Дейвид Балдачи
Проста истина (32)

32.

Фиск и Сара завързаха лодката, мълчаливо отидоха до електрокара и се качиха. Шум от стъпки накара Фиск да се обърне.

— Татко? Какво правиш тук?

Баща му не отговори. Вървеше насреща им мълчаливо. Фиск протегна ръце и тръгна към него.

— Татко, добре ли си?

Сара гледаше смаяно от електрокара. Двамата бяха само на крачка един от друг, когато старецът се хвърли напред и стовари юмрук върху челюстта на сина си.

— Негодник! — изкрещя Ед.

От удара Фиск падна по гръб. Ед се метна отгоре и заблъска с две ръце.

Фиск отблъсна баща си и се надигна залитайки. От носа и устата му течеше кръв.

— Какво ти става, по дяволите? — кресна той.

Сара вече слизаше от електрокара, но застина на място, когато Ед посочи към нея.

— Взимай тая повлекана и се пръждосвай оттук! Да се махаш, чу ли?

— Татко, какво говориш?

Побеснял, Ед отново връхлетя срещу сина си. Този път Фиск отскочи настрани и здраво го сграбчи, докато старецът се мяташе с всички сили, опитвайки се да го удари още веднъж.

— Видях ви, проклети да сте. Да се целувате полуголи, докато брат ти лежи мъртъв в моргата. Брат ти!

Старецът изкрещя последните думи толкова силно, че гласът му секна. Фиск осъзна какво бе видял. Или по-скоро какво си мислеше, че е видял.

— Татко, не е станало нищо такова.

— Негодник! — Ед опитваше да се вкопчи в косата на своя син, в дрехите, в каквото и да било, само и само отново да го удари. Продължаваше да крещи, макар че лицето му бе станало мораво и дишаше все по-трудно. — Безсърдечен мръсник.

— Престани, татко. Престани. Ще си докараш сърдечен удар.

Двамата се бореха яростно, залитаха и се подхлъзваха по влажната чакълеста почва.

— Собственият ми син да извърши такова нещо. Вече нямам син — избълва Ед, обезумял от гняв. — И двамата ми синове са мъртви.

Фиск пусна баща си. Старецът се завъртя и грохна изнемощял на земята. Помъчи се да стане, но падна отново. Тениската му бе подгизнала от пот, обгръщаше го смесен мирис на алкохол и тютюн. Фиск стоеше задъхан над него и кръвта по лицето му се смесваше със солени сълзи.

Ужасената Сара слезе от електрокара, коленичи до Ед и нежно положи ръка върху рамото му. Не знаеше какво да каже.

Ед замахна слепешком и я удари по бедрото.

Тя ахна от болка.

— Махайте се оттук — изкрещя Ед. — И двамата. Веднага!

Фиск хвана Сара за ръката и я дръпна.

— Да си вървим, Сара. — Той погледна баща си. — Върни електрокара, татко.

Докато навлизаха в гората, иззад тях продължаваха да долитат крясъците на стареца. Заслепена от болезнени сълзи, Сара каза:

— Господи, Джон, аз съм виновна за всичко.

Фиск не отговори. Вътре в гърдите му всичко гореше. Болката бе по-ужасна от всеки друг път и това го плашеше. Спомни си безстрастните предупреждения на лекарите. Крачеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая Сара взе да подтичва след него.

— Джон, моля те, кажи нещо.

Тя посегна да избърше кръвта от брадата му, но той рязко отблъсна ръката й. Сетне изведнъж побегна.

— Джон! — Сара се втурна след него, но никога не бе виждала такъв спринт. — Джон, моля те, върни се. Спри! Моля те!

След миг той стигна завоя на горската пътека и изчезна от поглед.

Сара вече нямаше сили да тича. Дробовете й изгаряха. После настъпи буца пръст и тежко падна сред боровите иглички. Остана да седи там разплакана. Бедрото я болеше от удара на Ед и сигурно вече почваше да посинява.

