Дейвид Балдачи
Проста истина (5)

5.

Форт Джаксън бе кацнал като унил лешояд върху пустинния пейзаж на Югоизточна Вирджиния — в полуизоставен въгледобивен район, еднакво отдалечен от Тенеси, Кентъки и Западна Вирджиния. В Съединените щати почти нямаше самостоятелни военни затвори; обикновено ги прикрепяха към някой гарнизон както по традиция, така и заради ограниченията на армейския бюджет. Форт Джаксън също разполагаше с военна база; преобладаващата му част обаче си оставаше затворът, където безмълвно отброяваха дните си най-опасните престъпници от американската армия.

Никой никога не бе успял да избяга от Форт Джаксън, а дори и някой да успееше да излезе на воля без съдебно решение, свободата му щеше да е безсмислена и мимолетна. Околната местност представляваше далеч по-страшен затвор с назъбени, остъргани от багерите планински склонове, опасни пътища с убийствени пропасти под завоите и непроходими дебри, пълни с отровни змии. А из замърсените ручеи и рекички още по-агресивната им братовчедка, наричана от индианците „воден мокасин“, само чакаше нечии подплашени нозе да нагазят в нейната територия. Колкото до независимите местни жители в този затънтен край на Вирджиния, те представляваха по-сериозна преграда дори от бодливата тел. Не само умело си служеха с ножа и пистолета, но и рядко пропускаха да го сторят при пръв удобен случай. И все пак в тия планински места, в буйните гори, храсталаци и разцъфтели ливади, в мириса на безметежни горски създания и покоя на океанските дълбини се криеше неописуема красота.

Адвокатът Самюел Райдър мина през главния портал на укреплението, взе си значка на посетител и остави колата на паркинга за гости. Упъти се с нервни крачки към грозната тежка врата в каменния зид на затвора, а куфарчето леко потупваше синия крачол на панталона му. Минаха цели двайсет минути, докато преодолее всички формалности, включително проверка на личните документи, сверяване със списъка за свиждане, обиск, металодетектор и накрая преравяне на всяка дреболия в куфарчето. Надзирателите огледаха подозрително транзисторния приемник, но му разрешиха да го задържи след изричното уверение, че вътре няма забранени предмети. После Райдър изчете стандартния правилник за свиждане и потвърди на висок глас, че разбира всяка точка. Знаеше, че наруши ли която и да било от тях, лицата на надзирателите моментално ще престанат да бъдат любезни.

Той се озърна, безсилен да прогони потискащия страх, непоносимото нервно напрежение, сякаш архитектът на затвора бе успял някак да вгради тия чувства в самите основи на сградата. Стомахът му се сви, дланите му се обляха в пот, като че трябваше да се качи на малък самолет броени минути, преди да налети ураган. Макар и бивш военен от виетнамската епоха, Райдър никога не бе напускал страната, никога не се бе сблъсквал със смърт и сражения. Какъв майтап би било да се гътне от сърдечен удар във военен затвор насред Съединените щати. Той пое дълбоко дъх, мислено заповяда на сърцето си да притихне и отново се запита защо ли дойде. Руфъс Хармс не бе в състояние да диктува условия нито на него, нито на когото и да било. И все пак ето го тук. Райдър отново пое дъх, закачи пропуска на ревера си и стисна дръжката на куфарчето като утешителен талисман, докато надзирателите го водеха към стаята за свиждане.

Останал сам за няколко минути, Райдър огледа мръснокафявите стени, създадени сякаш за да потискат още повече хората, които навярно и бездруго едва се удържаха от самоубийство. Запита се колко души живеят тук, погребани живи от събратята си, при това напълно заслужено. И все пак всички те, дори и най-гнусните престъпници, имаха майки; Райдър допускаше, че някои дори са имали и бащи, дали на децата си нещо повече от капка сперма. Ала въпреки всичко бяха попаднали тук. Злодеи по рождение? Може би. Вероятно скоро ще измислят генетичен тест, който да разпознае дали твоето първолаче няма да се превърне в нов Калигула, помисли той. Само че какво да прави човек, по дяволите, когато му изтърсят лошата новина?

Разсъжденията му секнаха, защото в стаята за свиждане влезе Руфъс Хармс, извисен цяла глава над двамата надзиратели, които го придружаваха. От пръв поглед приличаше на феодален владетел сред васалите си, макар че беше точно обратното. Райдър никога не бе срещал по-едър мъж — същински великан, надарен с неимоверна сила. Дори и сега масивното му туловище сякаш изпълваше цялата стая. Гърдите приличаха на два железобетонни блока, закачени един до друг, ръцете бяха като дървесни дънери. На ръцете и краката си носеше вериги, които го принуждаваха да се движи с характерното „затворническо тътрене“. Но личеше, че е свикнал с това; късите му крачки бяха някак изящни.

