Дейвид Балдачи
Проста истина (11)

11.

Три дни след като Майкъл Фиск бе взел писмото от деловодството, Руфъс Хармс пак се обади до кантората на Сам Райдър, но този път му отговориха, че адвокатът е заминал по работа извън града. Докато го водеха обратно към килията, Руфъс се размина с един човек в коридора.

— Много телефони въртиш напоследък, Хармс. Да не си се захванал с търговия по пощата или нещо такова?

Надзирателите се разсмяха гръмогласно на тия думи. Вик Тремейн бе висок малко под метър и осемдесет, с късо подстригана русолява коса, обветрено лице и телосложение на панаирджийски борец. Беше заместник-комендант на Форт Джаксън и смяташе за свой личен дълг да зачерни живота на Хармс по всеки възможен начин. Руфъс премълча, но остана да стои търпеливо, докато Тремейн го оглеждаше от глава до пети.

— Какво си е наумил онзи твой адвокат? Да не е открил как се оправдава убийство на малко дете? Това ли е? — Тремейн пристъпи към затворника. — Сънуваш ли още оная нощ? Много ми се ще да я сънуваш. Знаеш ли, понякога идвам да те послушам как плачеш в килията. — Говореше с нескрито предизвикателство, мускулите на ръцете и раменете му набъбваха при всяка дума, вените по шията му се изпъваха, сякаш се надяваше Хармс да не издържи, да предприеме нещо отчаяно и това да е краят на неговия затворнически живот. — Точно така, плачеш като дрисливо бебе. Бас държа, че таткото и майката на онова момиченце също са плакали. Бас държа, че им се е искало да те удушат. Както стори ти с детето им. Мислил ли си за това, а?

Хармс дори не трепна. Устните му оставаха плътно затворени, очите му гледаха някъде покрай Тремейн. Всичко бе преживял — изолация, самота, подигравки, физически и душевен тормоз; бе изтърпял всичко, което един човек може да стори на друг от жестокост, страх и омраза. Независимо от съдържанието и тона си думите на Тремейн не можеха да пробият стената, която го опазваше жив.

Тремейн усети това и отстъпи.

— Махайте го от погледа ми. — Докато групата се отдалечаваше, той подвикна изотзад: — Бягай да си четеш Библията, Хармс. Чети за рая, другояче няма как да го опознаеш.

 

 

Джон Фиск изтича подир жената, която вървеше по коридора на съда.

— Хей, Джанет, ще ми отделиш ли минутка?

Джанет Райън бе много опитен обвинител и в момента правеше всичко възможно да прати на топло един от неговите клиенти. Освен това бе красива и разведена.

— Може и две, щом е за теб — обърна се тя с усмивка.

— Става дума за Родни…

— Чакай, подскажи малко. Не ми е само един Родни на главата.

— Взлом, магазин за електроника в северните предградия.

— Огнестрелно оръжие, полицейско преследване, рецидивист… да, сега си спомням.

— Съвършено вярно. Така или иначе, и двамата нямаме интерес да вкарваме този глупак в съда.

— В превод това би трябвало да означава: обвинението ти е скапано, а защитата съкрушителна.

Фиск поклати глава.

— Може да имаш процедурни проблеми с някои от веществените доказателства.

— Може е много странна дума, не мислиш ли?

— А и самопризнанието накуцва.

— Че кога е имало свястно самопризнание? На практика обаче твоят човек е професионален престъпник. И ще подбера заседатели, дето да го пратят на сянка за дълго.

— Тогава защо да прахосваме парите на данъкоплатците?

— Какво предлагаш?

— Да му лепнеш взлом и притежаване на крадено имущество. Само махни оная гадост с огнестрелното оръжие. Така стават пет години с приспадане на отлежаното.

Джанет понечи да му обърне гръб.

— Ще се видим на делото.

— Добре де, нека са осем, но първо трябва да поговоря с моя човек.

Тя се завъртя и почна да брои на пръсти.

— Признава се за виновен по всички обвинения, включително и „оная гадост с огнестрелното оръжие“, получава десет години, излежаното го забравяме и никакво право на помилване. След това още пет години изпитателен срок. Изпикае ли се накриво, автоматично хлътва за още десет. Ако стигнем до съд, не му мърда двайсетака. И искам отговор още сега.

— Дявол да го вземе, Джанет, къде ти е състраданието?

— Пазя го за подходящ случай. Както сам се досещаш, случаите са много редки. Освен това ти предлагам златна възможност. Да или не?

