Дейвид Балдачи
Проста истина (26)

26.

Джордан Найт стоеше на прага на кабинета и гледаше жена си. Елизабет Найт бе навела глава над бюрото. Пред нея имаше няколко разтворени книги, но очевидно тя не четеше нито една от тях.

— Няма ли да приключваш за днес, скъпа?

Тя изненадано надигна глава.

— Джордан, мислех, че си тръгнал за срещата.

Той пристъпи до нея и почна лекичко да масажира тила й.

— Отмених я. А сега е време да се прибираме.

— Но аз имам още много работа. Всички сме изостанали. Толкова е трудно…

Сенаторът я хвана за лакътя и й помогна да стане.

— Бет, и най-важните работи не са чак толкова важни — решително каза той. — Хайде да си вървим.

Няколко минути по-късно правителствена лимузина ги возеше към дома им. След топъл душ, лека вечеря и чаша вино Елизабет Найт си легна и се почувства почти нормално. Съпругът й седна до нея, вдигна краката й в скута си и ги разтърка.

— Понякога почвам да мисля, че сме жестоки със сътрудниците — каза тя по някое време. — Претоварваме ги. Твърде много изискваме от тях.

— Тъй ли? — Джордан Найт обхвана с пръсти брадичката й. — Ти какво, да не се самообвиняваш за смъртта на Майкъл Фиск? Вечерта, когато са го убили, не е работил до късно. Нали каза, че си е взел болнични? Попадането му на онази уличка из съмнителните квартали няма нищо общо с теб или със съда. Някакъв уличен боклук го е убил. Може да е било обир, може просто да е попаднал на неподходящо място в неподходящо време, но, така или иначе, цялата работа няма нищо общо с теб.

— Полицията смята, че е грабеж.

— Разследването едва започва, но не се съмнявам, че ще му обърнат цялото необходимо внимание.

— Днес един от сътрудниците запита дали е възможно смъртта на Майкъл да има някаква връзка със съда.

Джордан Найт се позамисли.

— Виж, предполагам, че е възможно, но просто не си го представям. — Изведнъж лицето му стана тревожно. — Ако обаче има нещо такова, ще се погрижа да ти осигурят допълнителна охрана. Още утре вдигам телефона и край теб денонощно ще дежури агент от ФБР или тайните служби.

— Джордан, няма смисъл да го правиш.

— И да оставя някакъв смахнат да те отнеме от мен? Често си мисля за това, Бет. Някои от решенията на Върховния съд се посрещат крайно враждебно. Всички получавате смъртни заплахи от време на време. Не можеш да си затваряш очите.

— Не си ги затварям. Просто се мъча да не мисля за тия неща.

— Добре, само не искай същото и от мен.

Тя се усмихна и докосна лицето му.

— Знаеш ли, прекалено много се грижиш за мен.

Той също се усмихна.

— Няма друг начин. Щом имаш нещо безценно, трябва да си го пазиш.

Двамата се целунаха нежно, после Джордан придърпа завивката, изгаси лампата и отиде в кабинета си да поработи още малко. Елизабет Найт не заспа веднага. Дълго лежа с отворени очи в тъмното, обзета от противоречиви вълнения. За щастие сънят я погълна точно когато почнаха да стават прекалено настойчиви.

 

 

— Не мога да си представя какво изпитваш, Джон. Знам колко зле се чувствам самата аз, а с Майкъл се познавахме сравнително отскоро.

Пътуваха с колата на Сара. Току-що бяха отминали моста на река Потомак и навлизаха във Вирджиния. Фиск се запита дали това не е намек, че няма какво да узнае от нея.

— Колко време работихте заедно?

— Около година. Майкъл ме уговори да остана в съда още един мандат.

— Рамзи спомена, че сте били близки. Колко близки?

Тя го изгледа рязко.

— Какво намекваш?

— Просто се опитвам да събера факти за брат си. Искам да знам кои са били приятелите му. Дали се е срещал с някого.

Озърна се да види реакцията й; тя обаче изобщо не реагира.

— Толкова време си живял само на два часа път оттук, а не знаеш нищо за брат си.

— Това твое мнение ли е или на някой друг?

— Умея сама да си правя изводите.

— Е, това е нож с две остриета.

— Кое? Изводите или двата часа път?

— И двете.

Спряха на паркинга пред един ресторант в Северна Вирджиния. Влязоха, настаниха се и поръчаха. След малко Фиск вече надигаше чаша бира; Сара отпи глътка коктейл „Маргарита“.

