Дейвид Балдачи
Проста истина (34)

34.

Докато караше по булевард Джордж Вашингтон, Фиск зърна един колоездач да се носи като призрак по асфалтираната велосипедна алея между дърветата край реката. Събуди Сара и тя му каза къде да завие. На връщане не бяха споменали нито дума за срещата с баща му. Сякаш помежду им съществуваше мълчаливо споразумение да не засягат темата.

Упътван от Сара, Фиск зави по друг асфалтиран път, после отби по чакълеста алея, която слизаше стръмно към водата. Спря колата пред малка дървена къщичка — спретната и строга сред хаотичния гъсталак от дървета, къпинаци и диви цветя като пасторска съпруга между подпийнали веселяци на пикник. Дъските бяха покрити с половинвековен слой бяла боя; имаше черни капаци на прозорците и голям комин от потъмнели тухли. Фиск видя как една катеричка изтича по телефонния кабел, скочи на покрива и пъргаво се изкатери по комина.

В единия край на двора се издигаше жив плет от разцъфтяла мирта с мека кафява кора, напомняща еленова кожа. От другата страна на къщичката растеше висока зеленика, чиито ситни червени плодове надничаха като изящни украшения измежду тъмнозелените листа. Отпред имаше лехи с коледничета, обсипали земята под себе си с пурпурни листа. Зад къщата Фиск забеляза стълба, слизаща към водата. Стори му се, че вижда и върха на мачта. Грабна от задната седалка чистите дрехи, за които бе отскочил до апартамента си. После двамата излязоха от колата.

— Хубаво местенце — подхвърли той.

Сара разкърши рамене и се прозина.

— Когато ме назначиха във Върховния съд, долетях да си потърся квартира. Отначало мислех да взема нещо под наем, но открих тая къща и се влюбих в нея. Тогава отидох в Северна Каролина, продадох фермата и купих това тук.

— Сигурно не ти е било леко да продадеш имението.

Сара поклати глава.

— Имаше две причини да държа на него. И двете бяха мъртви. Оставаше само земя, с която не исках да имам нищо общо. — Продължавайки да се протяга, тя тръгна към къщата. — Ще сваря кафе. — Погледна часовника си и изпъшка. — Ще закъснея за обсъждането. Би трябвало да се обадя по телефона, но ме е страх.

— При тия обстоятелства смятам, че ще те разберат.

— Мислиш ли? — попита тя със съмнение.

Фиск се поколеба.

— Да ти се намира карта?

— Каква?

— На западната част от Съединените щати.

Тя се замисли.

— Виж в жабката.

Той надникна в колата и откри картата. Докато влизаха в къщата, Сара попита:

— Какво търсиш?

— Мислех си за тия хиляда и триста километра, които е изминала колата на Майк.

— Искаш да видиш какво има на хиляда и триста километра оттук?

— Не, на шестстотин и петдесет. — Тъй като тя го погледна озадачено, Фиск обясни: — Шестстотин и петдесет километра на отиване, после той или някой друг е трябвало да върне колата във Вашингтон.

— Може да е пътувал на няколко пъти, по сто-двеста километра наведнъж.

Фиск поклати глава.

— Човешки труп в багажника през горещ ден не е особено приятен товар. — Той помълча и зловещо добави: — Видял съм го на практика.

Докато Сара вареше кафе в кухнята, Фиск застана до прозореца откъм реката. Оттук се виждаше дървеният кей и вързаната за него платноходка.

— Често ли плаваш по реката?

— Черно или със сметана?

— Черно.

Тя донесе две чашки.

— Не толкова често както някога. В Северна Каролина местата са сушави. Понякога ходех на риболов с татко, плувах в едно езерце на пет-шест километра от фермата. Но в Станфорд здравата се запалих по ветроходството. Който не е виждал Тихия океан, просто не може да си представи що е простор. Пред него всичко друго изглежда нищожно.

— Никога не съм го виждал.

— Ако някой ден решиш да ходиш натам, обади се. Мога да ти покажа много неща.

Тя отметна косата от очите си и му подаде чашката.

— Ще го имам предвид — сухо каза Фиск.

— Банята е само една, тъй че ще трябва да се редуваме.

— Ти върви първа. Аз искам да поразгледам картата.

— Ако не изляза до двайсет минути, блъскай по вратата; сигурно ще съм заспала под душа.

Фиск не отговори. Пиеше кафе и гледаше втренчено картата.

— Джон — подвикна Сара от стълбището. Той надигна глава. — Надявам се да ми простиш за снощи. — Тя помълча, сякаш обмисляше собствените си думи. — Лошото е, че не заслужавам прошка.

