Дейвид Балдачи
Проста истина (2)

2.

Стъпалата към Върховния съд на Съединените щати бяха широки и сякаш безкрайни. Пътят нагоре по тях напомняше мъчително катерене към връх Олимп, за да си измолиш среща със Зевс и в крайна сметка бе точно така. Върху фасадата над главния вход бяха изсечени думите: ЕДНАКВО ПРАВОСЪДИЕ ПРЕД ЗАКОНА. Девизът не идваше от някакъв важен документ или съдебно решение, а от фантазията на Кас Гилбърт, проектант и строител на сградата. Въпрос на пространство — думите пасваха идеално на мястото, предвидено от Гилбърт за паметна юридическа фраза.

Величавото здание се издигаше на четири етажа над улицата. По ирония на съдбата Конгресът бе отпуснал фондове за изграждането му през 1929 година, тъкмо когато борсата рухна и причини Голямата криза. Почти една трета от похарчените девет милиона отидоха за покупка на мрамор. Облицовката беше от чист вермонтски мрамор, докаран с цяла армада товарни коли; откъм четирите вътрешни двора лъщеше полиран джорджийски гранит; млечнобял камък от Алабама покриваше подовете и стените навсякъде, освен в Голямата зала. Там под нозете се тъмнееше черен италиански мрамор, съчетан на места с африкански. Колоните в залата бяха издигнати от италиански мраморни блокове, докарани с кораб от кариерите в Монтарети до Ноксвил, щата Тенеси. Каменоделците дълго се трудиха, за да изсекат деветметровите опори за свода на зданието, станало от 1935 година професионален дом на деветима мъже, а от 1981 година и на една жена — все изключителни хора. Привържениците на сградата я смятаха за чудесен образец на гръцка архитектура в коринтски стил. Противниците й твърдяха, че вместо учреждение за разумно правораздаване се е получил някакъв смахнат дворец за кралски развлечения.

И все пак от времето на Джон Маршал именно Върховният съд бе защитник и тълкувател на Конституцията. Той можеше да обяви за незаконно всяко действие на Конгреса. Тия девет души можеха да принудят дори президента да им предаде записи и документи, които в крайна сметка щяха да доведат до позорната му оставка. Създадена още от основателите на страната заедно със законодателната власт на Конгреса и изпълнителната власт на президентството, американската юридическа система начело с Върховния съд беше равностоен клон на държавното управление. И наистина управляваше — чрез своите решения по множество важни въпроси Върховният съд променяше и оформяше волята на американския народ.

Застаряващият мъж, който крачеше през Голямата зала, бе продължител на тази славна традиция. Беше висок и костелив, без очила върху добродушните кафяви очи, съхранили отличното си зрение въпреки десетилетията четене на ситен шрифт. Коса почти нямаше; с годините раменете му се бяха свили и прегърбили; крачеше с леко накуцване. Но въпреки всичко председателят на Върховния съд Харолд Рамзи излъчваше около себе си усещането за нервна енергия и несравним интелект, което компенсираше всеки физически недостатък. Дори стъпките му сякаш звучаха някак особено и целеустремено.

Той беше най-високопоставеният юрист в страната и тук бе неговият съд, неговата сграда. Медиите отдавна го бяха кръстили „Съдът на Рамзи“, също както преди време го наричаха съд на Уорън и другите му предшественици, чийто пост бе наследил. Рамзи управляваше своя съд строго и справедливо, след като преди повече от десет години оформи солидно мнозинство. Той обичаше задкулисните интриги и пазарлъци в своето царство. Грижливо подхвърлена тук-там дума или параграф, лека отстъпка в едно или друго отношение означаваше, че услугата ще му бъде върната някой ден. Търпеливо изчакваше да се зададе най-подходящото дело като двигател на промяната — понякога по най-неочакван начин дори за неговите сътрудници. И никога не отстъпваше от манията си непременно да събере петте гласа, необходими за решение с мнозинство.