Фиск избърса пяната от устните си.

— От адвокатски род ли си? В нашия занаят често се случва.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Израснах в една ферма в Северна Каролина. В селце, дето го няма и на картата. Но баща ми бе свързан със закона.

— И как по-точно? — попита Фиск с умерен интерес.

— Беше областен мирови съдия. Официално разполагаше с малка съдебна зала в задната част на затвора. Но най-често изслушваше случаите, седнал върху трактора насред полето.

— Оттам ли дойде интересът ти към правото?

Тя кимна.

— Дори седнал върху някоя прашна машинария, татко приличаше на съдия много повече, отколкото разни надути пуяци в най-лъскавите съдилища.

— Включително и това, в което работиш сега?

Тя примига и изведнъж извърна лице настрани. Фиск се почувства виновен за забележката.

— Обзалагам се, че е бил чудесен съдия. Здрав разум, справедливи решения. Човек от народа.

Тя се озърна да види дали в думите му няма скрита подигравка, но Фиск изглеждаше съвсем искрен.

— Да, точно такъв беше. Най-често си имаше работа с дребни кражби и глоби за превишена скорост, но не вярвам някой да си е тръгнал от него с чувството, че е онеправдан.

— Често ли го навестяваш?

— Той почина преди шест години.

— Съжалявам. А майка ти?

— Спомина се преди него. Селският живот не е розов.

— Сестри или братя?

Тя поклати глава и сякаш изпита облекчение, когато им донесоха вечерята.

— Едва сега се сещам, че днес не съм слагал залък в уста — каза Фиск, отхапвайки от тортилата.

— Често ми се случва. Тази сутрин май изядох една ябълка.

— Не е добре. — Той плъзна поглед по нея. — Нямаш излишни килограми.

Тя отвърна на погледа. Въпреки широките рамене беше почти мършав, яката на ризата висеше хлабаво около шията му, а и в талията бе твърде слаб за размерите си.

— Ти също.

Двайсет минути по-късно Фиск бутна настрани празната чиния и се облегна назад.

— Знам, че си заета, затова няма да ти губя времето. С брат ми рядко се виждахме. Между двама ни се натрупа информационна пустота и трябва да я запълня, ако искам да разбера кой го е извършил.

— Мислех, че това е работа на детектив Чандлър.

— И моя… неофициално.

— Заради полицейския опит? — попита Сара. Фиск изненадано вдигна вежди. — Майкъл често ми е разказвал за теб.

— Така ли?

— Да, точно така. Той се гордееше с теб. Разправяше как от ченге си станал адвокат по криминални дела. Много интересни разговори сме водили на тази тема.

— Слушай, не е твърде приятно съвсем непознати хора да обсъждат живота ми.

— Няма от какво да се смущаваш. Просто го смятахме за интересна промяна в кариерата.

Фиск сви рамене.

— Докато бях полицай, имах само една грижа — да прибера колкото се може повече престъпници зад решетките. Сега си изкарвам хляба, като ги защитавам. Откровено казано, беше почнало да ми дожалява за тях.

— Не бях чувала такова нещо от полицай.

— Нима? И с колко полицаи си имала работа?

— Скарана съм с пътните правила, та честичко ме глобяват. — Тя се усмихна закачливо. — Слушай, кажи наистина как ти хрумна да си смениш професията.

Той помълча, опипвайки разсеяно ножа.

— Спипах един тип с пакет кокаин. Беше куриер на някакви наркопласьори, всъщност съвсем дребна риба; просто пренасяше товара от точка А до точка Б. Не очаквах такава находка, бях го спрял по съвсем друга причина. Вадя тухлата от багажника и изведнъж онзи почва да мънка като първолаче, че в пакета имало сирене. — Фиск погледна Сара право в очите. — Представяш ли си? По-добре да беше заявил, че няма представа как се е озовал в багажника. Тогава адвокатът му поне би имал някакъв шанс за защита. Опитай да изкараш пред съдебните заседатели тоя тип, дето от сто километра прилича на улична отрепка, а после върви им обяснявай, че според него в пакета нямало смърт и страдания за децата им. — Той поклати глава. — Един вкарваш в затвора, нови десет изникват на негово място. Просто нямат друга възможност. Ако имаха, щяха да я използват. Лошото е, че лишиш ли хората от надежда, вече не дават пет пари какво ще стане с тях или с другите.

