Дейвид Балдачи
Проста истина (12)

12.

— Как си, мамо?

Майкъл Фиск погали лицето на майка си. Беше ранно утро и Гладис не изглеждаше в добро настроение. Тя се навъси и отдръпна глава. Майкъл я гледаше мълчаливо и в очите му имаше дълбока печал, а в нейните нескрита враждебност.

— Донесох ти нещо.

Той отвори пакета, който носеше, и извади кутия в луксозна опаковка. Тъй като Гладис не прояви интерес, Майкъл свали хартията сам. Показа й блузата в нейния любим лавандулов оттенък. После протегна подаръка напред, но тя отказа да го приеме. Така ставаше при всяко негово посещение. Винаги беше в лошо настроение и почти не отронваше дума. Подаръците отхвърляше категорично. Той упорито се мъчеше да я въвлече в разговор, но тя отказваше.

Майкъл се облегна назад и въздъхна. Беше разказвал на баща си, че майка му не желае да има нищо общо с него. Но старецът не бе в състояние да промени положението. Никой не можеше да диктува на Гладис с кого да е любезна. Заради това посещенията на Майкъл ставаха все по-редки. Веднъж се опита да обясни на брат си, но Джон отказа да разговаря на тази тема. Майкъл знаеше, че майка им никога не би се държала така с Джон. За нея той бе златното дете. Майкъл Фиск можеше да стане президент на Съединените щати или да спечели Нобелова награда, но в нейните очи пак щеше да си остане по-долу от големия брат. Той сложи блузата върху масата, бързо целуна майка си по бузата и излезе.

Навън бе заваляло. Майкъл вдигна яката на шлифера и изтича към колата си. Чакаше го много дълго пътуване. Посещението при майка му не бе единствената причина да дойде насам. Сега щеше да продължи към югозападния край на Вирджиния. До Форт Джаксън. За да се срещне с Руфъс Хармс. За момент се поколеба дали да не отскочи до брат си. Джон не бе отговорил на обаждането му и това не го изненадваше. Но предстоящото пътешествие криеше определен риск, тъй че с радост би приел някой съвет от брат си. Може би дори и личното му присъствие. Сетне той поклати глава. Адвокатът Джон Фиск беше много зает човек и нямаше време да търчи из целия щат заради нелепите приумици на по-малкия си брат. Трябваше да се справи сам.

 

 

Както обикновено, Елизабет Найт стана рано, направи няколко гимнастически упражнения, после се разкърши на тренажора в свободната стая на апартамента в Уотъргейт, където живееше заедно със съпруга си, сенатора Джордан Найт. Мина под душа, облече се, приготви си кафе и препечени филийки, после прегледа записките по предварителното обсъждане за идната седмица. Тъй като беше петък, днес върховните съдии щяха да гласуват по вече придвижените дела. Рамзи водеше заседанията по строг график. За нейно разочарование на тия заседания делата почти не се разискваха. Рамзи излагаше накратко основните факти по всеки случай, обявяваше личното си решение и изчакваше останалите съдии да сторят същото. Ако се окажеше, че мнозинството го подкрепя, както ставаше в повечето случаи, председателят оформяше окончателното становище. Ако надделееха противниците, обикновено с това се заемаше най-възрастният измежду тях, Мърфи; като идеологически врагове, той и Рамзи рядко гласуваха по един и същ начин.

След като допи кафето, Найт се замисли за първите си три години във Върховния съд. Приличаха на една непрестанна вихрушка. Заради пола й хората автоматично я приемаха за привърженик не само на женското равноправие, но и на много други идеи, традиционно поддържани от жените. Знаеше, че никой не забелязва колко шаблонни са тия предположения. В края на краищата тя бе съдия, а не политик. Също както в досегашната си кариера, трябваше да разглежда всеки случай поотделно. И все пак нямаше как да избяга от факта, че Върховният съд е нещо съвсем различно. Отзвукът от решенията му стигаше толкова надалеч, че съдиите разглеждаха всяко дело под лупа и обмисляха възможните му последствия за живота на цялата страна. Тъкмо там се криеше най-голямата трудност.

Найт се озърна из разкошния апартамент. Тя и съпругът й имаха чудесен семеен живот. Често ги наричаха най-могъщата двойка в столицата. И в известен смисъл наистина беше така. Тя се стараеше да носи съдийската тога с достойнство въпреки неизбежната за всеки съдия изолация. Влезеш ли във Върховния съд, приятелите престават да ти звънят, хората те гледат по нов начин, пазят се, внимават какво говорят в твое присъствие. По природа Найт бе общителна и открита. Сега обаче далеч не се чувстваше такава. За да преодолее малко по-леко внезапната промяна, тя подири опора в професионалния живот на мъжа си. Понякога се чувстваше като монахиня, осъдена да изживее дните си в компанията на осем монаси.

