.

— Явно знаеш доста… тогава защо питаш?

— Може да разполагаш със сведения, които ще ми помогнат да изясня случая.

— Преди Чандлър?

— Когато убиват хора, има ли значение кой ще хване престъпника пръв?

Фиск знаеше, че Маккена има право. Поне привидно. Но, разбира се, далеч не беше маловажно кой ще хване престъпника пръв. Както навсякъде другаде, така и в полицията хората трупаха точки. Той стана от стола.

— Хайде да видим докъде е стигнал Били. Сигурно вече е открил двата трупа, дето ги натъпках в шкафа миналата седмица.

Когато се върнаха, Хоукинс тъкмо привършваше.

— Нищо — каза той, щом видя как го гледа Маккена. После добави предизвикателно: — Ако искате, проверете.

— А, не, вярвам ви — добродушно отвърна Маккена.

Фиск гледаше Хоукинс.

— Какво е това, Били? — попита той и посочи шията му.

— Кое?

Фиск плъзна пръст по яката на униформата, после го вдигна пред очите на своя приятел. Хоукинс се изчерви.

— О, по дяволите. На Бони й хрумна да прикрие белезите. Затова не изглеждам толкова зле. Такъв бой не бях ял през живота си. Нали разбираш, онзи беше едър, ама и аз не съм дребосък.

— Аз да бях, щях да го напълня с олово — обади се Маккена.

Фиск зяпна от изненада. Хоукинс кимна.

— Изкушавах се. Както и да е, ако момчетата разберат, ще стана за смях, а пък в жегата тая гадост почва да лепне по дрехите. Не знам как се справят жените.

— Значи това е…

— Грим — смутено призна полицаят.

Въпреки неочакваното разкритие Фиск се помъчи да запази спокойствие. Неволно докосна все още изтръпналото си рамо.

Маккена го гледаше.

В този момент иззвъня телефонът. Фиск вдигна слушалката. Обаждаха се от болницата на майка му.

— Прочетох за Майкъл във вестника. Много ми е мъчно, Джон.

Жената работеше в болницата от години и Фиск я познаваше много добре.

— Благодаря, Ан. Виж какво, сега не му е времето…

— Като си помисля само, че съвсем скоро беше тук, а сега вече го няма. Направо не ми се вярва.

Фиск трепна.

— Къде, в болницата ли?

— Да. Миналата седмица. В четвъртък… не, в петък.

Деня, когато изчезна.

— Спомням си го, защото обикновено той идваше в събота.

Фиск замаяно тръсна глава.

— Какви ги говориш? Майк не посещаваше мама.

— Посещаваше я. Е, не чак толкова често като теб.

— Не си ми казвала.

— Тъй ли? Ами, ако е трябвало да знаеш, Майкъл щеше да ти каже.

— Защо да не ми каже, по дяволите? До гуша ми е дошло от недомлъвки.

— Извинявай, Джон — отвърна жената, — но той ме помоли да не ти казвам и аз изпълних молбата му. Това е. Сега вече го няма и аз… аз си помислих, че не е зле да знаеш.

— Значи в петък е идвал при мама? Разговаря ли с теб?

— Почти не. Изглеждаше някак нервен, бих казала дори тревожен. Дойде много рано и остана само половин час.

— Разговаряха ли?

— Срещнаха се. Не знам дали са разговаряли. Гладис понякога е доста капризна. Кога ще можеш пак да наминеш? Тя не знае за Майкъл, няма откъде да разбере, но все пак ми се струва много потисната.

Очевидно жената вярваше, че връзката между майка и син е по-силна дори от болестта на Алцхаймер.

— В момента съм много… — започна Фиск, но не довърши. Би било истинско чудо майка му да си спомни дали е разговаряла с Майкъл. И все пак…

— Идвам веднага.

Фиск остави слушалката, взе куфарчето си и натъпка пощата вътре.

— Значи преди да изчезне, брат ти е бил на свиждане в болницата? — попита Маккена. Фиск кимна. — Тогава тя може да ни каже нещо.

— Маккена, майка ми страда от болестта на Алцхаймер. Смята, че Джон Кенеди още е президент.

— Добре, ами някой от персонала?

Фиск записа адреса и телефона върху гърба на визитната си картичка.

— Само не закачай майка ми.

— Отиваш при нея, нали? Как тъй се накани?

— Тя ми е майка — отсече Фиск и излезе.

Хоукинс се завъртя към Маккена.

— Готов ли сте да тръгваме? Трябва да заключа. Не искам някой пак да се вмъкне и да открадне още нещо.

Изрече го така, че Маккена неволно примига. Нямаше откъде да знае за пистолета, нали? И все пак се почувства виновен. Но на плещите му отдавна тежеше друга вина. Далеч по-тежка.