Фиск потропа с пръсти по куфарчето.

— Продадено веднъж, продадено втори път — каза Райън.

— Добре, добре, разбрахме се.

— Страшно обичам да въртя пазарлък с теб, Джон. Между другото, защо не ми се обадиш някой път? Нали разбираш, в извънработно време.

— Не смяташ ли, че в подобна връзка може да се спотайва конфликт на интересите?

— Нищо подобно. С приятелите съм най-безмилостна.

Тя се отдалечи тананикайки, а Фиск опря рамо в стената и тръсна глава.

Един час по-късно той се върна в кантората и метна куфарчето върху бюрото. Набра домашния си телефон и изслуша съобщенията, като в същото време нахвърляше записки по едно предстоящо дело. Не спря да пише, когато чу гласа на брат си. Само единият му пръст трепна и изтри съобщението. Обажданията на Майк бяха редки, но не чак дотам. Фиск никога не им отговаряше. Сега си помисли, че брат му звъни само за да го ядосва. И още преди да довърши мисълта, разбра, че не е вярно. Стана и пристъпи към библиотечката, претъпкана със стари бележници и юридически справочници. Измежду тях извади фотография в рамка. Снимката беше стара. На нея той още носеше полицейска униформа. До него стоеше Майк. Гордото възмъжаващо братче и суровият по-голям брат, който вече е видял много зло в тоя свят и тепърва очаква да види още. Да, наистина бе опознал на собствен гръб най-грозните черти на човешкия род и продължаваше да ги опознава, но вече без униформа. Днес имаше само куфарче, евтин костюм и остър език. Уста вместо револвер. До края на дните му. Той прибра снимката и седна. Но изведнъж бе загубил желание за работа.

 

 

Няколко дни по-късно Сара Еванс почука, после влезе в кабинета на Майкъл Фиск. Вътре нямаше никого. Преди време бе услужила на Майк с една книга и сега искаше да си я вземе. Огледа кабинета, но не я забеляза. После зърна куфарчето му под бюрото. Вдигна го. По тежестта разбра, че вътре има нещо. Беше заключено, но тя знаеше комбинацията, защото неведнъж го бе взимала назаем. Отвори и веднага видя вътре две книги и някакви документи. Нейната книга обаче я нямаше. Тя понечи да затвори, но вместо това измъкна документите и огледа плика, с който бяха пристигнали. Според адреса трябваше да са в деловодството. Едва бе хвърлила бегъл поглед на двете писма, когато чу стъпки. Прибра документите, затвори куфарчето и го пъхна под бюрото. След миг влезе Майкъл.

— Сара, какво правиш тук?

Сара се помъчи да изглежда нормално.

— Просто дойдох да взема онази книга, с която ти услужих миналата седмица.

— У дома е.

— Тогава може ли да намина довечера?

— Малко съм зает.

— Всички сме заети, Майкъл. Но напоследък с теб става нещо. Наистина ли си добре? Да не вземеш да превъртиш от напрежение?

Тя се усмихна, за да покаже, че последното е шега. Но Майкъл наистина изглеждаше преуморен.

— Честна дума, добре съм. Утре ще донеса книгата.

— Не е толкова важно.

— Ще я донеса утре — повтори Майкъл малко сърдито и се изчерви, но веднага му мина. — Слушай, доста работа ми се е натрупала.

Той погледна към вратата. Сара пристъпи натам, хвана дръжката, после се обърна.

— Майкъл, ако искаш да поговориш за нещо, винаги съм на твое разположение.

— Добре, добре, благодаря.

Той я избута навън и заключи. Върна се до бюрото и измъкна куфарчето. Провери съдържанието му, сетне хвърли поглед към вратата.

 

 

Същата вечер Сара отби по чакълестата алея и спря колата пред къщичката си близо до живописния булевард Джордж Уошингтън. За пръв път притежаваше собствен дом и бе хвърлила много усилия да го направи уютен. Дъсчена стълбичка водеше надолу към река Потомак, където бе закотвена малката й платноходка. В редките си свободни дни двамата с Майкъл прекосяваха реката към Мериленд, после продължаваха на север под Мемориал Бридж и стигаха до Джорджтаун. За тях тия пътешествия бяха като спокоен залив сред океан от напрежение и непосилен труд. Майкъл обаче бе отхвърлил последното й предложение да излязат по реката. Всъщност от една седмица насам отбягваше да се среща с нея. Отначало тя мислеше, че е заради нейния отказ, но след срещата в кабинета му разбра, че има нещо друго. Опита се да си припомни какво точно бе видяла в куфарчето. Беше сигурна, че е молба. И в машинописния текст се споменаваше една фамилия. Хармс. Не помнеше малкото име. От няколкото изречения, които бе успяла да прочете преди влизането на Майкъл, изглеждаше, че този Хармс иска Върховният съд да преразгледа присъдата му. Под машинописния текст нямаше подпис.