Сякаш доловил тия мисли, Джордан Найт се появи по пижама зад нея и я прегърна.

— Знаеш ли, не е задължително да започваш деня още по тъмно — каза той. — Малко мързелуване под завивките се отразява добре на душата.

Тя целуна ръката му, завъртя се и също го прегърна.

— Не съм ви виждала да го правите, сенаторе.

— Май трябва и двамата да насочим всички усилия в това отношение. Кой знае докъде може да стигнем. Чувал съм, че сексът бил най-добрата защита срещу остаряване.

Джордан Найт беше висок, широкоплещест, с оредяваща прошарена коса и загоряло лице, прорязано от дълбоки бръчки. Според несправедливите канони, преценяващи човешката външност, всеки страничен наблюдател би го сметнал за красив въпреки бръчките и излишните килограми. Особено внушителна фигура представляваше по кориците на списанията и на телевизионния екран, където и най-опитните политически коментатори често капитулираха пред неговата духовитост, начетеност и интелигентност.

— Определено имаш твърде интересни възгледи.

Докато тя отново се заемаше със записките, той си наля чаша кафе.

— Рамзи още ли те примамва в своя лагер?

— О, безпогрешно знае къде да натисне и какво да каже. Но се боя, че някои от последните ми действия никак не му допадат.

— Карай както си знаеш, Бет. Ти си по-умна от всички тях. По дяволите, трябваше да те изберат за председател.

Тя го прегърна през масивните рамене.

— А теб сигурно за президент.

Той сви рамене.

— Мисля, че ми стигат и грижите със Сената. Кой знае, може да е дошъл последният мандат на благоверния ти съпруг.

Тя отдръпна ръка.

— Не сме разговаряли за това.

— Знам. И двамата сме заети. Дърпат ни на всички страни. Ще поговорим, когато нещата се поуталожат. Мисля, че е необходимо.

— Ти май наистина си решил.

— Не мога вечно да карам на пълни обороти, Бет.

Тя се разсмя смутено.

— Боя се, че моят пост е доживотен.

— Това й е хубавото на политиката. Винаги можеш да се откажеш от следващ мандат. Или да си загубиш мястото.

— Мислех, че искаш да постигнеш много повече.

— Няма да стане. Прекалено много препятствия. Прекалено много интриги. Право да си кажа, започва да ми омръзва.

Бет Найт понечи да каже нещо, но се въздържа. Лично тя бе нагазила категорично в „играта“ на Върховния съд.

Джордан Найт взе чашката си и я целуна по бузата.

— Върви да им видиш сметката, госпожо съдия.

Докато сенаторът се отдалечаваше, тя разтри мястото, където я бе целунал. Опита отново да се заеме със записките, но откри, че не може. Остана да седи неподвижно, опитвайки се да овладее ума си, който изведнъж се бе втурнал във всички посоки.

 

 

Джон Фиск държеше снимката, на която бяха двамата с брат му. Вече от двайсет минути седеше така, почти без да я поглежда. Накрая сложи рамката върху библиотечката, отиде до телефона и набра номера на брат си. Отговори му само телефонният секретар и той не си направи труда да остави съобщение. После се обади във Върховния съд, но му казаха, че Майкъл още не е дошъл. Трийсет минути по-късно позвъни пак и този път узна, че днес изобщо нямало да го има. Нормално, помисли си той. Да не открие брат си тъкмо когато най-сетне е събрал смелост да го потърси. До това ли опираше всичко — до смелост? Седна зад бюрото и се опита да поработи, но очите му непрестанно се отклоняваха към снимката.

Накрая той събра документите в куфарчето, доволен, че днес има работа в съда и ще се поразсее от натрапчивите мисли.

Преди обяд имаше две дела едно след друго. Първото спечели категорично; второто загуби заради съдията, който сякаш дебнеше и най-малкия повод да осмее правните му аргументи, докато заместник-прокурорът стоеше любезно отстрани и прикриваше усмивката си; професионалната сдържаност винаги е за предпочитане, защото не се знае дали утре и твоят задник няма да хлътне в месомелачката.

