Дейвид Балдачи
Проста истина (37)

37.

Тремейн спусна военния хеликоптер сред пасището. Докато въртенето на витлата отслабваше, двамата с Рейфийлд се загледаха към колата, спряла в сянката на дърветата. Разкопчаха коланите, слязоха от кабината и изтичаха приведени под витлата. Когато стигнаха до автомобила, Рейфийлд седна отпред, а Тремейн се вмъкна на задната седалка.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза човекът зад волана и погледна Рейфийлд.

Полковникът зяпна от изумление.

— Какво е станало с теб?

Петната бяха виолетови в средата и жълтеникави по краищата — едно край дясното око, две над яката на ризата.

— Фиск — отговори човекът.

— Фиск ли? Той е мъртъв.

— Брат му Джон — раздразнено поясни онзи. — Спипа ме в апартамента на брат си.

— Позна ли те?

— Бях с маска.

— Какво е търсил в апартамента на брат си?

— Каквото търсех и аз — нещо, което би могло да насочи ченгетата по вярна следа.

— И дали е успял?

— Там нямаше нищо. Вече бяхме прибрали компютъра. — Човекът погледна Тремейн. — А ти прибра куфарчето му от колата, преди да го убиеш, нали? Къде е?

— Стана на пепел.

— Добре.

— Братът опасен ли е? — заинтересува се Рейфийлд.

— Може би. Бивше ченге. Той и другите сътрудници ровят насам-натам. Помага на детектива да разследва убийствата.

— Убийства ли? — сепна се Рейфийлд. — Искаш да кажеш повече от едно?

— Стивън Райт.

— Какво става, по дяволите? — попита Рейфийлд.

— Райт видя един човек да излиза от кабинета на Майкъл Фиск. Освен това чу каквото не трябваше. Щеше да се раздрънка, затова се наложи да го подмамя извън сградата и да го убия. Но там нещата минаха гладко.

— Полудял ли си? — гневно възкликна Рейфийлд. — Вече всичко е извън контрол.

Човекът погледна Тремейн.

— Хей, Вик, кажи на шефа си да кротува. Май Виетнам ти съсипа нервите, Франк. От войната насам вече не си същият.

— Четири убийства, а ти искаш да си кротувам! Хармс и брат му още са на свобода.

— Значи остават още двама. Най-важните. Разбираш това, нали, Вик?

— Разбирам — отговори Тремейн.

Човекът втренчи леден поглед в Рейфийлд. Полковникът преглътна мъчително.

— Ами… май вече няма обратен път.

— Много си прав.

— Какво ще правиш с Джон Фиск и онази сътрудничка? Ако Фиск е тръгнал да търси убиеца на брат си, може да ни създаде проблеми.

— Вече ни създава. Но тях сме ги вързали здраво. И така ще останат, докато решим какво да ги правим.

— Тоест?

— Тоест може да ни остават не двама, а четирима.

 

 

Сара седеше в новия си кабинет. Чандлър бе запечатал другия, където работеха заедно с Райт, но преди това й разреши да си пренесе компютъра и документацията. В момента Сара звънеше на щатските затворнически управления по списъка, който бе взела от Фиск. След половин час тя остави слушалката и въздъхна печално. В нито един от изброените щати нямаше затворник на име Хармс. Опита се да си припомни още нещо полезно от документа, който бе зърнала, но накрая се отказа.

Изведнъж в ума й се мярна буквата Р. Името на Хармс започваше с Р; беше го прочела в молбата. Вбесяваше се, че не може да си припомни нищо друго.

Тя се изправи рязко и едва сега забеляза папката пред себе си. Беше становището по делото „Ченс“. Същото, по което бе наредила на Райт да работи снощи. Към папката имаше прикрепено листче с молба към нея да прегледа текста.

Тя седна и отпусна глава на бюрото. Ами ако наистина някакъв психопат избиваше сътрудници? Дали случайно Райт не бе загинал вместо нея? За миг застина от страх. Хайде, Сара, ще се справиш, подкани се тя. Трябва да се справиш! Напрегна воля, стана и тръгна към вратата.

След малко влезе в деловодството и отиде при служителя, който се занимаваше с компютърната база данни. Вече го бе посещавала, но искаше да е абсолютно уверена.