След срещата с Майкъл бе отишла право в деловодството да провери дали има заведен някакъв документ на името Хармс. Нямаше. Сама не можеше да повярва, че й хрумва подобна мисъл… но дали Майкъл не бе прибрал молбата, преди да бъде регистрирана и обработена? Ако наистина беше така, ставаше дума за много тежко престъпление. Можеше да изхвръкне от съда… и дори да попадне в затвора.

Тя влезе, преоблече се с джинси и тениска, после отново излезе. Вече падаше мрак. Сътрудниците от Върховния съд рядко се прибираха по светло — освен може би понякога на разсъмване, за чисти дрехи и един душ набързо, преди пак да хукнат на работа. Сара слезе по дъсчените стъпала и седна в лодката. Ех, ако Майкъл събереше смелост да й се довери… Сигурно можеше да му помогне. Макар че не го признаваше, той наистина се бе отдръпнал от нея. Явно не обичаше да го пренебрегват. Кой ли обича, помисли си тя.

Изведнъж Сара скочи, изтича към къщата, грабна телефона и взе да набира номера му, но спря, преди да довърши. Майкъл Фиск беше упорит като магаре. Ако му кажеше какво е видяла, само щеше да усложни нещата. Тя остави слушалката. Трябваше да изчака, докато сам се реши. Пак излезе и хвърли поглед към реката. Прелетя самолет и тя разсеяно му помаха с ръка. Беше й станало навик. Всъщност по тази отсечка самолетите летяха толкова ниско, че ако беше светло, пътниците можеха да я видят. Когато отпусна ръка, внезапно я налегна печал, каквато не бе изпитвала, откакто баща й почина и я остави сам-самичка на тоя свят.

След тежката загуба бе започнала живота си отначало. Замина да учи право на Западното крайбрежие, завърши с отличие, изкара стаж в Девети областен апелативен съд и се хвана на работа във Върховния съд. Точно тогава продаде фермата в Северна Каролина и купи тази къщичка. Не бягаше нито от миналото, нито от тъгата, която изпитваше всеки път, щом се замислеше, че родителите й никога не ще дойдат да я прегърнат, да чуят колко много е постигнала със собствени сили. Или поне вярваше, че не бяга. Когато измина първата й година във Върховния съд, нямаше представа какво би искала да направи. Можеше да отиде като юрист където си пожелае. Лошото бе, че изобщо не знаеше дали иска законът да стане част от живота й. Три години юридически факултет, една година в Апелативния съд, още една тук — и сякаш всичко започваше да догаря.

Тя помисли за баща си — уважаван фермер и градски мирови съдия. Той нямаше лустросана съдебна зала. Често раздаваше простичко и разумно правосъдие, седнал върху трактора си или докато се миеше за вечеря. Това бе законът за Сара, такъв го виждаха обикновените хора или поне така би трябвало. Търсене на истината и после раздаване на правосъдие, след като всичко е ясно. Никакви тайни заседания, никакви празнословия, само здрав разум и факти. Сара въздъхна. Нещата никога не излизаха толкова прости. Знаеше го по-добре от мнозина колеги.

Влезе отново, качи се на стол и напипа резервния пакет цигари върху кухненския шкаф. После се настани върху люлката на задната веранда, откъм реката. Зарея поглед из ясното небе и откри Голямата мечка. Баща й беше запален по астрономията и я научи да разпознава много съзвездия. Докато учеше в Станфорд, Сара свикна да се ориентира по тях при плаванията. В ясна нощ винаги греят звезди, а има ли ги, не можеш да се загубиш. Тази идея често я утешаваше. Докато пушеше цигарата, тя помисли с надежда: дано Майкъл разбира какво върши.

После в мислите й изплува другият Фиск — Джон. Въпреки всичките й възражения онази забележка на Майкъл относно брат му бе доста точна. Още когато за пръв път зърна Джон Фиск, нещо необяснимо прещрака във всички основни схеми на сърцето, мозъка и душата й. Дотогава не бе вярвала, че тъй силни и важни чувства могат да бликнат толкова бързо. Такива неща просто не ставаха. Тъкмо затова беше объркана — защото виждаше, че наистина стават, и то с нея. Всяко движение на Джон Фиск, всяка негова дума, всеки поглед към някого, всяка усмивка или отегчена гримаса разпалваше в нея желание да го гледа безкрай, неуморно. Тя едва не се разсмя на нелепата мисъл. Но пък, от друга страна… какво нелепо имаше в тия чувства, щом ги изпитваше искрено?

