Дейвид Балдачи
Проста истина (28)

28.

Джош Хармс караше пикапа на своя приятел по безлюден селски път. Гъстата гора от двете страни донякъде го успокояваше. През целия си живот Джош бе имал една главна цел — да се усамоти, да намери укритие от онези, които му желаеха злото. Като умел и опитен дърводелец работеше сам. Когато не работеше, излизаше на лов или за риба, пак сам. Не се интересуваше от хорските приказки и рядко завързваше разговор. А сега изведнъж всичко това се променяше. Все още не бе осъзнал докрай каква отговорност е поел, но знаеше, че е голяма. И че е взел правилното решение.

Зад камионетката бе закачена каравана и сега брат му лежеше отзад да си почива, макар че едва ли би могъл да заспи. Освен това в караваната имаше запаси от храна и минерална вода за цял месец, две ловни пушки и още един полуавтоматичен пистолет освен онзи, който стърчеше изпод колана му. Арсеналът изобщо не можеше да се сравнява с онова, което скоро щеше да тръгне подире им, но Джош Хармс бе успявал да се измъкне и от далеч по-тежки положения.

Той запали цигара и духна дима през открехнатия прозорец. Вече бяха на триста километра от Роаноук и продължаваха да се отдалечават. Знаеше, че вече сигурно са разбрали за бягството. Щяха да преградят пътищата, но не чак дотук. Засега имаха добра преднина, която обаче скоро щеше да се стопи. Униформените момчета разполагаха с огромно предимство в жива сила и въоръжение. Но Джош ловуваше из тия гори от двайсет години насам. Познаваше всички изоставени хижи, всички потайни долини и тесни пътечки из непроходимите дебри. Умението му да оцелява бе усъвършенствано до предел както от борбата за съществуване в Америка, така и от играта на криеница със смъртта във виетнамските джунгли.

Въпреки вроденото си недоверие към всяка власт той не обичаше да погазва закона. Никога не бе вярвал, че по-малкият му брат е някакъв смахнат убиец. Руфъс не биваше да постъпва в армията, просто не беше създаден за нея. По ирония на съдбата герой стана Джош, и то само защото го мобилизираха. Брат му се записа доброволец и прекара в карцера цялата си военна кариера. Джош нямаше кой знае какво желание да се сражава заради една страна, гледаща отвисоко на него и всички останали цветнокожи. Ала щом влезе в армията, той се оказа изключителен боец. Биеше се единствено заради себе си и момчетата от взвода. Нямаше друга причина да стреля и да убива хора, с които лично никога не се е карал.

Джош намали скоростта и зави по един черен път, навлизащ още по-навътре в гората. Руфъс вече му бе разказал накратко какво са сторили онези хора преди двайсет и пет години. Джош усети как лицето му пламва от един спомен, който държеше заровен в най-дълбокото кътче на паметта си. Именно този спомен разпалваше в него гнева и омразата. Онова, което им стори цялото малко градче в Алабама след вестта за престъплението на Руфъс. Тогава Джош се опита да защити майка си, но не успя. Нека поне веднъж да срещна хората, дето са сторили това с брат ми! Слушаш ли, Господи? Чуваш ли ме?

Възнамеряваше да се укрият за малко, докато суматохата поутихне, сетне отново да тръгнат на път. Може би да се доберат до Мексико и да изчезнат. Джош нямаше кой знае какво за губене. Разпадащо се семейство и дърводелска работилница, която въпреки целия му майсторлък вечно излизаше на червено. Всъщност не му оставаше друг близък човек освен Руфъс. А и Руфъс никога нямаше да има другиго освен него. За четвърт век светът бе разкъсал връзката помежду им. Днес, вече зрели мъже, те имаха шанса да се сближат много повече, отколкото е обичайно за братя на средна възраст. Ако успееха да оцелеят. Джош захвърли цигарата и продължи да кара.

Отзад, в ремаркето, Руфъс наистина не спеше. Лежеше по гръб, наметнат с черна мушама — идеята беше на Джош, така тъмният цвят се сливаше с тапицерията на пода. От двете му страни се издигаха купища кашони, пристегнати с гумени въжета — пак работа на Джош, за да не може някой да надникне отвън. Руфъс опитваше да се отпусне, да си почине. Подскачането на караваната го изнервяше. Не беше влизал в цивилен автомобил от времето на президента Никсън. Просто не му се вярваше. Колко ли президенти се бяха сменили оттогава? Между затворите винаги го прехвърляха с хеликоптер. Очевидно военните не искаха да го допускат близо до пътищата, до свободата. От хеликоптера няма накъде да бягаш освен право надолу.

