Дейвид Балдачи
Проста истина (33)

33.

След няколко дни отсъствие Самюел Райдър пристигна в кантората си рано сутринта. Шийла още не бе дошла. И по-добре, защото сега му се искаше да е сам. Той вдигна телефона, набра номера на Форт Джаксън, представи се като адвокат на Хармс и поиска да разговаря с него.

— Вече не е тук.

— Моля? Той излежава доживотна присъда. Къде може да е отишъл?

— Съжалявам, но ми е забранено да давам подобни сведения по телефона. Ако дойдете лично или подадете официално писмено запитване…

Райдър затръшна слушалката и рухна в креслото. Мъртъв ли беше Руфъс? Дали не бяха надушили какво е замислил? След като Райдър подаде молбата до Върховния съд, Руфъс би трябвало да е в безопасност.

Той вкопчи пръсти в ръба на бюрото. Ако молбата бе стигнала до Върховния съд. Дръпна чекмеджето и извади бялата разписка с номера на пратката. Зеленият отрязък би трябвало да се върне в кантората му. Шийла! Райдър скочи и изтича към бюрото й. Обикновено обратните разписки се прилагаха към папката за съответния случай. Но по случая Хармс нямаше папка. Какво ли бе направила с проклетата разписка?

Сякаш в отговор на мислите му самата Шийла цъфна на прага. Изненада се, че го заварва в кантората.

— Я гледай, днес доста сте подранили, мистър Райдър.

— Мъча се да наваксам с работата — небрежно отвърна Райдър.

Отдръпна се от бюрото; тя обаче бе усетила намеренията му.

— Търсите ли нещо?

— Е, като стана дума, наистина търся. Бях изпратил едно писмо, нали разбираш, с обратна разписка, а после се сетих, че не съм ти казал.

Следващите й думи го накараха да въздъхне от облекчение.

— А, значи това било. Отначало си помислих, че съм забравила да заведа папка. Канех се да ви питам, когато си дойдете.

Шийла отвори едно чекмедже на бюрото си и извади зеления отрязък.

— До Върховния съд на Съединените щати — благоговейно изрече тя, докато му я подаваше. — Чудех се дали ще имаме някаква работа там.

Райдър надяна маската на адвокатско спокойствие.

— Не, Шийла, просто една дреболия, свързана с адвокатското дружество. Още не сме опрели до Вашингтон за насъщния залък.

— А, докато ви нямаше, приех няколко телефонни обаждания. Опитах се да ги подредя по важност.

Той сърдечно я стисна за лакътя.

— Ти си връх на професионализма.

Шийла се усмихна и взе да подрежда документи върху бюрото си.

Райдър се върна в кабинета, затвори вратата и огледа разписката. Документите бяха доставени. Подписът върху талона го доказваше. Но тогава къде беше Руфъс?

Райдър възнамеряваше да посвети по-голямата част от сутринта на срещи и разговори по възможностите за създаване на търговски комплекс върху полуизоставен терен, използван вече половин век като автомобилно гробище. Един от хората, с които трябваше да се срещне, бе долетял с частния си самолет от Вашингтон до Вирджиния и сега пътуваше към кантората му. Когато човекът пристигна малко по-късно, угриженият Райдър едва намери сили да се държи нормално. Гостът носеше ранния брой на „Уошингтън Поуст“. Докато Шийла му наливаше чаша кафе, Райдър плъзна разсеян поглед по заглавията. Едно от тях привлече вниманието му. Посетителят забеляза това.

— Срамота е, дявол да го вземе — каза той, и кимна към вестника. — Толкова умно и кадърно момче.

Райдър беззвучно размърда устни, препрочитайки заглавието:

УБИТ СЛУЖИТЕЛ ОТ ВЪРХОВНИЯ СЪД.

— Познавахте ли го? — попита Райдър.

Не можеше да е свързано с неговия случай. Нямаше начин, по дяволите.

— Не — отвърна човекът. — Но то си е ясно, за да работи там, трябва да е бил от каймака на професията. И да го убият! Опасни станаха времената. Вече никой не знае какво ще го сполети.

Райдър го погледа още една-две секунди, после сведе очи към снимката във вестника. Майкъл Фиск, трийсетгодишен. Завършил Колумбийския университет, после специализирал право във Вирджиния, където редактирал списание „Правен журнал“. Работел като старши сътрудник на съдия Томас Мърфи. Нямало заподозрени, нямало и никакви улики, освен липсващия портфейл. Вече никой не знае какво ще го сполети. Райдър впи пръсти във вестника и се втренчи в неясната снимка на убития. Невъзможно. Но имаше начин да разбере.

Той се извини, мина в кабинета си и позвъни в деловодството на Върховния съд.

— Нямаме документи на името Хармс, сър. Нито по редовната, нито по безплатната процедура.

— Но при мен има обратна разписка, според която пощата ви е доставила документите.

Гласът отсреща повтори стандартния отговор.

— Няма ли начин да следите какво сте получили? — попита Райдър. Любезният отговор отсреща само го раздразни още повече и той изкрещя: — Руфъс Хармс гние във военен затвор, а вие не можете да си опазите пощата!

После затръшна слушалката.