Изведнъж нечия ръка я докосна по рамото. Тя стреснато погледна нагоре, уверена, че Ед идва да пребие и нея, задето е осквернила паметта на мъртвия му син.

Фиск се задъхваше, тениската му беше мокра от пот, а кръвта по лицето му вече се превръщаше в тъмна коричка.

— Добре ли си?

Тя кимна и стана, стискайки зъби от болката в крака. Щом само един неточен удар на Ед й причиняваше такова страдание, просто не смееше да си представи какво ли изпитва Джон с това разбито лице. Докато тя се подпираше на него, той се приведе, повдигна полата и огледа бедрото й. После поклати глава.

— Здравата е насинено. Извинявай, той не съзнаваше какво върши.

— Заслужавах си го.

С помощта на Фиск можеше да върви почти нормално.

— Извинявай, Джон — каза тя. — Това… това е същински кошмар.

Когато наближиха фургона, тя чу Фиск да изрича нещо. Отначало помисли, че говори на нея, но грешеше. Той повтори думата тихичко, като клатеше смаяно глава и гледаше право напред.

— Съжалявам.

Сара инстинктивно усети, че извинението не е отправено към нея. Може би се отнасяше за разярения старец край кея. Или за мъртвия брат.

Стигнаха до фургона и Сара седна на стъпалата отпред, а Фиск влезе вътре. След минута се върна с лед и ролка книжни кърпи. Докато притискаше леда към удареното си бедро, тя използва една от кърпите, за да избърше кръвта от лицето му и да почисти разцепената устна. След като свършиха, той се изправи, слезе по стъпалата и се отправи към черния път.

— Къде отиваш? — попита Сара.

— Да прибера баща си — отвърна Фиск, без да поглежда назад.

Тя го изпрати с поглед, докато изчезна в гората. После изкуцука през фургона и се почисти в малката баня. Забеляза костюма и обувките на Фиск и ги пренесе в колата. Плъзна длан по гладкия метален пилон и се зачуди дали днес Ед ще успее да вдигне знамето. Може би само наполовина, в знак на скръб за своя син. Или за синовете си?

При тази мисъл тя затрепера, отстъпи от пилона и се подпря на колата. Огледа тревожно гората, сякаш очакваше от гъсталака изведнъж да изхвръкнат какви ли не ужаси.

Една стара жена излезе от съседния фургон и спря, като я видя. Сара се усмихна смутено.

— Аз… аз съм приятелка на Джон Фиск.

Жената кимна.

— Е, добро утро.

— Добро утро и на вас.

Жената се отдалечи по пътя към къщичката. Сара сплете ръце и отново хвърли плах поглед към гората.

— Идвай си, Джон. Моля те, идвай си.

Петнайсет минути по-късно електрокарът се зададе към фургона. Караше Джон. Баща му лежеше на задната седалка, очевидно заспал.

Фиск спря отпред, слезе, внимателно вдигна баща си и го преметна на рамо. Изкачи се по стъпалата и изчезна вътре. След няколко минути излезе с пушката.

— Спи — каза той.

Сара посочи оръжието.

— А това за какво ти е?

— Няма да го оставя с пушка подръка.

— Да не мислиш, че ще застреля някого?

— Не, но не искам да налапа дулото и да дръпне спусъка. Оръжие, алкохол и лоши новини никак не си подхождат. — Той хвърли пушката на задната седалка. — По-добре аз да карам.

— Дрехите ти са в багажника.

Седнаха в колата и след минута бяха край къщичката на собственика. Фиск влезе и плати четири долара входна такса. Освен това купи сладкиши и две кутии портокалов сок.

Жената, която преди малко поздрави Сара, също беше вътре.

— Видях приятелката ти, Джон. Много мило момиче.

— Аха.

— Тръгвате ли си вече?

— Да.

— Обзалагам се, че татко ти би желал да останете по-дълго.

Фиск плати покупките, но не изчака за торбичка.

— Приемам облога — каза той на озадачената жена, преди да тръгне обратно към колата.