— Можеш ли да провериш дали имаме някакво дело с участник на име Хармс?

Служителят кимна и затрака по клавиатурата. След около минута поклати глава.

— Не откривам такова име. Кога е заведено?

— Наскоро. Някъде през последните две седмици.

— Върнах се шест месеца назад — нищо. Не ме ли пита наскоро за същия човек?

Преди Сара да отговори, иззад нея долетя глас:

— Хармс ли каза?

Сара стреснато се обърна към другия служител.

— Да, фамилията е Хармс.

— Чудна работа.

Сара усети, че я побиват тръпки.

— Какво има?

— Тази сутрин един човек се обади да пита за някаква молба и спомена това име. Казах му, че няма такъв документ.

— Хармс? Сигурен ли си? — попита Сара, опитвайки се да овладее вълнението си. — А малкото име?

Служителят се замисли.

— Може би с буквата Р? — подсказа му Сара.

Той щракна с пръсти.

— Точно така. Руфъс, Руфъс Хармс. Звучи ми като име от затънтената провинция.

— Човекът представи ли се?

— Не, но изглеждаше много разстроен.

— Спомняш ли си нещо друго?

Служителят пак се замисли.

— Не знам какво имаше предвид, но спомена, че човекът гниел във военен затвор.

Очите на Сара се разшириха и тя понечи да изтича навън.

— Каква е тази история, Сара? — попита служителят. — Да не е нещо, свързано с убийствата?

Тя изскочи от деловодството, без да отговаря. Служителят се поколеба, после хвърли поглед наоколо, за да види дали някой не го наблюдава. След това посегна към телефона и набра номер. Когато отсреща вдигнаха, той заговори тихичко.

Сара се изкачи по стълбището почти тичешком. Току-що бе открила, че в списъка на Фиск има един огромен пропуск. Стигна до кабинета, прелисти бележника си и набра един номер. Обаждаше се в Главното управление на военната полиция. Фиск бе проверил федералните и щатските затвори, но изобщо не бе помислил за военните. Любимият чичо на Сара се бе пенсионирал с чин бригаден генерал. Тя отлично знаеше що е военен затвор: Руфъс Хармс бе изцяло във властта на американската армия.

Свърза се с дежурния по управление, старши сержант Дилард.

— Не разполагам с номера му — каза тя, — но смятам, че е във военен затвор на около шестстотин километра от Вашингтон.

— Не мога да ви дам подобни сведения. Според официалната процедура трябва да подадете писмено запитване до отдел „Операции и планиране“. После ще я прехвърлят в отдел „Публична информация“. А там вече в зависимост от обстоятелствата ще решат дали да ви отговорят, или не.

— Работата е там, че се налага да разбера незабавно.

— От пресата ли сте?

— Не, обаждам се от Върховния съд.

— Виж ти. И как да разбера дали е вярно?

Сара се замисли.

— Потърсете номера на Върховния съд. После позвънете и питайте за мен. Името ми е Сара Еванс.

— Не е много в реда на нещата… — скептично промърмори Дилард.

— Моля ви, сержант Дилард, случаят е извънредно важен.

За няколко секунди отсреща настана мълчание.

— Добре, изчакайте малко.

След пет безкрайни минути телефонът на Сара иззвъня.

— Знаете ли, сержант Дилард, и друг път съм получавала сведения от вашата служба, без да ме препращат по инстанциите.

— Е, понякога нашите хора са малко небрежни с информацията.

— Просто искам да знам къде е Руфъс Хармс, нищо повече.

— Всъщност нямаше да има проблем, ако ставаше дума за друг затворник.

— Не разбирам. Какво му е толкова особено на Руфъс Хармс?

— Не четете ли вестници?

— Днес не. Защо?

— Може и да не е сензация, но хората трябва да знаят. Ако не заради друго, то поне за да се пазят.

— Какво да знаят?

— Че Руфъс Хармс е избягал.

И Дилард накратко изложи подробностите.

— Къде е бил затворен?

— Във Форт Джаксън.

— Къде се намира това?

Дилард обясни и Сара си записа мястото.

— А сега и аз имам въпрос, мис Еванс. Защо Върховният съд се интересува от Руфъс Хармс?

— Подал е молба до нас.

— Каква молба?

— Съжалявам, сержант Дилард, но само толкова мога да ви кажа. И аз трябва да се съобразявам с правилниците.