Очевидно молбата на Руфъс Хармс бе изчезнала някъде между момента на пристигането и официалната регистрация във Върховния съд. Както и самият Хармс. Райдър усети, че го побиват студени тръпки.

Той отново погледна вестника. А сега и убит служител от Върховния съд. Всичко това приличаше на нелепа измислица, но нали точно такава бе и историята, която му разказа Руфъс. Сетне една мисъл го разтърси още повече. Ако бяха убили Руфъс и онзи младеж, едва ли щяха да спрат дотук. От документите във Върховния съд щяха да разберат, че е замесен и Райдър. А това означаваше, че идва и неговият ред.

Я стига, каза си той, хванала те е параноята. И точно тогава най-сетне си спомни. Списъкът с телефонни обаждания по време на неговото отсъствие. Беше го прегледал небрежно и дори отговори на най-важните. Името, проклетото име.

Трескаво разрови книжата по бюрото си, докато откри розовите листчета. Пръстите му светкавично ги прехвърляха, още, още, накрая просто мяташе хартийките настрани с растяща тревога и ето че го видя. Той се втренчи в името и лицето му бавно пребледня. Майкъл Фиск го бе търсил. На два пъти.

О, боже! Заля го лавина от мисли, образът на жена му, апартаментът във Флорида, порасналите деца, толкова години трупане на хонорари, всичко това прелетя през ума му. Не, дявол да го вземе, нямаше намерение да чака кога ще го спипат. Той включи секретарската уредба и каза на Шийла, че не се чувства добре, нека предаде това на посетителя и на другия джентълмен, който ще дойде след малко.

— Днес няма да се върна — подхвърли Райдър, докато минаваше с бърза крачка през приемната.

Дано изобщо се върна някой ден, добави мислено той. И не в ковчег.

— Добре, мистър Райдър, пазете се.

Той едва не се изсмя на тези думи. Преди да напусне кантората, бе позвънил у дома, но жена му не отговаряше. Докато караше, обмисли какво да направят и взе решение. Двамата се канеха да си вземат почивка през есента, може би да отскочат до южните острови за още малко слънце и плаж преди зимните снегове. Само че сега щяха да останат по-дълго. По-добре да пожертва спестяванията си, за да остане жив, отколкото да ги вложи в залезите на Флорида, които едва ли някога щеше да види.

Можеха да отидат с колата до Роаноук и да хванат местен полет до Вашингтон или Ричмънд, а оттам да продължат накъдето си искат. Щеше да обясни на жена си, че се е поддал на внезапно желание — нали все му натякваше, че никога не постъпва спонтанно. Добрият стар, надежден Сам Райдър. През целия си живот не бе кривнал от утъпкания път — работеше упорито, плащаше сметките, отглеждаше децата, обичаше жена си и от време на време се мъчеше да откъсне залък щастие. Господи, вече си пиша некролога, осъзна той.

Нямаше начин да помогне на Руфъс, но той навярно така и така вече бе мъртъв. Съжалявам, Руфъс, помисли Райдър. Сега поне си на много по-добро място, далеч по-добро от онова, което ти предложиха приживе тия негодници.

Внезапна мисъл едва не го накара да обърне колата. Беше забравил в кантората копията от документите на Руфъс. Дали да не се върне? Накрая реши, че животът му струва повече от няколко листа хартия. Пък и какво щеше да прави с тях?

Той насочи мислите си изцяло към пътя. Между кантората и дома му рядко се срещаше нещо друго освен ветровити горски пущинаци, птици и от време на време някой елен или мечка. Досега уединението никога не го бе смущавало. Но днес то го изпълваше с ужас. У дома имаше пушка за лов на яребици. Ех, веднъж да стигне до нея.

Навлезе в остър завой, където само един ръждив парапет го делеше от сто и петдесет метра пустота. Докато натискаше спирачки, за да намали скоростта, дъхът му внезапно секна. Спирачките. О, боже, нямам спирачки! Той отвори уста да изкрещи. Но спирачките се оказаха наред. Не губи самообладание, Сам, каза си той. Няколко минути по-късно отмина последния завой и зърна в далечината пощенската си кутия. След малко отби към гаража. Колата на жена му беше отпред.

Слезе и докато минаваше край колата, хвърли поглед към предната седалка. Краката му сякаш залепнаха за бетона. Жена му лежеше по очи върху седалката. Ясно видя как кръвта още блика от раната в черепа. Това щеше да бъде последният спомен на Райдър. Една ръка се пресегна изотзад и притисна към лицето му влажна кърпа с отвратителен болничен мирис. Друга ръка пъхна нещо между пръстите му. Когато сведе надолу замъглени очи, адвокатът зърна пистолета и усети горещия метал, притискан към дланта му от нечии ръце в гумени ръкавици. Пистолетът бе негов, използваше го за стрелба по мишени. И знаеше, че с него са убили жена му. Ако се съдеше по топлината на цевта, бяха стреляли в момента, когато е завивал по алеята. Той изви глава и погледна в студените, ясни очи на Виктор Тремейн, докато кърпата върху лицето го тласкаше все по-дълбоко в прегръдките на небитието. Този човек бе убил жена му, но вината щеше да падне върху Райдър. Не че имаше кой знае какво значение. Той също бе мъртъв. И с тази мисъл очите на Самюел Райдър се затвориха за последен път.