Рамзи бе дошъл тук като помощник на върховния съдия, а преди десетина години го издигнаха на най-високото място. На теория беше пръв между равните, но в действителност имаше нещо повече. Той се отличаваше с непреклонна вяра и лични разбирания по всички въпроси. За щастие бе кандидатствал за поста по времето, когато подборът на висши служители нямаше нищо общо с днешната политическа изтънченост. Тогава не задаваха на кандидата онези неудобни въпроси за мнението му по специфични правни проблеми като аборта, смъртното наказание и обсега на съдебното решение, които днес гъсто обсипват политизирания път към креслото на върховния съдия. По онова време, щом президентът предложеше някого, щом човекът притежаваше необходимата юридическа биография и нямаше особено кирливи ризи за криене, работата беше опечена.

Сенатът единодушно одобри Рамзи. Всъщност нямаше избор. Образованието и юридическият му опит бяха от най-висша класа. Множество дипломи, все от елитни колежи и университети, при това с пълно отличие. Сетне награди за преподавателска работа като професор по право с оригинални, мащабни теории за посоките, по които трябва да тръгнат законите, а покрай тях и цялото човечество. След това го назначиха във Федералния апелативен съд, където бързо стана старши съдия. По време на престоя му там Върховният съд не отхвърли нито едно от неговите решения. С годините той си бе изградил ефикасна мрежа от връзки, бе вършил всичко необходимо, за да достигне днешния си пост, в който се бе вкопчил с нокти и зъби.

Беше си го заслужил. Нищо не се даваше даром. Това бе още едно от твърдите му убеждения. Работиш ли упорито, ще преуспееш в Америка. Никому не се полагаха отстъпки — нито на бедните, нито на богатите, нито на средната класа. Съединените щати са страна на неограничените възможности, но трябва да работиш с пот на чело, да правиш жертви, за да кацне успехът на рамото ти. Рамзи не търпеше хорските оправдания за провала. Той бе роден в неописуемо бедно семейство с жесток баща алкохолик. Не намираше закрила и от майка си — баща му бе смазал майчинските й инстинкти още в зародиш. Стартира в живота от най-ниска позиция, а ето докъде успя да достигне. Щом той можеше да издържи и преуспява при тия обстоятелства, значи и другите можеха. А ако се проваляха, вината си беше тяхна. Друго мнение не признаваше.

Той въздъхна доволно. Започваше поредният мандат на Върховния съд. Всичко вървеше като по вода. Но имаше една неприятност. Всяка верига се къса на слабата брънка. А такава имаше. Неговото потенциално Ватерлоо. Засега работите можеше и да вървят добре, ами след пет години? Тия неща трябва да се уреждат отрано, преди да са се изплъзнали от контрол.

Знаеше, че скоро ще срещне достоен съперник в лицето на Елизабет Найт. Тя не му отстъпваше по ум, а може би и по издръжливост. Усети го още в деня, когато подписаха назначението й. Млада женска кръв в един съд, препълнен със стари мъже. Рамзи я подхвана от самото начало. Възлагаше й да разработва становища, когато смяташе, че са на едно мнение — надяваше се, че отговорната задача да състави текст, с който да обединят мнозинството, ще я направи негов съюзник. Опита се да я вземе под крилото си, да я упъти из процедурните лабиринти на Върховния съд. Ала тя прояви крайно упорит и независим характер. Рамзи бе виждал как други съдии се отпускат, престават да бъдат нащрек и в крайна сметка по-младите и по-усърдните им отнемат челното място. За нищо на света нямаше да повтори тяхната грешка.

 

 

— Мърфи се тревожи за делото „Ченс“ — каза Майкъл Фиск на Сара Еванс.

Намираха се в нейния кабинет на втория етаж. Майкъл беше висок метър и осемдесет и пет, красив, с телосложението на бивш спортист. Повечето сътрудници изкарваха по една година стаж във Върховния съд, преди да се прехвърлят на по-престижна работа в частната практика, държавните служби или академичните кръгове. Майкъл бе останал тук едва ли не безпрецедентно дълго — започваше трета година като старши сътрудник на легендарния либерал Томас Мърфи.