На възраст беше около петдесет, но изглеждаше поне с десет години по-стар; Райдър забеляза следите от стари рани по лицето му, изкривената хлътнала кост под дясното око. Младежът, когото някога бе защитавал, имаше изящни, дори красиви черти. Райдър се зачуди колко пъти са го пребивали тук и какви ли още следи от насилие носи под дрехите си.

Хармс седна отсреща, зад дървената маса, изподраскана от ноктите на хиляди нервни, трескави ръце. Отначало не погледна адвоката, а се озърна към надзирателя, който бе останал в стаята.

Райдър схвана безмълвния намек и също се обърна към надзирателя.

— Редник, аз съм негов адвокат, тъй че ще трябва да ни оставите насаме.

Отговорът бе автоматичен.

— Това е строго охраняван затвор и всеки затворник тук се смята за извънредно опасен. Тук съм заради вашата сигурност.

Райдър знаеше много добре, че хората тук наистина са опасни — не само затворниците, но и надзирателите. Нямаше друг начин.

— Разбирам — отвърна адвокатът. — Не ви моля да излезете, но ще бъда благодарен, ако се поотдръпнете. Адвокатска тайна, нали разбирате?

Надзирателят не отговори, но се отдръпна към дъното на стаята, където навярно нямаше да ги чува. Руфъс Хармс най-сетне погледна Райдър.

— Донесе ли радиото?

— Странна молба, но все пак я изпълних.

— Включи го, ако обичаш.

Райдър извади транзистора и го включи. Из стаята се разнесе печалният звук на кънтри. Той помисли смутено, че думите звучат нелепо и кухо пред лицето на истинското страдание между тези стени. Хвърли на Хармс въпросителен поглед и затворникът се озърна.

— Много уши слухтят наоколо. Някои не се виждат, нали схващаш?

— Подслушването на разговор между адвокат и неговия клиент е забранено от закона.

Хармс леко разпери ръце и веригите издрънчаха.

— Много неща са забранени, но хората все пак ги правят. И тук, и навън. Нали?

Райдър неволно кимна. Хармс вече не беше някогашното подплашено хлапе. Беше мъж. Властен мъж, макар да нямаше власт над нито една дреболия от съществуването си. Освен това Райдър забеляза, че всяко негово движение е отмерено, точно пресметнато; като шахматист, който бавно посяга да докосне фигурата и после също тъй предпазливо оттегля ръка. Тук бързото движение можеше да е смъртоносно.

— Адски се изненадах, като те чух. Но да ти призная, стана ми любопитно.

— Добре изглеждаш. Изобщо не ти личат годините.

Райдър се разсмя.

— Само дето оплешивях и наддадох с двайсетина кила, но все пак благодаря.

— Няма да ти губя времето. Искам да подадеш едно нещо в съда.

— В кой съд? — изненада се Райдър.

Макар че музиката заглушаваше думите му, Хармс заговори още по-тихо.

— В най-големия съд. Върховния.

Ченето на Райдър провисна.

— Сигурно се майтапиш. — Но погледът на Хармс опровергаваше този извод. — Добре де, какво точно искаш да подам в съда?

С изящни, плавни движения въпреки ограничението на веригите Хармс измъкна плик изпод ризата си. Надзирателят мигновено прекрачи напред и го дръпна от ръката му.

— Редник, това е поверителен разговор между клиент и адвокат — побърза да възрази Райдър.

— Нека чете, Самюел — безразлично каза Хармс, гледайки настрани. — Нямам какво да крия.

Пазачът отвори плика и прегледа съдържанието. Успокоен, той върна писмото на Хармс и се отдръпна на предишното място.

Хармс подаде плика и листа на Райдър, който сведе очи към текста. Когато отново надигна глава, Хармс се приведе още по-напред и заговори. Така продължи не по-малко от десет минути. На няколко пъти очите на Райдър се разшириха от учудване. След като свърши, затворникът се облегна назад и го изгледа втренчено.

— Ще ми помогнеш, нали?

Райдър не отговори веднага, явно още се мъчеше да осмисли чутото. Ако не му пречеше веригата, Хармс би посегнал да го хване за рамото. Не заплашително, а като осезаема молба за помощ от човек, който през последните трийсет години е разчитал само на себе си.

— Нали, Самюел?

Най-сетне Райдър кимна.

— Ще ти помогна, Руфъс.

Хармс се изправи и тръгна към вратата.

Райдър прибра писмото в плика и пъхна транзистора в куфарчето си. Нямаше как да знае, че от другата страна на голямото стенно огледало един човек е наблюдавал целия разговор между затворника и адвоката. Сега този човек разтърка брадата си и потъна в дълбоки, тревожни размисли.