Дейвид Балдачи
Проста истина (43)

43.

Двайсет и пет минути по-късно пристигнаха на летището и Сара спря в един от подземните гаражи. След това се упътиха към главния терминал.

— Сигурна ли си, че ще хванем полет? — попита Фиск.

— Наех частен самолет.

— Какво? Знаеш ли колко струва?

— А ти знаеш ли колко струва?

Фиск се смути.

— Не ми се е случвало да наемам самолет, по дяволите. Но сигурно е доста скъпо.

— Около две хиляди и двеста долара за полет до Питсбърг и обратно. Кажи-речи, нищо не ми остана в кредитната карта.

— Ще ти възстановя парите.

— Не си длъжен.

— Не обичам друг да ми плаща сметките.

— Чудесно — усмихна се тя. — Сигурна съм, че ще измисля как да ми се отплатиш.

След няколко минути двамата стояха на една от страничните писти пред малък реактивен самолет. Фиск се загледа в един грамаден боинг, който тромаво бучеше по централната писта, после изведнъж се издигна с удивителна лекота. От всички страни долиташе противният мирис на реактивно гориво и пронизителният вой на турбини.

Сара и Фиск се приближиха към малкия самолет, където ги посрещна пилотът Чък Хърман — костелив мъж на около петдесет години с късо подстригана побеляла коса.

Хърман погледна към небето.

— С плана на полета всичко е наред, но излитането малко ще се забави. В контролната кула имаха проблеми с компютрите и сега всички си плащаме.

— Не разполагаме с много време, Чък — каза Сара.

Колкото по-късно пристигнеха в кантората на Райдър, толкова по-малка ставаше вероятността някой да ги упъти. Освен това утре можеше пак да закъснее за работа.

Хърман гордо огледа самолета си.

— Няма страшно. Дотам са най-много седемдесет минути, а ако трябва, мога и да понатисна педала.

Изкачиха се в салона и Хърман им посочи къде да седнат.

— Съжалявам, но нямах време да намеря стюард. Искате ли нещо?

— Чаша бяло вино — каза Сара.

— А ти, Джон? Какво да ти предложа? Хладилникът е пълен с храна. Изберете каквото ви се хареса.

Десет минути след излитането полетът стана съвсем спокоен, сякаш се плъзгаха с кану по водите на огледално езеро. Сара разкопча колана и се озърна към Фиск. Той гледаше залеза през прозорчето.

— Да ти приготвя ли нещо за хапване? Освен това имам интересни новини.

— Аз също.

Фиск разкопча колана, последва я и седна до масичката, докато тя правеше сандвичи.

— Кафе?

Фиск кимна.

— Имам предчувствието, че ни чака трудна нощ.

Сара привърши със сандвичите и наля две чашки кафе. Седна срещу Фиск и погледна часовника си.

— Полетът е толкова кратък, че не разполагаме с много време. На летището в Блексбърг няма служба за коли под наем. Можем обаче да хванем такси до града и там да намерим кола.

Фиск захапа сандвича и отпи глътка кафе.

— Преди малко спомена, че на приема е станало нещо.

— Имах сблъсък със съдия Найт.

Сара описа разговора в кабинета. След това Фиск разказа за своята среща с Найт.

— Труден характер — каза накрая той.

— Нещо друго?

— Маккена се интересува дали имам алиби за убийството на брат си.

— Сериозно ли говориш?

— Нямам алиби, Сара.

— Джон, едва ли някой вярва, че можеш да убиеш собствения си брат. Пък и как се връзва това със смъртта на Стивън?

— Ако изобщо има връзка.

— И какъв мотив имаш според Маккена?

Фиск остави чашката. Може би си струваше да изслуша чуждо мнение по въпроса.

— Маккена не знае, но наистина имам идеален мотив.

Сара трепна от изненада.

— Какъв?

— Днес узнах, че Майк се е застраховал за половин милион долара в моя полза. И това ако не е мотив…

— Но нали казваш, че си узнал едва днес.

— Сериозно ли мислиш, че Маккена ще ми повярва?

— Странно…

Фиск завъртя глава.

— Кое?

— Съдия Найт подхвърли, уж между другото, че много убийства се извършват от роднини и че не бива да вярвам на никого — с други думи на теб.

— Случайно да знаеш дали не е била някога в армията?

Сара едва не се разсмя.

— Не, защо?

— Просто се чудех дали няма нещо общо с Руфъс Хармс.

Сара се усмихна.

— Щом подхванахме тая тема, какво ще речеш за сенатор Найт? Той може да е бил в армията.

— Не е бил. Спомням си, по време на сенаторската му кампания вестниците в Ричмънд писаха, че поради заболяване не е служил във въоръжените сили. Неговият противник беше герой от войната и се опита да го изкара едва ли не дезертьор. Само че Найт беше служил в разузнаването, имаше награди и цялата работа се провали. — Фиск сърдито поклати глава. — Глупости. Мъчим се да направим от нищо нещо. — Той въздъхна. — Дано Райдър да ни помогне.

 

 

Човекът в работен комбинезон избута количката с кофи и четки по коридора и спря пред вратата от матово стъкло, на която беше изписано:

САМЮЕЛ РАЙДЪР, АДВОКАТ.

Приведе глава настрани, озърна се и напрегна слух. Сградата беше малка и освен адвокатската кантора на втория етаж имаше само още пет-шест канцеларии. По това време и тук, и по улиците не се мяркаше жива душа.

Джош Хармс почука на вратата и изчака отговор. После почука още веднъж, малко по-силно. Преди малко беше оставил Руфъс в камионетката на една странична уличка, докато разузнае терена. Откри килерчето на чистача и набързо подготви план за в случай, че някой го забележи. Пак почука, изчака още една-две минути, после сви устни и тихо подсвирна. След двайсет секунди Руфъс изникна от сенките на коридора. Той не беше в работни дрехи — в килера нямаше нито една, която да му стане.

Джош измъкна шперцовете и след броени секунди двамата се озоваха в приемната отвъд вратата.

— Трябва да действаме бързо — каза Джош. — Някой може да ни завари.

Зареденият пистолет стърчеше изпод колана му.

— Аз ще претърся тук, а ти върви да огледаш в кабинета на Самюел.

Руфъс вече ровеше из един шкаф, светейки с фенерчето, което бе донесъл от камионетката. Джош мина в кабинета на Райдър. Най-напред хвърли поглед към улицата и дръпна завесите. После на свой ред извади фенерче и започна претърсването. Откри заключено чекмедже и изкърти ключалката. После подсвирна тихичко, когато напипа пакета, залепен от долната страна. Върна се към вратата.

— Руфъс, намерих го.

Брат му дотича, взе документите и ги прегледа в лъча на фенерчето.

— Не си ми казал как смяташ да си отървеш задника с тия хартийки.

— Още не съм го обмислил, но по-добре да са ми подръка.

— Е, сега хайде да се измитаме, преди някой да ни докопа.

Едва бяха прекрачили в приемната, когато от коридора долетяха стъпки. Идваха двама души. Спогледаха се. Джош извади пистолета и свали предпазителя.

— Ченгетата. Знаят, че сме тук.

Руфъс го погледна и поклати глава.

— Не са ченгетата. Нито пък военните. Сградата е пуста. Ако бяха те, щяха да надуят сирените, а след това щяхме да чуем как се трошат стъклата, като вземат да ни замерват със сълзотворни гранати. Идвай.

Руфъс дръпна Джош в кабинета и тихо затвори вратата. Сега можеха само да чакат.