Майкъл притежаваше поразителен ум. Мозъкът му беше като машина за сортиране на пари: данните влизаха в главата му, подреждаха се набързо и отиваха точно на място. Той можеше да жонглира наум с десетки най-сложни варианти на предстоящите събития, като изпробваше как всеки от тях ще повлияе върху останалите. Във Върховния съд охотно поемаше делата от национална важност, обкръжен от противници със също тъй остри умове. И бе открил, че дори в контекста на строго интелектуалния спор винаги има време и място за нещо по-дълбоко от онова, което диктуват суровите слова на закона. Всъщност не му се искаше да напуска Върховния съд. Външният свят изобщо не го привличаше.

Сара изглеждаше разтревожена. През миналия мандат Мърфи бе гласувал да се даде ход на делото „Ченс“. В момента се водеше устно обсъждане и готвеха докладната за съдебното заседание. Сара беше на двайсет и пет години, висока малко над метър и шейсет, стройна, но и закръглена точно където трябва. Имаше изящно лице и големи сини очи. Косата й беше гъста, светлокестенява — през лятото почти руса — и около нея винаги се носеше приятен, свеж аромат. Работеше като старши сътрудник на съдия Елизабет Найт.

— Не разбирам — каза тя. — Мислех, че ни подкрепя изцяло. Случаят е тъкмо като за него. Дребният човек срещу голямата бюрокрация.

— Да, но той твърдо държи да се прилагат прецедентите.

— Дори ако са погрешни?

— На едно мнение сме, Сара, но реших, че ще е най-добре да те предупредя. Сама знаеш, без него Найт няма да събере пет гласа. Дори и с него може да не успее.

— Добре де, какво иска Мърфи?

Така ставаше почти винаги. Прословутата сътрудническа мрежа. Шушукаха си, спореха, пазаряха се за гласове в полза на техните шефове като най-безсрамни политически търгаши. Съдиите смятаха, че е под достойнството им открито да агитират за гласове, за отделна фраза в някое становище, за определено тълкуване, включване или отпадане на даден текст, но сътрудниците не бяха чак толкова придирчиви. Всъщност мнозина от тях дори се гордееха с постиженията си. Работата им напомняше огромна, вечно променяща се страница от клюкарско вестниче, само че ставаше дума за националните интереси. И всичко това бе оставено в ръцете на зелени младоци без никакъв трудов стаж.

— Той не е категорично против позицията на Найт. Но за да спечели пет гласа на заседанието, тя ще трябва да подготви становището си много грижливо. Той няма да отстъпи нито крачка. Бил е в армията през Втората световна война. Много държи на нея. Смята, че заслужава изключително внимание. Трябва да го знаеш, когато подготвяш черновата на становището.

Сара кимна с благодарност. Хората дори не подозираха колко силно влияе миналото на съдиите върху техните мнения.

— Благодаря. Но най-напред трябва да възложат на Найт да подготви становището.

— Естествено, че ще й възложат. Рамзи няма да гласува срещу Ферес и Стенли, знаеш го. На заседанието Мърфи вероятно ще подкрепи Ченс. Той е пръв помощник на председателя, тъй че трябва да разпредели позициите. Ако на заседанието Найт спечели пет гласа, ще има и неговия. Изложи ли становището както трябва — без общи приказки и отклонения, — всичко ще е наред.

„Съединените щати срещу Ченс“ се смяташе за едно от най-важните текущи дела през този мандат. Барбара Ченс бе служила като редник в армията. Чрез системен тормоз, грубости и заплахи я бяха принудили да влезе в сексуална връзка с неколцина от своите офицери. Делото бе минало по вътрешните армейски канали и в крайна сметка единият от виновниците бе пратен в затвора от военния съд. Барбара Ченс обаче не се задоволи с това. След като се уволни, тя заведе срещу армията дело за морални щети, твърдейки, че ръководството е допуснало да съществува тази враждебна среда за нея и другите униформени жени.