И това не беше единствената й среща с този човек. Без Майкъл да знае, няколко дни по-късно тя позвъни на една приятелка от съда в Ричмънд и узна графика на Джон Фиск за предстоящите две седмици. Бе поразена, като разбра колко време прекарва в съдебните зали. През лятото, когато задълженията й във Върховния съд понамаляха, тя отскочи още веднъж дотам да погледа как Джон Фиск води защита. Беше си сложила шал и тъмни очила за в случай, че след време ги запознаят или че я е забелязал първия път с Майкъл.

Изслуша енергичната му реч от начало до край. Веднага след нея обвиняемият получи доживотна присъда. Когато полицаите го отведоха към затвора, Фиск прибра документите в куфарчето си и напусна залата. Сара също излезе. В коридора Фиск се мъчеше да утеши близките на човека. Жената беше мършава и болнава, със синини и белези по лицето.

Фиск й каза няколко думи, прегърна я, после се обърна към по-големия син — четиринайсетгодишен младеж, който вече изглеждаше изпечен уличен хулиган.

— Сега ти си мъжът у дома, Лукас. Трябва да се грижиш за семейството.

Сара се вгледа в момчето. Сърцето й се сви, като видя яростта по лицето му. Как можеше още на тия години да събере в себе си толкова враждебност?

— Ъхъ — промърмори Лукас, без да откъсва очи от стената. Беше облечен като за улицата, с пъстра кърпа на главата. В такъв вид едва ли биха го взели да подмята кюфтета в „Макдоналдс“.

Фиск клекна и погледна отблизо другия син. Инис беше шестгодишно чаровно дяволче, кипящо от енергия.

— Хей, Инис, как си? — попита Фиск и протегна ръка.

Детето плахо я стисна.

— Къде е татко?

— Наложи се временно да отиде на едно място.

— Защо?

— Защото уби… — понечи да отговори Лукас, но Фиск го прекъсна със свиреп поглед.

Лукас промърмори нещо нечленоразделно, отблъсна треперещата ръка на майка си и се отдалечи. Фиск отново извърна лице към Инис.

— Татко ти стори нещо, което не му прави чест. Сега отива да си изкупи вината.

— В затвора ли? — попита Инис.

Фиск кимна.

Гледайки този разговор, Сара си помисли, че не само Фиск, но и всички възрастни се чувстват в подобна ситуация глупави и безпомощни като герои от стар телевизионен сериал, застанали пред дете от края на двайсети век. Макар и едва шестгодишен, Инис навярно знаеше доста за криминалното правораздаване. Всъщност не бе изключено да познава мрачната страна на живота така добре, както повечето възрастни никога нямаше да я опознаят.

— Кога ще излезе? — попита Инис.

Фиск вдигна очи към съпругата, после пак погледна детето.

— Не много скоро, Инис. Но майка ти ще е тук.

— Добре тогава — каза Инис без особено вълнение. Хвана майка си за ръката и двамата се отдалечиха.

Фиск се загледа подир тях. Сара отново изпита чувството, че долавя мислите му. Единият син навярно изгубен завинаги, другият небрежно зарязва баща си като случайно срещнато улично куче.

Накрая Фиск разхлаби вратовръзката си и излезе от сградата.

Без сама да знае защо, Сара тръгна след него. Фиск крачеше бавно, тъй че нямаше опасност да го изпусне от поглед. Барът, в който влезе, беше тесен и схлупен, с мрачни прозорци. Сара се поколеба, после на свой ред прекрачи прага.

Фиск седеше до тезгяха. Явно вече бе дал поръчка, защото барманът плъзна пред него бутилка бира. Сара побърза да седне в едно от крайните сепарета. Въпреки неугледния си вид барът бе почти пълен, а още нямаше пет следобед. Клиентелата представляваше странна смес от работници и служители. Фиск седеше между двама строители, сложили жълтите си каски отпред на бара. Той смъкна сакото си и седна върху него. По телосложение не отстъпваше на двамата здравеняци. Сара забеляза, че отзад ризата му се е измъкнала от панталона. Задържа поглед върху черния кичур, който се плъзгаше по тила му надолу към яката.