Фиск остави чашата и се вгледа в нея. Слънчевите лъчи падаха косо през прозореца и огряваха лицето й, подчертавайки блясъка в очите, чувствената извивка на устните. Косите й бяха влажни от пот и речна вода. Малкото грим, който носеше, отдавна се бе размазал по клепачите и бузите. Цялото й тяло излъчваше изтощение. Тази жена бе предизвикала тежък, може би катастрофален разрив между него и баща му, когото боготвореше. И все пак Фиск едва устояваше на желанието да смъкне дрехите й и да я просне на пода.

— Всеки заслужава прошка — каза накрая той, после пак се наведе над картата.

Докато Сара се къпеше, Фиск мина в стаята до кухнята. Явно беше пригодена за кабинет, защото имаше бюро, компютър, библиотечка с правни издания и принтер. Той разпъна картата на бюрото. Погледна мащаба, пресметна сантиметрите в километри и изрови линийка от чекмеджето. Тръгвайки от Вашингтон, начерта отсечки в северна, западна и южна посока, после свърза краищата им. Пренебрегна изтока, защото шестстотин километра натам водеха далеч навътре в Атлантика. После записа щатите в очертаната зона и набра номера на телефонните справки. След малко разговаряше с човек от Федералното управление на затворите. Продиктува му името Хармс и района, където би могъл да се намира. Беше му хрумнало, че Майк може да е ходил на свиждане. В такъв случай обаждането за съвет ставаше съвсем логично. Джон Фиск знаеше за затворите много повече от брат си.

Когато човекът отсреща отново се обади и съобщи резултата, Фиск посърна.

— Сигурен ли сте, че в нито един федерален затвор от района, за който ви казах, няма затворник с такава фамилия?

— За всеки случай дори разширих областта с още двеста километра.

— А щатските затвори?

— Мога да ви дам номерата за всеки щат. Ще трябва да им звъните поотделно. Знаете ли кои щати ви интересуват?

Фиск погледна картата и ги изреди. Бяха повече от дузина. Записа телефонните номера и остави слушалката.

Замисли се, после реши да провери телефонните обаждания до домашния и служебния си телефон. Едното беше от някаква столична застрахователна агенция. Фиск се свърза с представителката.

— Много съжалявам за смъртта на брат ви, мистър Фиск — каза жената.

— Не знаех, че брат ми има застраховка.

— Случва се понякога. Всъщност компанията не е длъжна да уведомява близките, дори и да знае за смъртта на застрахования. Грубо казано, застрахователите не изгарят от желание да плащат премии.

— Тогава защо ме потърсихте?

— Защото бях ужасена от смъртта на Майкъл.

— Кога е сключил договора?

— Преди около шест месеца.

— Той нямаше жена и деца. За какво му е трябвала застраховка?

— Точно затова ви се обаждам. Той каза, че иска вие да получите парите, ако нещо се случи с него.

Фиск усети как гърлото му се стяга и впи пръсти в слушалката. Най-сетне намери сили да проговори:

— Родителите ни се нуждаят от тези пари много повече, отколкото аз.

— Той каза, че навярно ще им ги дадете, но искаше да използвате една част за себе си. И смяташе, че ще ги употребите много по-разумно, отколкото родителите ви.

— Разбирам. Е, за каква сума говорим?

— Половин милион долара. — Тя прочете адреса му, за да провери дали не е променен. — Знаете ли, подписвам договори с много хора по най-различни причини, и то невинаги за добро, но ако случайно не знаете, ще ви кажа, че Майкъл много ви обичаше. Бих искала и с моя брат да сме толкова близки.

Когато остави слушалката, Фиск откри, че не му се плаче. Просто искаше да разбие стената с юмрук.

Стана, прибра списъка в джоба си, излезе навън и слезе по стълбището, оградено с папрат от едната страна и декоративни храсти от другата. Краката сами го поведоха към малкия кей. Небето бе тъмносиньо, осеяно с редки облачета, лек ветрец прогонваше задухата. Той погледна на север, към стъпаловидно подредените богаташки къщи в стария град, после към източените очертания на моста Удроу Уилсън. Отсреща едва се различаваше брегът на Мериленд, обрасъл с дървета. Реактивен самолет със спуснат колесник мина над него и продължи към летище Нешънъл. Носеше се толкова ниско, че Фиск би могъл да го улучи с камък.