Сетне делото запълзя бавно по юридическите инстанции. Ченс непрекъснато губеше. Случаят засягаше толкова много неизяснени области от закона, че в крайна сметка пльосна като грамадна риба на прага на Върховния съд.

Колкото и да бе парадоксално, според действащите закони Ченс нямаше шанс да спечели. Военните бяха буквално неуязвими за каквито и да било претенции от страна на свои служители, независимо чия е вината. Но върховните съдии можеха да променят закона. И тъкмо с тази цел Найт и Сара Еванс неуморно се трудеха в сянка. Подкрепата на Томас Мърфи бе изключително важна за техния план. Мърфи можеше и да не подкрепи пълната отмяна на армейската недосегаемост, но делото „Ченс“ щеше поне да пробие дупка в стената около военните.

Изглеждаше преждевременно да се обсъжда решение по случай, който още не е разгледан, но в много случаи и на много съдебни нива неофициалният спор решаваше всичко. Докато делото влезе в залата, вече всички си имаха мнение. Фазата на съдебния спор бе за върховните съдии по-скоро възможност да демонстрират пред колегите си своите лични позиции и тревоги често с помощта на съвсем условни разсъждения. Това напомняше донякъде размахване на измислени плашила, чрез които да кажат: „Гледайте, братя съдии, какво ще стане, ако гласувате тъй и тъй.“

Майкъл стана и изгледа Сара от горе на долу. Беше останала тук за още един мандат по негово настояване. Израснала в малка ферма в Северна Каролина и завършила право в Станфорд, тя можеше както всички други сътрудници да се надява на чудесно професионално бъдеще. Да започнеш служебната си биография от Върховния съд бе като златен ключ почти за всяко място, където стъпва прокурорски крак. Това влияеше зле на някои от сътрудниците, създаваше им раздуто самочувствие без реална подплата. Майкъл и Сара обаче си оставаха все същите както преди. И това, заедно с нейната интелигентност, красота и приятно уравновесен характер, бе причината преди седмица Майкъл да й зададе много важен въпрос. Въпрос, на който се надяваше да получи отговор много скоро. Може би още сега. Открай време си беше нетърпелив.

Сара го погледна въпросително.

— Обмисли ли онова, което ти казах?

Беше отлагала отговора колкото можеше, но вече нямаше накъде.

— Само то ми е в главата.

— Казват, че когато се бави толкова дълго, не е на добро — подхвърли той шеговито, но явно без настроение.

— Майкъл, много ми харесваш.

Лицето му изведнъж пламна.

— Харесвам ли ти? Божичко, още една лоша поличба.

Сара поклати глава.

— Съжалявам.

Той сви рамене.

— Да знаеш аз колко съжалявам. За пръв път моля момиче да се омъжи за мен.

— И на мен ми е за пръв път. Нямам думи да изразя колко съм поласкана. Ти би направил щастлива всяка жена.

— Освен една. — Майкъл сведе очи към ръцете си и видя, че леко треперят. Кожата му сякаш изведнъж се бе стегнала. — Уважавам решението ти. Не съм от ония, дето мислят, че любовта идва с времето. Или я има, или не.

— Ще си намериш друга, Майкъл. И тя ще е много щастлива. — Сара се чувстваше ужасно неловко. — Дано този разговор не означава, че губя най-добрия си приятел в съда.

— Може би. — Още преди да е възразила, Майкъл вдигна ръка. — Шегувам се. — Той въздъхна. — Не бих желал да прозвучи егоистично, но за пръв път ми режат квитанцията в каквото и да било.

— Де и моят живот да беше толкова лек — усмихна се Сара.