Сара се усмихна.

— Нещо смешно ли казах? — попита Фиск.

— Говориш съвсем като брат си.

Фиск помълча и опипа едно влажно кръгче върху покривката.

— Често ли се срещахте с Майкъл?

— Да, много често.

— И не само по служба?

— Излизахме заедно, ходехме по заведения. — Тя отпи от коктейла и се усмихна. — Никога не съм давала показания.

— Понякога не е много приятно.

— Наистина ли?

— Да. Ето например: нещо ми подсказва, че смъртта на Майк не те е изненадала чак толкова много. Прав ли съм?

Маската на безразличие мигновено изчезна.

— Не. Бях ужасена.

— Ужасена, да. А изненадана?

Сервитьорката се приближи и попита дали ще искат десерт или кафе. Фиск помоли за сметката.

Следа малко се върнаха в колата и потеглиха към столицата. Беше започнало да ръми. Във Вашингтон човек никога не можеше да знае какво ще е времето през октомври. Случваше се ту студено, ту умерено или горещо. В момента навън тегнеше задушна влага и Сара включи климатика на пълна мощност.

Фиск я изгледа въпросително. Тя забеляза това, въздъхна и бавно заговори.

— Напоследък Майкъл изглеждаше нервен, разсеян.

— Обичайно ли беше това за него?

— През последните шест седмици подготвяме непрекъснато съдебни становища. Всички сме грохнали, а на Майкъл като че нищо му нямаше.

— Мислиш ли, че е било свързано с нещо в съда?

— Майкъл почти нямаше личен живот.

— А ти?

Тя го изгледа раздразнено, но премълча.

— Предстоят ли някакви важни, противоречиви дела? — попита той.

— При нас всички дела са важни и противоречиви.

— Споменал ли ти е нещо конкретно?

Сара мълчеше и гледаше право напред.

— Каквото и да ми кажеш, ще е от полза, Сара.

Тя намали скоростта.

— Странен човек беше брат ти. Знаеш ли, че още по тъмно слизаше в деловодството, за да не изпусне някой интересен случай?

— Не съм изненадан. Той не обичаше да претупва работата. Какъв е обичайният ред за обработка на документите?

— В деловодството отварят пристигналите документи и ги регистрират. Всяка молба минава през специалист, за да сме сигурни, че е попълнена по установените правила. Ако е написана на ръка, както става най-често със затворническите молби, проверяват дори дали почеркът е четлив. После информацията се въвежда в компютъра под името на подателя. Накрая документът се размножава и всички съдии получават копия.

— Веднъж Майк ми каза, че получавате купища документи. Едва ли съдиите могат да изчетат всичко.

— Не го четат. Молбите се разпределят по съдийските отдели и сътрудниците правят кратки резюмета. Да речем, че за една седмица сме получили стотина молби. Съдиите са девет, следователно на всеки се пада около дузина. От дванайсетте, попаднали при съдия Найт, аз мога да обработя две или три. Резюметата се изпращат до кабинетите на всички други съдии. После техните сътрудници ги преглеждат и дават препоръка на шефа си дали съдът да поеме случая, или не.

— Голяма власт имате.

— В някои отношения, но не и когато се стигне до становище по делото. Онова, което наричаме разработка на становище, всъщност представлява кратък преглед на фактите и сбор от законови текстове. Съдиите просто ни използват да вършим черната работа, да се ровим из книжата. Най-съществена роля имаме при предварителното обсъждане.

Фиск се замисли.

— Значи съдията може да вземе решение дали делото да се допусне за разглеждане, без изобщо да е видял оригиналните документи? Просто разчита на резюмето и препоръката на сътрудниците.

— Понякога не четат дори резюметата. Обикновено предварителните обсъждания се провеждат два пъти седмично. Тогава преглеждат всички молби, обработени от сътрудниците, после гласуват. За придвижване на едно дело са необходими най-малко четири гласа.

— Значи първият, който вижда молбите до Върховния съд, ще е някой от деловодството?

— Обикновено така става.

— Как тъй „обикновено“?

— Няма гаранция, че винаги всичко се върши по правилата.

Фиск се замисли.

— Да не би да намекваш, че брат ми може да е взел някоя молба, преди да е обработена в деловодството?

Сара глухо изстена, но веднага се овладя.

— Мога да ти отговоря само ако си остане между нас, Джон.

Той поклати глава.

— Не поемам обещания, ако не съм сигурен, че ще ги изпълня.