Когато ревът на мотори заглъхна и отново настана тишина, той прескочи върху носа на платноходката. Палубата лекичко се люлееше; слънцето галеше лицето му. Седна, подпря глава на мачтата, вдъхна мириса на сгънатото платно и затвори очи. Чувстваше се адски уморен.

— Май ти е много удобно.

Фиск се озърна стреснато и видя отсреща Сара, облечена с черно костюмче и бяла копринена блуза. На врата й висеше малка перлена огърлица, косата й бе вдигната зад тила. Беше си сложила малко грим и бледо червило.

— Извинявай, че те събудих — усмихна се тя. — Спеше толкова спокойно.

— Отдавна ли ме гледаш? — попита Фиск и сам се зачуди защо задава този въпрос.

— Не много. Можеш да се изкъпеш.

Той стана и скочи на кея.

— Хубава лодка.

— Имам късмет, че тук е дълбоко. Не се налага да я държа на някое пристанище. Ако искаш, тия дни мога да те повозя. Има още време, преди да я зазимя.

— Ще видим.

Той мина край нея и тръгна към къщата.

— Джон.

Фиск се обърна. Сара се държеше с една ръка за парапета на стълбището и гледаше лодката, сякаш искаше да откъсне от нея мъничко спокойствие.

— Каквото и да ми струва, ще оправя нещата с баща ти.

— Не си длъжна. Това е моя работа.

— Длъжна съм, Джон — твърдо каза тя.

 

 

Трийсет минути по-късно Фиск подкара колата към булеварда. Ненадейно два черни автомобила преградиха алеята и той рязко натисна спирачките. Сара изпищя. Фиск изскочи навън. И веднага застина — насреща му бяха насочени пистолети.

— Горе ръцете — кресна единият от непознатите.

Фиск незабавно вдигна ръце.

Сара изскочи на свой ред — тъкмо навреме, за да види как от едната кола излиза Пъркинс, а от другата агент Маккена. Пъркинс я забеляза.

— Приберете оръжието — каза той на двамата цивилни мъже.

— Тия хора са под мое командване — повиши глас Маккена. — Ще приберат оръжието само когато аз заповядам.

Той пристъпи пред Фиск.

— Добре ли си, Сара? — попита Пъркинс.

— Разбира се, че съм добре. Какво става, по дяволите?

— Оставих ти важно съобщение.

— Не съм прослушвала телефонния секретар. Какво има?

Маккена зърна пушката на задната седалка. Бързо извади пистолета си и го насочи към Фиск. После се вгледа в синините по лицето му.

— Насила ли ви задържа този човек? — обърна се той към Сара.

— Няма ли да прекратите тая евтина комедия? — попита Фиск.

Той свали ръце и Маккена незабавно заби юмрук в корема му. Фиск рухна задъхан на колене. Сара се хвърли към него и му помогна да се облегне на колата.

— Дръж си ръцете високо, докато дамата отговори на въпроса. — Маккена хвана ръцете на Фиск и ги дръпна нагоре. — Чу ли, дявол да те вземе?

— Не, за бога, не ме е задържал — изкрещя Сара и блъсна настрани ръката на Маккена. — Престанете. Оставете го на мира!

Пъркинс прекрачи напред.

— Агент Маккена… — започна той, но не довърши, като видя яростния му поглед.

— Този човек има пушка в колата — заяви Маккена. — Ако искате да рискувате, ваша си работа. Аз не действам така.

Появи се още една кола и отвътре изскочи Чандлър заедно с двама униформени полицаи.

— Никой да не мърда! — изрева детективът.

Маккена се озърна.

— Кажете на хората си да приберат оръжието, Чандлър. Положението е под контрол.

Чандлър тръгна срещу него.

— Първо кажете на своите хора да приберат оръжието, Маккена. Незабавно, иначе ще заповядам да ви арестуват за нападение и побой.

Маккена не помръдна. Чандлър приведе лице към него.

— Незабавно, специален агент Маккена, иначе ще ви се наложи да звъните за правен съвет от местния арест. Наистина ли искате такова нещо в досието си?

Най-сетне Маккена се навъси и подвикна на хората си:

— Приберете оръжието.

— А сега се дръпнете от този човек, дявол да го вземе — нареди Чандлър.

Маккена съвсем бавно се отдръпна от падналия Фиск, изпепелявайки детектива с поглед на всяка крачка. Чандлър коленичи и протегна ръка.

— Джон, добре ли си?

Фиск бавно кимна, без да откъсва очи от Маккена.

— Ще ни обясни ли някой най-сетне какво става? — възкликна Сара.

— Намерили са Стивън Райт убит — каза Чандлър.