— Не завиждай. Така неуспехът се преглъща много по-трудно. — Майкъл пристъпи към вратата. — Оставаме си приятели, Сара. С теб е толкова весело. Не съм чак такъв глупак, че да те изпусна. Е, ти също ще си намериш някого и ще бъдеш много щастлива. — Без да я поглежда, той добави: — Между другото, да не би вече да си го намерила?

Тя трепна.

— Защо питаш?

— Наречи го шесто чувство. Загубата се понася малко по-леко, ако знаеш кой е съперникът.

— Няма друг — бързо отвърна тя.

Майкъл не изглеждаше убеден.

— По-късно ще поговорим.

Дълбоко смутена, Сара се загледа след него.

 

 

— Помня първите си години във Върховния съд.

Рамзи гледаше през прозореца и устните му бавно се разтегляха в усмивка. Седеше срещу Елизабет Найт, най-младата от върховните съдии. Тя беше около четирийсет и пет годишна, средна на ръст, със стройна фигура и черна коса, стегната на строг, безмилостен кок. Имаше остро, волево лице и безупречно гладка кожа, сякаш никога не излизаше на открито. Найт бързо си бе създала славата на опасен противник в споровете и неуморен съдебен труженик.

Тя се облегна назад, обмисляйки графика си до края на деня.

— Сигурно са незабравими спомени.

— Беше много поучително — каза Рамзи.

Найт се втренчи в него. Сега той я гледаше, сплел зад тила едрите си ръце.

— Всъщност ми трябваха цели пет години, за да схвана кое как става — продължи Рамзи.

Найт потисна усмивката си.

— Не проявявай излишна скромност, Харолд. Вероятно си разбрал всичко още от прага.

— Не, наистина трябва време. А и имах чудесни учители. Феликс Абернати, старият Том Паркс. Няма нищо срамно в това да уважаваш чуждия опит. Всички минаваме през процеса на обучение. Макар че ти сигурно си напредвала по-бързо от другите — веднага добави той. — Така или иначе, тук търпението се цени много високо. Ти дойде едва преди три години. А за мен това място е като роден дом цели две десетилетия. Надявам се, че ме разбираш.

Найт закри с длан усмивката си.

— Разбирам, че малко те разтревожих, като настоях да се заемем със „Съединените щати срещу Ченс“ в края на миналия мандат.

Рамзи рязко се приведе напред.

— Не вярвай на всичко, което чуваш из коридорите.

— Напротив, открила съм, че слуховете из канцелариите са изключително точни.

Рамзи пак се облегна назад.

— Е, трябва да призная, че малко се изненадах. В делото няма нерешен правен въпрос, който да изисква нашата намеса. Какво повече?

И той разпери ръце.

— Така ли смяташ?

По лицето на Рамзи изби червенина.

— Така смятат всички официални решения на този съд за последните петдесет години. Искам само да се отнасяш към прецедентите с подобаващото уважение.

— Никой не уважава съдебната институция повече от мен.

— Радвам се да го чуя.

— И ще ми бъде много приятно да беседвам с теб по делото „Ченс“ след предварителното обсъждане.

Рамзи я погледна сухо.

— Обсъждането ще е съвсем кратко, колкото да се каже „да“ или „не“. С две думи, още днес аз ще имам поне пет гласа, а ти не.

— Е, аз пък убедих още трима да гласуват за гледане на делото.

Рамзи сякаш бе готов да се разсмее.

— Скоро ще узнаеш колко огромна е разликата между гласуване за гледане на едно дело и гласуване за вземане на решение. Не се съмнявай, мнозинството е мое.

Найт се усмихна чаровно.

— Твоята самоувереност е заразителна. Поне това мога да науча от теб.

Рамзи стана да си върви.

— Обмисли тогава още един урок: дребните грешки водят към по-големи. Нашата работа е за цял живот и не дава нищо освен репутация. Загубиш ли я веднъж, никога не се връща. — Той пристъпи към вратата. — Желая ти плодотворен ден, Бет — подхвърли той, преди да излезе.