Сара въздъхна и с кратки, стегнати изречения разказа на Фиск как е открила документите в куфарчето на брат му.

— Повярвай ми, не исках да проявявам неуместно любопитство. Но той се държеше странно и почваше да ме тревожи. Една сутрин го срещнах на излизане от деловодството. Изглеждаше много разстроен. Мисля, че току-що бе взел молбата, която открих в куфарчето му.

— Оригинал ли беше или копие?

— Оригинал. Единият лист беше изписан на ръка, другият на машина.

— Нормално ли е да се разнасят оригиналите?

— Не. Работи се само с копия. А към тях никога не прикрепват оригиналния плик, с който са пристигнали.

— Доколкото помня, веднъж Майк ми каза, че сътрудниците понякога изнасят от съда материали, дори и оригинали.

— Вярно.

— Може случаят да е бил точно такъв.

Сара поклати глава.

— Документите не приличаха на обикновена молба. Върху плика нямаше обратен адрес, а под машинописния текст липсваше подпис. Заради ръкописа си помислих, че сигурно е молба от някой затворник, но не видях да е приложена клетвена декларация за финансова несъстоятелност.

— Видя ли изобщо някакво име, по което да разбереш за кого става дума?

— Да. Затова знам, че Майкъл е изнесъл тайно молбата.

— Как разбра?

— Успях да зърна първото изречение от машинописния текст. Там се споменаваше името на човека, който обжалва присъдата. Щом напуснах кабинета на Майкъл, веднага проверих какви молби са заведени в компютъра. Не открих това име.

— Как се казваше човекът?

— Фамилията му беше Хармс.

— А малкото име?

— Не го видях.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Не.

Фиск се облегна назад.

— Тук има нещо неясно. За да вземе документите, Майк би трябвало да е сигурен, че никой няма да ги потърси. Например адвокатът, който ги е изпратил, ако наистина е бил адвокат.

— Е, към плика имаше талон от обратна разписка. Подателят би трябвало да получи известие, че пратката е пристигнала в съда.

— Добре. А защо единият лист е бил изписан на машина, а другият на ръка?

— Писали са ги двама души. Може би вторият е предпочитал да остане неизвестен, но все пак да помогне на Хармс.

— И от всички молби до Върховния съд Майк взима точно тази. Защо?

Сара го погледна тревожно.

— О, Господи, ако излезе, че това има нещо общо със смъртта на Майкъл. Не си и помислих…

Изглеждаше готова да се разплаче всеки момент.

— Никому няма да кажа. Засега. Ти си рискувала заради Майк. Оценявам жеста ти. — След дълго мълчание Фиск добави: — Става късно.

Продължиха напред в пълно мълчание. Най-сетне Фиск каза:

— Успяхме да установим, че през последните един-два дни Майк е изминал с колата си около хиляда и триста километра. Имаш ли представа къде може да е ходил?

— Не. Мисля, че не обичаше да шофира. На работа идваше с велосипед.

— Как се отнасяха към него останалите сътрудници?

— С дълбоко уважение. Той беше невероятно целенасочен. Това не е рядкост при нас, но Майкъл изглеждаше неспособен да отстъпи от избраната цел. Аз самата съм работлива, смятам обаче, че всичко си има мярка.

— Винаги си е бил такъв — уморено изрече Фиск. — Започваше от съвършенството и продължаваше по-нагоре.

— Сигурно е семейна черта. Майкъл ми е казвал, че като ученик си работил на две-три места едновременно.

— Обичам да имам джобни пари.

Всъщност парите не оставаха за дълго в джоба на Фиск. Отиваха у баща му, който цели четирийсет години се скъсваше от работа, но така и не стигна по-горе от петнайсет жалки хилядарки годишно. Сега огромните сметки по лечението на майка му поглъщаха всичко спестено.

— Освен това си завършил университет, без да прекъсваш работата като полицай.

Фиск раздразнено почука с пръсти по страничното стъкло.

— Добрият стар Вирджински държавен университет, прозорец към идния век.

— И си се готвил за юрист — добави Сара. Фиск я изгледа сърдито. — Моля те, не се засягай, Джон. Просто съм любопитна.

Фиск въздъхна.

— Бях на стаж в Ричмънд като защитник по криминални дела. Много неща научих. Получих удостоверение и изкарах държавния изпит. Той помълча и сухо добави: — Няма друг начин да станеш адвокат, щом не ти достига ум да се класираш на челните места.

