Дейвид Балдачи
Проста истина (18)

18.

Руфъс Хармс бавно отвори очи. Стаята беше мрачна, сенчеста. Но той успяваше да вижда и без светлина, с годините бе усъвършенствал това си умение. Затворническите години бяха изострили и слуха му дотолкова, че понякога сякаш чуваше дори мислите на надзирателите. Две неща върши човек в затвора — слуша и мисли.

Той бавно се завъртя върху болничното легло. Ръцете и краката му все още бяха оковани. Знаеше, че пред вратата на стаята стои пазач. Руфъс го бе зърнал на няколко пъти, докато разни хора влизаха и излизаха. Пазачът не беше полицай; носеше военна униформа и оръжие. Значи от армията или запасняк. Хармс въздъхна лекичко. През последните два дни бе слушал лекарите, докато го преглеждаха. Нямаше инфаркт, макар че явно се бе разминал на косъм. Не помнеше точно как го наричаха докторите, но нещо не беше наред с пулса му и засега трябваше да лежи в интензивното.

Припомни си последния час във Форт Джаксън. Питаше се дали Майкъл Фиск е успял да излезе навън, преди да го убият. По ирония на съдбата тъкмо сърдечният пристъп бе спасил живота на Руфъс. Ако не друго, поне се намираше извън Форт Джаксън. Засега. Но когато започнеше да се подобрява, щяха да го върнат обратно. И тогава щеше да умре. Ако не го убиеха още тук.

При всяка възможност той оглеждаше най-внимателно лекарите и сестрите. Особено онези, които му даваха лекарства. Беше сигурен, че ако усети заплаха, ще може да разнебити болничното легло. Засега му оставаше само едно — да събира сили, да чака, да наблюдава и да се надява. Ако не успееше да си възвърне свободата по съдебен ред, тогава щеше да търси друг начин. Нямаше да се върне във Форт Джаксън. Не и докато му оставаше поне капчица сила.

През следващите два часа той продължи да наблюдава как хората влизат и излизат. При всяко отваряне на вратата оглеждаше пазача отвън. Младо хлапе, много наперено с пушката и униформата. В хеликоптера го придружаваха двама надзиратели, но момчето не беше от тях. Може би се редуваха. Когато вратата се отваряше, пазачът кимаше с усмивка на влизащия или излизащия, особено ако се окажеше млада жена. Един-два пъти надникна към стаята и Руфъс зърна в очите му две чувства: омраза и страх. Добре. Това означаваше, че има шанс. И двете чувства можеха да тласнат пазача му към онова, от което отчаяно се нуждаеше — грешка.

За да оставят един-единствен пазач, сигурно мислеха, че вече е с единия крак в гроба. Но грешаха. Мониторите с техните цифри и подскачащи линии не означаваха нищо за Руфъс. Те бяха като лешояди в метални кутии, дебнещи кога ще се унесе, за да връхлетят върху него. Ала той усещаше как силите му се възвръщат; безпогрешно долавяше прилива от енергия. Засега само свиваше и отпускаше юмруци, изчаквайки да овладее напълно ръцете си.

Два часа по-късно чу вратата да се отваря, после лампата светна. Сестрата носеше болничен лист и му се усмихна, преди да погледне монитора. Трябва да беше на около четирийсет и пет. Хубавичка, със закръглена фигура. Той погледна широките й бедра и си помисли, че навярно е раждала няколко пъти.

— Днес изглеждате по-добре — каза тя, щом усети, че я наблюдава.

— Много жалко.

Сестрата зяпна от изненада.

— Уверявам ви, в тая сграда мнозина биха се радвали да чуят подобна прогноза.

— Къде се намирам?

— В Роаноук, Вирджиния.

— Никога не съм бил в Роаноук.

— Хубав град е.

— Едва ли е по-хубав от вас — неволно подхвърли Руфъс и веднага се усмихна смутено.

Почти три десетилетия не бе виждал жена отблизо. Последната беше майка му, прегърбена и разплакана, докато го отвеждаха да излежи доживотната си присъда. След по-малко от седмица тя почина. Нещо се скъсало в мозъка й, така разправяше брат му. Но той знаеше, че е умряла от разбито сърце.

Ноздрите му леко се сбръчкаха, когато долови аромата. Изглеждаше някак не на място в болничната стая. Отначало Хармс дори не разбра, че просто усеща мириса на сестрата — смес от дискретен парфюм, лосион за коса и ухание на жена. По дяволите! Колко ли още неща бе забравил от истинския живот? При тази мисъл в ъгълчето на окото му затрептя сълза.

Тя го погледна с ръка на бедрото и повдигна вежди.

— Казаха ми да се пазя от вас.