Руфъс се опита да надникне между кашоните към отминаващия нощен пейзаж. Не видя нищо — беше съвсем тъмно. Свобода. Често се бе питал какво ли ще е усещането. Все още не знаеше. Страхуваше се. Хора, много хора бързаха по петите му. Искаха да го убият. А сега и брат му. Пръстите му докосваха непознатата грапавина на болничната Библия. Онази от майка му бе останала в килията. През всичките тия години Руфъс не се откъсваше от нея, отново и отново диреше в светите слова опора за страдалческото си съществуване. Без старата Библия усещаше някаква празнота в ума и сърцето си. Но вече нямаше какво да се прави. Усети как сърцето му заподскача. Вероятно това не беше добре — претоварваше го. Започна да рецитира по памет утешителни думи от съкровищницата на Библията. Колко нощи бе нашепвал всичките трийсет и една притчи, сто и петдесетте псалма, всеки от тях могъщ и поучителен, всеки изпълнен с определен смисъл и просветление за основите на битието.

Когато привърши с „четенето“, той се надигна и отвори прозореца на караваната. Успя да зърне отражението на брат си в страничното огледало.

— Мислех, че спиш — каза Джош.

— Не мога.

— Как е сърцето?

— То изобщо не ме тревожи. Ако умра, няма да е от сърце.

— Освен ако те улучат право в него.

— Накъде отиваме?

— Към едно местенце насред пущинака. Мисля да поостанем там, докато нещата се уталожат, после пак ще потеглим по тъмно. Вероятно очакват да бягаме на юг, към мексиканската граница, затова ще поемем на север, към Пенсилвания. Поне засега.

— Добре ми звучи.

— Хей, нали каза, че Рейфийлд и другото копеле…

— Тремейн. Вик Тремейн.

— Да, точно така. Казваш, че те наблюдавали през цялото време. Как тъй са останали около теб толкова много години? Не им ли е хрумнало, че ако помниш какво е станало, отдавна да си проговорил? Още в съда, да речем.

— Мислил съм за това. Сигурно са предполагали, че не помня нищо, някой ден обаче може и да си спомня. Не че бих успял да докажа каквото и да било, но една приказка стига, за да им докара големи неприятности или поне да привлече вниманието. Най-лесното беше да ме убият. И повярвай ми, опитаха неведнъж, не стана обаче. Може и да са мислили, че само се правя на тъп, докато престанат да ми обръщат внимание, а после ще проговоря. Бяха ме стегнали здравата. Четяха писмата ми, проверяваха кой идва на свиждане. Усетеха ли нещо нередно, веднага щяха да ме очистят. Сигурно тъй им е било по-леко на съвестта. След толкова години обаче май се поотпуснаха. Позволиха на Самюел и онова момче от Върховния съд да ме посетят.

— Предполагах нещо подобно. И все пак успях да получа онова писмо от армията. Нямах представа каква е цялата тая глупост, но и не ми се щеше да го прочетат.

Двамата помълчаха. Джош не си падаше много по приказките, а Руфъс бе отвикнал да разговаря. Тишината едновременно го потискаше и облекчаваше. Много неща би искал да каже. През кратките месечни свиждания с брат си обикновено говореше той, а Джош само слушаше, сякаш усещаше колко много думи и мисли са се натрупали в главата на Руфъс.

— Май никога не съм те питал дали си ходил някой път у дома.

Джош се размърда на седалката.

— У дома ли? За какъв дом ми говориш?

Руфъс леко се изненада.

— Там, където сме се родили, Джош!

— Че за какъв дявол ми е притрябвало да ходя на онова място?

— Там е гробът на мама, нали? — тихо каза Руфъс.

Джош се замисли, после кимна.

— Да, там е. Парцелът си беше неин, имаше и погребална застраховка. Нямаше как да не я погребат там, макар че никак не им се щеше.

— Хубав гроб ли е? Кой го поддържа?

— Слушай, Руфъс, мама е мъртва, разбра ли? Отдавна. Няма начин да разбере как изглежда гробът, по дяволите. А пък аз нямам намерение да се мъкна чак до проклетата Алабама, за да чистя някакви гнили листа и треволяци. Не и след всичко, което се случи там. След всичко, което сториха на семейството ни. Проклети да са и дано всички до един да горят в пъклото. Ако искаш да се тревожиш за мъртвите, твоя си работа. Аз се интересувам от по-важното — как да останем живи двамата с теб.

Руфъс продължи да гледа брат си. Искаше да му каже, че има Бог. Същият този Бог, който бе крепил Руфъс в годините, когато желаеше просто да легне и да потъне в забравата. А човек трябва да почита мъртвите и техния вечен дом. Ако оцелееше, Руфъс щеше да посети гроба на майка си. И някой ден щяха пак да се срещнат. Завинаги.

— Всеки ден разговарям с Бога.

— Много хубаво — изръмжа Джош. — Страшно се радвам, че Господ си има компания.

След ново дълго мълчание Джош подхвърли:

— Хей, как се казваше онзи, дето дошъл да те види?

— Самюел Райдър.

— Не, младото момче.

Хармс се замисли.

— Някой си Майкъл.

— От Върховния съд, нали? — попита Джош. Руфъс кимна. — Е, убили са го. Майкъл Фиск. Сигурно е тяхна работа. Казаха го по телевизията малко преди да потегля.

Руфъс наведе глава.

— По дяволите. Знаех си.

— Голяма глупост е сторил. Сам да се пъхне в затвора.

— Той просто искаше да ми помогне. По дяволите — повтори Руфъс и замълча.

Камионетката продължаваше напред.