— Ум си имаш в излишък.

— Благодаря, но откъде знаеш?

— Веднъж те гледах в съда.

Той рязко се завъртя към нея.

— Моля?

— Миналото лято двамата с Майкъл дойдохме в Ричмънд и посетихме едно твое дело в Окръжния съд — каза тя. Не искаше да споменава за второто си пътуване.

— И защо не ми се обадихте?

Сара сви рамене.

— Майкъл мислеше, че може да се разсърдиш.

— Как тъй ще се сърдя, че е дошъл да ме види?

— Защо питаш мен? Той беше твой брат. — Фиск премълча и тя продължи: — Беше наистина впечатляващо. Ако някой ден стана адвокат, да знаеш, че ще е заради теб. Иска ми се поне да опитам, да видя как е в действителност.

— О, значи смяташ, че ще ти хареса?

— Защо не? Правото винаги е благородно призвание. Да защитаваш правата на хората. Особено на бедните. Много бих искала да ми разкажеш за някои от делата.

— Наистина ли?

— Да, непременно.

Той облегна глава назад и демонстративно разтърка чело.

— Чакай да видим… Спомням си Роналд Джеймс. Така се водеше по документи, но предпочиташе да му викат Задната прашка. Намек за любимата му сексуална поза, в която най-брутално изнасилил шест жени. Уредих извънсъдебно споразумение, макар че и шестте жени го бяха разпознали в полицията. Е, разполагах с няколко коза. Четири от жените не искаха да се изправят в съда срещу Прашката. Просто изпитваха ужас. Петата жертва имаше някои черни точки в биографията и можехме да оспорим показанията й. Последната жена беше готова да го разпъне на кръст, но едно е да разполагаш с шестима свидетели, а съвсем друго само с един. Епилог: прокурорът не посмя да влезе в съда и Прашката мина сравнително леко — двайсет години с право на помилване… А, да не забравя и Джени, много мило хлапе. Цепнала със сатър черепа на баба си, защото, както ми разказа през сълзи, тъпата дъртачка не я пускала на разходка с приятелки. Сега майка й, дъщерята на убитата старица, ми плаща хонорара на вноски. По два долара месечно.

— Мисля, че схванах поуката — рязко каза Сара.

— Виж какво, не искам да те разочаровам. Тия дни отървах едно момче от обвинение в кражба. Плати ми всичко, до последния цент. Сигурно от парите за крадените вещи. С времето свикнах да не разпитвам. Плащам си редовно наема и от доста време не съм вадил оръжие срещу клиент. А за утрешния ден мога и да не мисля. — Фиск се облегна назад. — Какво чакаш още, хайде на веселбата!

— Много обичаш да стряскаш хората, нали?

— Сама си го изпроси.

— Щом е толкова зле, за какъв дявол ги защитаваш?

— Все някой трябва да го върши.

— Не очаквах точно такъв отговор, но да не говорим повече — гневно каза Сара. — Все пак благодаря, че разби кристалните ми мечти. Много съм ти задължена.

— И има защо, ако наистина съм ги разбил — разпалено отвърна Фиск. После добави малко по-спокойно: — Виж, Сара, не съм рицар на бял кон. Повечето ми клиенти са виновни. Аз го знам, те го знаят, всички го знаят. Точно по тази причина в деветдесет процента от случаите се боря за предварително споразумение. Ако някой дойде при мен и категорично се обяви за невинен, сигурно ще получа сърдечен удар. Никого не защитавам, просто водя пазарлък за присъдата. Боря се клиентът да лежи в затвора по-малко, отколкото заслужава — това ми е работата. При редките случаи, когато отивам на съд, прилагам един простичък трик. Вдигам толкова пушилка около обвинението, че накрая съдебните заседатели губят сили да разсъждават и вдигат бялото знаме. Много им е притрябвало да седят и да спорят заради някакъв непознат, за когото не дават и пукната пара.

— Я гледай ти! А истината къде отива?

— Понякога истината е най-страшният враг на адвоката. Няма как да я извъртиш. С нея губя в деветдесет процента от случаите. Не ми плащат, за да губя, но все пак се мъча да бъда почтен. Тъй се въртим по цял ден като грешни дяволи, а нощем хвърляме мрежи в морето и на другия ден пак отначало.

— Това ли ти е представата за истинския живот? — попита тя.