Той вдигна очи към нея.

— За нищо на света не бих ви сторил зло, сестро.

Гласът му бе тежък и искрен. Тя забеляза сълзата, готова да се отрони. Просто не знаеше какво още да каже.

— Няма ли начин да пишете в онзи лист, че умирам или нещо подобно?

— Полудели ли сте? Не мога да сторя подобно нещо. Нима не искате да оздравеете?

— Оздравея ли, връщам се право във Форт Джаксън.

— Изглежда, че не е много приятно място.

— Повече от двайсет години лежа в една и съща килия. Хубаво е поне за малко да видиш нещо друго. Там човек няма какво да прави, освен да гледа бетона и да се вслушва в сърцето си.

— Двайсет? — изненада се тя. — На колко години сте?

Руфъс се позамисли.

— Право да си кажа, не знам. Още нямам петдесет.

— Хайде де, как тъй не си знаете годините?

Той я изгледа втренчено.

— В затвора броят времето само онези, които имат надежда някой ден да излязат. Аз съм с доживотна присъда, сестро. Никога няма да се измъкна. Какво ме интересуват годините?

Изрече го тъй естествено и небрежно, че сестрата усети как се изчервява.

— О… — Гласът й потрепна. — Мисля, че ви разбирам.

Той се размърда леко. Веригите издрънчаха по ръба на леглото. Сестрата отстъпи крачка назад.

— Можете ли да се обадите на един човек от мое име, сестро?

— На кого? На жена ви?

— Нямам жена. На брат ми. Той не знае къде съм. Искам да му съобщя.

— Мисля, че първо трябва да попитам пазача.

Руфъс погледна покрай нея.

— Онзи хлапак ли? Че какво общо има той с моя брат? Както го гледам, май и до кенефа не ходи без заповед.

Сестрата се разсмя.

— Едва ли е толкова загубен, щом са го пратили да пази човек като вас.

— Брат ми се казва Джошуа. Джошуа Хармс. Всички му викат Джош. Ако имате нещо за писане, ще ви дам номера. Просто му позвънете и кажете къде съм. Тук самотата понякога натежава. Той не живее много далеч. Кой знае, току-виж, дошъл да ме види.

— Самотата понякога натежава — повтори тя с лека тъга. Огледа дългото, мускулесто тяло, осеяно с тръбички и лепенки. И вериги — те най-силно привличаха погледа.

Руфъс забеляза това. Отдавна бе открил, че веригите плашат хората.

— Всъщност какво сторихте? За да ви пратят в затвора.

— Как ви е името?

— Защо?

— Просто питам. Аз съм Руфъс. Руфъс Хармс.

— Знам. Пише го в картона.

— Е, аз пък няма как да погледна във вашия картон.

Сестрата се поколеба за миг, погледна вратата, после пак се обърна към него.

— Касандра.

— Много хубаво име. — Той плъзна поглед по фигурата й. — Отива ти.

— Благодаря. Значи не искаш да ми кажеш какво си сторил?

— Защо питаш?

— Интересно ми е.

— Убих човек. Много отдавна.

— Защо го направи? Заплашваше ли те?

— Няма такава работа.

— Тогава защо?

— Не знаех какво върша. Бях обезумял.

— Тъй ли? — Тя отстъпи още крачка назад. — Чувала съм, че всички го казват.

— Вярно. Само че с мен наистина беше така. Ще позвъниш ли на брат ми?

— Не знам. Може би.

— Виж какво, ще ти дам номера. Ако не позвъниш, твоя си работа. А ако все пак се решиш, благодаря предварително.

Тя го изгледа с любопитство.

— Не говориш като престъпник.

— А, тука бъркаш. Точно сладкодумните са най-страшни. Нагледал съм се на такива типове.

— Значи и на теб да не вярвам, така ли?

Той я погледна право в очите.

— Това го решавай сама.

Сестрата се замисли.

— Какъв е номерът на брат ти?

Тя записа номера, прибра листчето в джоба си и пристъпи към вратата.

— Хей, мисис Касандра — подвикна Руфъс след нея. Тя се обърна. — Права си. Не съм убиец. Ела някой път да си поговорим… ако искаш, разбира се. — Той се усмихна тъжно и разклати веригите. — Няма къде да избягам.

Сестрата го изгледа от другия край на стаята и му се стори, че зърна по устните й мимолетна усмивка. После излезе навън. Руфъс изпъна шия, за да види дали ще каже нещо на пазача, но тя отмина мълчаливо. Руфъс се отпусна назад и впери очи в тавана. Вдъхна дълбоко последните остатъци от нейния аромат. След малко по лицето му плъзна широка усмивка. Сълзите дойдоха по-късно.