— Добре, но чуйте какво ще ви кажа. На ваше място не бих се захващал с молбата. Съдилищата не работят с покойници, нали?

— Понякога може и да работят. Какво е сторил този човек?

— Трябва да проверите във военното му досие.

— Как?

— Нали сте юристка?

— Да, но не ми се случва често да работя с военните.

Сара чу как отсреща Дилард тихичко разговаря с някого.

— След като е затворник, Руфъс Хармс на практика вече не се числи към американската армия. Едновременно с присъдата трябва да е разжалван и уволнен. Досието му вероятно е изпратено във военния архив на Сейнт Луис. Там се пазят оригиналните документи. Не е компютърна база данни или нещо такова. Хармс лежи в затвора вече двайсет и пет години, тъй че документите му вероятно са прехвърлени на микрофилм, макар че архиварите са поизостанали с работата. Ако някой иска да използва данните, ще му трябва съдебно нареждане.

Сара записа всичко.

— Благодаря още веднъж, сержант Дилард. Нямате представа колко ми помогнахте.

Някъде в компютъра имаше карта. Сара я изведе на екрана и с помощта на мишката измери разстоянието от Вашингтон до Форт Джаксън.

— Почти точно шестстотин километра — промърмори тя.

Изтича в библиотеката на третия етаж и взе външна линия чрез един от компютърните терминали. По съображения за безопасност компютрите на съдиите и сътрудниците не бяха свързани с телефонната мрежа, но това не се отнасяше до библиотеката. Сара се свърза с Интернет и подаде команда за търсене на името Руфъс Хармс. Докато изчакваше компютърната магия, тя се загледа в дърворезбата на дъбовата ламперия по стените.

Няколко минути по-късно Сара четеше последните новини за Руфъс Хармс, придружени от кратки биографични сведения за него и брат му. Тя отпечата всички статии на принтера. В един от текстовете се споменаваше името на журналист от родното място на Хармс. Чрез телефонния указател на Интернет Сара откри номера му. Човекът живееше в същото малко градче близо до Мобайл, щата Алабама, където бяха израсли двамата братя.

На третия сигнал отсреща вдигнаха слушалката. Сара се представи и помоли да разговаря с Джордж Баркър, главен редактор на местния вестник.

— Аз съм, но вече казах на вестниците каквото знаех — малко рязко отвърна човекът.

Провлаченият му южняшки акцент навяваше мисли за лаещи кучета, лов на еноти и кани със студен плодов сок.

— Ще ви бъда много благодарна, ако все пак отговорите на няколко въпроса.

— За кого работите?

— За никого. Аз съм журналистка на свободна практика.

— Добре, какво точно ви интересува?

— Четох, че Руфъс Хармс е осъден за убийството на малко момиченце край военната база, където служел. — Тя погледна копията от вестникарските материали. — Форт Плеси.

— За убийство на бяло момиченце. Той е негър.

— Да, четох това — прекъсна го Сара. — Знаете ли кой адвокат го е защитавал на процеса?

— Всъщност нямаше никакъв процес. Уредиха предварително споразумение. Доста писах по случая, защото Руфъс е тукашен. Нали разбирате, нещо като „нашата гордост“, само че наопаки.

— Значи знаете името на адвоката?

— Е, ще трябва да се поразровя. Дайте ми номера си и ще ви позвъня.

Сара му продиктува домашния си номер.

— Ако ме няма, просто оставете съобщение на телефонния секретар. Какво друго можете да ми кажете за Руфъс и брат му?

— Ами най-забележителното нещо в Руфъс бе ръстът му. На четиринайсет години вече отиваше към метър и деветдесет. При това не беше кокалест или мършав. Вече имаше мъжко тяло.

— Как се учеше — добре, зле? Имал ли е неприятности с полицията?

— Доколкото си спомням, не беше добър ученик. Така и не завърши гимназия, но пък в ръцете много го биваше. Още от малък ходеше да работи с баща си в тукашната печатница. Брат му също. Спомням си как веднъж моята печатарска машина се развали. Пратиха Руфъс да я поправи. По онова време да е бил най-много на шестнайсет години. Дадох му техническия наръчник на машината, но той не го взе. „Думите само ме объркват, мистър Баркър“ — тъй рече или нещо от сорта. Влезе и след един час цялата проклета машинария работеше като новичка.