— Не бой се, няма да стигнеш дотам. Ще преподаваш в Харвард или пък ще идеш в Ню Йорк да работиш за някоя голяма фирма със златна табелка на входа. Ако намина някой ден, непременно ще ти помахам с ръка от метрото.

— Би ли престанал, ако обичаш? — възкликна Сара.

Отново замълчаха. Изведнъж Фиск се сети за нещо.

— Щом си ме виждала в съда, защо трябваше да се преструваш, когато Пъркинс ни запозна?

Сара тихо въздъхна.

— Не знам. Сигурно защото не виждах деликатен начин да ти го кажа пред Пъркинс.

— Защо трябваше да е деликатен?

— Нали знаеш какво казват за първото впечатление.

При тази мисъл тя поклати глава. Господи!

Фиск я погледна и последните му остатъци от неприязън се изпариха.

— Не позволявай на един циничен глупак като мен да попари ентусиазма ти, Сара — каза той. После тихо добави: — Никой няма това право. Извинявай.

Сара се озърна към него.

— Според мен просто криеш, че взимаш работата си присърце. — За момент тя се поколеба дали да му каже. — Познаваш ли едно момченце на име Инис? Видях те да разговаряш с него.

Фиск подскочи от изненада, после нещо в мозъка му прещрака.

— Барът! Знаех, че съм те виждал някъде. Какво, следеше ли ме?

— Да.

Нейната откровеност го завари неподготвен.

— Защо? — тихо попита той.

Тя заговори бавно.

— Малко е трудно да се обясни. Не мисля, че бих могла да го сторя в момента. Във всеки случай не беше от празно любопитство. Видях колко ти беше трудно да разговаряш с Инис и майка му.

— За тях това беше най-доброто решение. Следващия път онзи можеше и да ги убие.

— И все пак да загуби баща си по този начин…

— Той не беше баща на Инис.

— Извинявай, само предполагах.

— О, Инис е негов син. Но това не означава, че онзи му е баща. Истинските бащи не причиняват такива страдания на семействата си.

— Какво ще стане с тях?

Фиск сви рамене.

— До две години Лукас ще го намерят на някоя тъмна уличка с десетина дупки по него. Най-тъжното е, че и той знае това.

— Може пък да ти поднесе изненада.

— Да. Може би.

— А Инис?

— За Инис просто не знам. И не ми се говори.

Мълчаха, докато стигнаха до сградата на отдел „Убийства“.

— Паркирал съм точно отпред — каза Фиск.

Сара го погледна смаяно.

— Ама че късмет! От две години живея в този град и не помня да съм видяла свободно място за паркиране.

Фиск се втренчи към тротоара.

— Готов съм да се закълна, че спрях точно там.

Сара надникна през прозореца.

— Къде, до знака „паркирането забранено“ ли?

Фиск изскочи под дъжда и се вгледа първо в знака, после в празното място до тротоара. Отново седна в колата, облегна се назад и затвори очи. По лицето и косата му бяха полепнали капки.

— Откарали са я. Направо да не повярваш.

— Виж, отдолу са изписали и номера на службата, можем да се обадим.

Сара извади клетъчния си телефон и бързо набра номера. Сигналът прозвуча десетина пъти, но никой не вдигна. Накрая тя се отказа.

— Май тая вечер няма да си получиш колата.

— Не мога да заспя, преди да съм казал на татко.

— О! — Сара се замисли. — Щом е тъй, ще те откарам.

Фиск погледна навън. Дъждът се засилваше.

— Сигурна ли си?

Тя превключи на скорост.

— Да вървим при баща ти.

— Може ли първо да отскочим до едно място?

— Разбира се, само кажи къде.

— До апартамента на брат ми.

— Джон, не мисля, че идеята е добра.

— Аз пък мисля, че е страхотна.

— Няма как да влезем.

— Аз имам ключ — каза Фиск и като видя изненадата й, побърза да обясни: — Помогнах му да си пренесе багажа, когато започна работа във Върховния съд.

— Няма ли да има полицейски печати или нещо такова?

— Чандлър каза, че ще претърси апартамента утре. — Фиск погледна Сара. — Не бой се, ти оставаш в колата. Ако нещо се случи, просто изчезваш.

— Ами ако завариш вътре убиеца на Майкъл?

— Имаш ли щанга в багажника?

— Да.

— Значи днес съм късметлия.

Сара въздъхна тревожно.

— Дано да знаеш какво вършиш.

Дано, помисли си Фиск.