Дейвид Балдачи
Проста истина (29)

29.

Насочвана от Фиск, Сара наближи дома на баща му в покрайнините на Ричмънд и отби по чакълестата алея. На места тревата бе пожълтяла след поредното горещо и душно ричмъндско лято, но цветните лехи пред къщата си оставаха все тъй свежи благодарение на неуморното поливане.

— Тук ли си израснал?

— Друга къща никога не сме имали. — Фиск се озърна и поклати глава. — Не виждам колата му.

— Може да е в гаража.

— Там няма място. Четирийсет години е работил като автомеханик и насъбра сума ти вехтории. Паркира отпред. — Фиск погледна часовника си. — Къде ли се е запилял?

Той излезе навън. Сара го последва. Фиск я погледна над покрива на колата.

— Ако искаш, можеш да постоиш тук.

— Ще дойда с теб — бързо каза тя.

Фиск отключи предната врата и двамата влязоха. Прекосиха малкия хол и минаха в трапезарията, където Сара се загледа в снимките, подредени върху масата. На една от тях Фиск беше с футболен екип; потен, с малко кръв по лицето и зелени петна по коленете. Много секси. Изведнъж тя се почувства виновна и извърна глава настрани. После огледа другите снимки.

— Вие и двамата сте били запалени спортисти.

— Майк беше големият спортист на семейството. Чупеше всичките ми рекорди. С лекота.

— Значи спортно семейство, а?

— Освен това той завърши гимназия със златен медал, а в колежа и университета беше почти пълен отличник.

— Говориш тъй, сякаш се гордееш с брат си.

— Много хора се гордееха с него — каза Фиск.

— А ти?

Той я изгледа втренчено.

— За едни неща се гордея, за други не. Това е.

Сара взе една снимка.

— Това ли са вашите?

Фиск застана до нея.

— Тук празнуват трийсет години от сватбата. Преди мама да се разболее.

— Изглеждат щастливи.

— Наистина бяха щастливи — бързо каза Фиск. Почваше да се чувства много неловко сред всички тия спомени от миналото. — Изчакай тук.

Той мина в задната стая — някога обща спалня на двамата братя, а сега всекидневна. Провери телефонния секретар. Баща му не бе получил съобщенията. Канеше се да излезе, когато видя бейзболната ръкавица на лавицата. Взе я. Беше на брат му, поизтъркана, но все още добре поддържана — от баща им, естествено. Майкъл беше левак, но тъй като нямаха пари да му купят отделна ръкавица, той се научи да лови, после да сваля ръкавицата и да хвърля. Бе станал толкова добър, че въпреки смяната се справяше по-бързо от всички останали. Такъв го помнеше Фиск — шеметно бързо и пъргаво момче, за което няма препятствия. Той остави ръкавицата и се върна при Сара.

— Не е получил съобщенията ми.

— Имаш ли представа къде може да е отишъл?

Фиск се замисли, после щракна с пръсти.

— Обикновено се обажда на мисис Джърман.

Докато той беше навън, Сара отново огледа стаята. Забеляза писмо в рамка върху поставка. Около него бе увита лентата на медал. Тя пое рамката и прочете писмото. Беше удостоверение, че полицай Джон Фиск е удостоен с медал за храброст. Погледна датата. После пресметна наум и стигна до извода, че е било малко преди Фиск да напусне полицията. Все още не знаеше защо го е сторил, а и Майк не говореше на тази тема. Когато чу задната врата да се отваря, тя бързо остави писмото и медала.

— Във фургона е — съобщи Фиск, влизайки в трапезарията.

— Какъв фургон?

— Край реката. Понякога ходи там на риболов. С лодка.

— Можеш ли да му позвъниш?

Фиск поклати глава.

— Там няма телефон.

— Добре, тогава ще идем с колата. Къде е?

— Ти вече направи много повече, отколкото трябваше.

— Не го правя по задължение, Джон.

— Дотам има към час и половина път.

— Все едно, вече няма за кога да си лягам.

— Може ли аз да карам? Пътят е неудобен.

Тя му подхвърли ключовете.

— Чудех се кога ще предложиш най-сетне.