— Впечатляващо.

— А с полицията никога не е имал неприятности. Майка му не би допуснала. Трябва да разберете, че това е малко градче, с не повече от хиляда жители. Аз наближавам осемдесетте и още издавам вестника. Никой не е живял тук по-дълго от мен. Е, семейство Хармс бяха от негърския квартал, но все пак ги познавахме. Нямам навика да общувам с цветнокожи, но ми се струваха свестни хора. Майката работеше в месопреработвателния завод, както почти всички по нашия край. Не беше кой знае какво, обикновена чистачка. Но се грижеше за децата.

— А какво стана с баща им?

— За разлика от мнозина в онзи квартал той беше добър, кротък човек и не пиеше. Работеше много, твърде много. Една сутрин просто не се събуди. Сърдечен удар.

— Добра памет имате.

— Аз му написах некролога.

— А братът?

— Е, Джош е съвсем друга история. На такива като него тук им викаме „калпави негри“. Избухлив, наперен, самонадеян. Вижте какво, нямам расови предразсъдъци и никому не позволявам да употребява пред мен думата „чернилка“, но ако я имаше в речника ми, точно с нея бих описал Джош Хармс. С доста народ се е спречквал здравата.

— Четох, че воювал във Виетнам и се проявил като герой.

— Вярно, така си беше — бързо потвърди Баркър. — По тия места никога не е имало човек с толкова ордени. И да ви кажа, всички се смаяха. Но не мога да отрека, Джош умееше да се бие.

— Нещо друго?

— Ами… Джош успя да завърши гимназия. — Гласът на Баркър се промени. — Но най-много успехи имаше в спорта. Аз, знаете, сам въртя вестника и следя всички новини. Джош Хармс беше най-невероятният атлет, когото съм имал честта да видя. Бял, черен, зелен, който и да му се изправеше насреща в бягането или високия скок, правеше го на пух и прах. Знам, че в спорта цветнокожите си ги бива, но Джош наистина беше изключителен. Просто нямаше спорт, в който да не се е отличил. Знаете ли, че още държи пет-шест щатски рекорда? — Той помълча и гордо добави: — А ние от Алабама сме дали на страната мнозина велики спортисти.

Сара въздъхна.

— Играл ли е и в колежа?

— Е, получи предложения за стипендия от няколко отбора по футбол и баскетбол. Дори искаха да го вземат в щатския тим, толкова беше добър. Вероятно щеше да стане звезда. Но не му провървя.

— Как така?

— Знаете как. Правителството го викна да защитава страната в битката срещу комунизма.

— С други думи, бил е мобилизиран и изпратен във Виетнам.

— Точно така.

— Върна ли се след войната?

— О, да. Майка му още беше жива, но не за дълго. Разбирате ли, точно по това време стана онази беля с Руфъс. Ако не греша, той сам влезе в армията заради Джош. Може би е искал да стане герой като брат си. А според мен просто си търсеше място в живота. След смъртта на баща му вече нямаше какво да очаква от нашето градче. Естествено, накрая всичко тръгна от зле по-зле. Както и да е, Джош дойде да ме пита дали не мога да помогна с нещо. Нали разбирате, силата на печата и тъй нататък. Но нищо не можех да сторя.

— Изненада ли ви убийството? Нали сам казахте, че Руфъс не е бил буен.

— Доколкото знам, никого не е закачил дотогава. Беше грамаден, но иначе кротка душа. Когато чух за момиченцето, просто не повярвах. Да беше някой друг, как да е, но не и Руфъс. И все пак доказателствата не оставяха място за съмнение.

— Джош остана ли да живее в градчето?

— Е, сега стигаме до един особено неприятен момент от местната история.

— Какъв?

— По-добре да не говорим за това.

Сара бързо размисли. Как се изразяваха журналистите?

— Няма да е за публикация.

— Сигурна ли сте? — подозрително попита Баркър.

— Абсолютно. Няма да го публикувам.

— Искам да знаете, че записвам разговора — строго изрече Баркър. — Ако прочета някъде онова, което ви казвам, ще съдя и вас, и вестника до последен грош. Журналист съм, знам как стават тия работи.