После мина през градския и областния затвор да разговаря с клиенти. С първия обсъди стратегията по предстоящото дело. Човекът предложи да даде лъжливи показания пред съда. Съжалявам, но няма да го направиш, отвърна Фиск. С втория обмисляха дали да се признае за виновен по всички точки на обвинението. Месеци, години, десетилетия. Колко стават общо? Имам ли шанс за помилване? Условна присъда? Измъкни ме, мой човек. Имам жена и дечурлига. Трябва да се погрижа за бизнеса. Добре де, какво толкова? Някакво си убийство и тежка телесна повреда.

С последния клиент нещата тръгнаха съвсем различно.

— На зле върви, Леон. Мисля, че трябва да се признаеш за виновен — посъветва го Фиск.

— Да ги нямаме тия. Отиваме на съд.

— Те разполагат с двама свидетели.

— Тъй ли?

Щяха да съдят Леон за убийството на дете. Момиченцето случайно се бе изпречило между две враждуващи банди скинхедс — почти обичайна трагедия за днешните времена.

— Е — ухили се Леон, — ако не дойдат в съда, няма как да ми навредят.

— Защо да не дойдат? — спокойно попита Фиск.

Познаваше тая песен. Колко пъти в кариерата си на полицай бе виждал обвинението да се проваля, защото свидетелите изведнъж забравяха какво са видели и чули?

Леон сви рамене.

— Нали знаеш, стават разни работи. Хората са разсеяни.

— Вече са дали показания в полицията.

Леон го изгледа втренчено.

— Да, трябва обаче лично да видя кой свидетелства срещу мен, нали така? Та и ти да ги поизпържиш, прав ли съм?

— Определено познаваш Конституцията — сухо промърмори Фиск. После въздъхна. Беше му дошло до гуша от тормоз на свидетели. — Хайде, Леон, кажи ми… Аз съм твой адвокат, всичко остава между нас. Защо няма да се явят в съда?

Леон се ухили отново.

— Не ти трябва да знаеш.

— Напротив, трябва ми. Не искам изненади. Човек никога не знае какъв номер ще извърти обвинението. Повярвай ми, неведнъж съм си патил от такива истории. Ако изскочи нещо, а аз нямам готовност, спукана ти е работата.

Сега вече Леон изглеждаше разтревожен. Очевидно не бе помислил за това. Той почеса татуираната свастика на ръката си.

— Всичко остава между нас, нали? Ти го каза.

— Точно така. — Фиск се приведе напред. — Между мен, теб и Господ.

Леон се разсмя.

— Господ ли? Ама че майтап, мама му стара! — Той се прегърби и зашепна: — Имам две-три приятелчета. Ще навестят ония свидетели. Да видят дали не са забравили къде се намира съдът. Всичко е уредено.

Фиск отчаяно се облегна назад.

— Е, сега здравата я оплеска!

— Как тъй съм я оплескал?

— Мътните да те вземат, каза ми точно каквото не биваше. Сега ще трябва да го разправя на съдията.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— От етична и правна гледна точка не бива да разгласявам информацията, която ми дава клиентът.

— Къде е проблемът тогава? Аз съм твой клиент и току-що ти дадох скапаната информация.

— Да, но виждаш ли, има едно важно изключение. Ти ми разказа за престъпление, което възнамеряваш да извършиш. Длъжен съм да уведомя съда. И да те посъветвам да се откажеш. Смятай, че си получил съвета ми. Ако вече го беше сторил, всичко щеше да е наред. — Фиск направи гримаса на отвращение. — За какъв дявол ти трябваше да дрънкаш?

— Не знаех, че по закон е така. Да не съм адвокат, мама му стара?

— Я стига, Леон, познаваш закона по-добре от адвокатите. А пък взе, че сам си съсипа делото. Сега няма накъде, трябва да се признаеш за виновен.

— Как тъй, дявол да те вземе?

— Ако отидем в съда и свидетелите не се появят, длъжен съм да разкажа каквото чух от теб. Появят ли се, с теб е свършено.

— Добре де, тогава недей да разказваш.

— И дума да не става, Леон. Ако си премълча, а после всичко излезе наяве, оставам без разрешително. И макар че ми допадаш, никой клиент не заслужава подобна жертва. Без разрешителното ще пукна от глад. Не съм те издънил аз, мой човек, ти сам си оплескал работата.

— Не вярвам на тия дрънканици. Мислех, че можеш да кажеш на скапания съдия каквото си искаш.

— Ще гледам да уредя предварително споразумение. Няма начин, Леон, налага се да поостанеш на топло. — Фиск стана и потупа затворника по рамото. — Не бой се, ще скърпим пазарлъка.

Докато излизаше от стаята за свиждане, той се усмихна за пръв път през този ден.