— Мистър Баркър, обещавам, че каквото и да ми кажете, няма да бъде използвано за журналистически материал.

— Добре. Всъщност мина толкова време, че вече няма значение… поне пред закона. Но в тоя наш свят малко предпазливост никога не е излишна. — Баркър се изкашля. — Е, из града бързо плъзна слух какво е сторил Руфъс. Няколко местни момчета пийнаха здравата, събраха се и решиха, че трябва да предприемат нещо. До Руфъс нямаше как да се доберат, той беше под опеката на американската армия. Но можеха да се заемат с другите от семейството.

— И какво направиха?

— Изгориха къщата на мисис Хармс, това направиха.

— Мили боже! Тя вътре ли беше?

— Да, докато Джош я измъкна. И знаете ли какво? Джош подгони онези момчета. Биха се насред улицата. Гледах ги през прозорците на редакцията. Знаете ли, трябва да бяха десет срещу един, но Джош вкара половината в болница, преди останалите да го пребият едва ли не до смърт. Не бях виждал такова нещо и дано повече никога да не видя.

— Било е същински ад. Не се ли намеси полицията?

Баркър се изкашля смутено.

— Ами… хората говорят какво ли не. Разнесе се слух, че две-три от ония момчета, дето подпалиха къщата…

— … са били полицаи — довърши Сара. Баркър не каза нищо. — Надявам се Джош да е осъдил градската управа.

— Всъщност те осъдиха него. Имам предвид онези момчета, дето ги вкара в болница. Джош не можеше да докаже нищо за пожара. Нали разбирате, останалото е само моя догадка. А в полицията скърпиха някаква история, че оказал съпротива при арест и тъй нататък. Десет свидетели срещу един, и то цветнокож. Е, накратко казано, той полежа в затвора и онези прибраха цялото им имущество, макар че не беше кой знае какво. Скоро след това мисис Хармс почина. От мъка по синовете си, ако питате мен.

Сара едва се удържаше да не закрещи.

— Мистър Баркър — каза тя, — това е най-отвратителната история, която съм чувала. Не познавам вашия град, но съм сигурна, че не бих желала мой близък да живее там.

— Хората не са чак толкова лоши.

— Да, например обичат ветераните от войната, нали?

— Знам, знам. Неведнъж съм мислил за това. Сражаваш се за страната си, проливаш кръв, а когато се прибереш, ето какво те посреща. И започваш да се чудиш за какъв дявол е била цялата работа.

— Говорите като човек, който е знаел истината. Не се ли опитахте да използвате силата на печата?

Баркър въздъхна дълбоко.

— Това градче е моят дом, мис Еванс, а с властите можеш да се караш само до определена граница, дори и да заслужават повече. Няма да ви разправям, че съм голям приятел на черните, защото не е така. И няма да ви лъжа, че съм подкрепил Джош Хармс, защото, откровено казано, си кротувах.

— Е, вероятно затова са съдилищата — да пречат на типове като тия от вашия град да прецакват хора като Джош Хармс. Моля ви, обадете ми се, като откриете името на адвоката.

Тя остави слушалката. Цялата се тресеше от ярост от онова, което бе чула. Но пък колко ли негри бе познавала като дете в Каролина? Бедняците от края на пътя? Или наемните работници, които баща й довеждаше за прибиране на реколтата? Гледаше от верандата как тънкият плат на ризите им подгизва от пот, а кожата им става още по-черна под жаркото слънце. Понякога ходеше с майка си да им носят лимонада, храна. Те благодаряха смутено, без да повдигат очи, после хапваха и отиваха пак да работят до тъмно. В гимназията се учеха само бели деца въпреки редицата от постановления на Върховния съд за равно право на образование. Тия постановления бяха бойните полета на двайсети век, заменили някогашните битки при Антиетам, Гетисбърг и Чикамога. И понякога се оказваха също тъй безнадеждни. Тук, в самия Върховен съд, имаше само един цветнокож съдия и само един чернокож сътрудник от общо трийсет и шест. Мнозина съдии никога не бяха взимали сътрудник от малцинствата. Какво подсказваше този факт? И то във върховното съдилище на страната!

Докато подтичваше по коридора да търси Фиск, Сара се запита дали изобщо някога ще открият истината. Ако военните първи стигнеха до братята Хармс, истината можеше да загине заедно с тях.