Фиск разговаряше едновременно с двамата си съседи. Те се разсмяха от сърце на някаква шега и Сара неволно се усмихна, макар че не бе чула нищо. Сервитьорката най-сетне дойде и тя си поръча сода. Продължаваше да наблюдава Фиск. Той вече не поглеждаше настрани. Взираше се в стената тъй напрегнато, че Сара също отправи очи натам. Но видя само грижливо подредени бутилки; Фиск явно виждаше нещо повече. Беше поръчал втора бира и когато я получи, вирна шишето над устните си, докато вътре не остана и капка. Сара забеляза, че китките му са едри, с дебели и силни пръсти. Не изглеждаха ръце на човек, който по цял ден държи писалката или трака на компютър.

Фиск метна пари на тезгяха, хвана сакото си и се завъртя. За момент Сара имаше чувството, че гледа право към нея. Той поспря за миг и навлече сакото. Сара седеше в най-тъмния ъгъл. Не вярваше да я е видял, но тогава защо се спря? Леко изнервена, тя изчака около минута, после остави на масата две доларови банкноти за питието, стана и също излезе.

Когато се озова на светло, от Фиск нямаше и следа. Просто беше изчезнал като в сън. Без дори да помисли какво върши, тя се върна назад и попита бармана дали познава Джон Фиск. Човекът поклати глава. Искаше й се да зададе още въпроси, но навъсената физиономия на бармана подсказваше, че едва ли ще получи отговор.

Двамата строители я огледаха с нескрит интерес. Тя реши да си тръгне, преди да е станало напечено. Върна се при колата си и седна зад волана. Една част от нея искаше да се втурне подир Фиск, другата беше доволна, че всичко е свършило. Дори и да го намереше, какво можеше да му каже? Здрасти, работя с вашия брат и дойдох да ви позяпам. Това ли?

Подкара обратно към Северна Вирджиния, вечерта изпи две бири и заспа върху люлката на задната веранда. Точно където седеше сега с цигара в ръката и гледаше небето. Така видя Джон Фиск за последен път — преди около четири месеца.

Нямаше как да е влюбена в него, тъй като дори не го познаваше; цялата история приличаше по-скоро на сляпо увлечение. Не беше изключено една нормална среща с Фиск напълно да унищожи първоначалното впечатление.

Сара обаче не вярваше в съдбата. Ако имаше да се случи нещо между тях, несъмнено тя трябваше да направи първата крачка. Само дето нямаше ни най-малка представа каква ли ще да е тази крачка.

Изгаси цигарата и се загледа в небето. Искаше й се сега да е на платноходката. Искаше вятър в косите, хладни пръски пяна по кожата, грубо въже между дланите си. Ала точно сега не желаеше да изпитва сама всички тия неща. Искаше да ги сподели и знаеше точно с кого. Но ако съдеше по малкото, което й бе казал Майкъл за Джон Фиск, както и по онова, което бе видяла сама, едва ли някога щяха да бъдат заедно.

 

 

На сто и петдесет километра южно от нея Джон Фиск също хвърли поглед към звездното небе, докато излизаше от колата си. Буикът го нямаше на алеята, но Фиск не идваше да се види с баща си. Кварталът бе замрял, само в една от съседните къщи две момчета ремонтираха шевролет с толкова грамаден двигател, че не беше ясно как се побира под капака.

Днес целият му ден бе минал в съда. Опитваше се да защитава обвиняемия въпреки безнадеждната му позиция. Прокурорът атакуваше енергично от името на обществото. След осем часа словесни престрелки Фиск едва намери време да отскочи до тоалетната, преди съдебните заседатели да се завърнат с присъдата. Трета присъда за неговия клиент. Нямаше как да му се размине. Най-смешното бе, че Фиск наистина го смяташе за невинен по конкретното обвинение — нещо, което рядко можеше да каже за клиентите си. Но тоя тип имаше толкова други престъпления, че заседателите неволно събираха всичко накуп. И като връх на всичко едва ли някога щеше да дочака остатъка от хонорара си. Доживотните затворници рядко уреждат стари дългове, особено ако са към адвокат, който не е успял да ги измъкне от блатото.

Фиск прекоси двора, отвори страничната врата на гаража, влезе и си взе бира от хладилника. Влажната задуха още тегнеше като мокро одеяло и той притисна студената бутилка към челото си. В дъното на задния двор имаше няколко прегърбени от старост дървета и отдавна изсъхнала лоза, все още обвита плътно около ръждива асма. Фиск отиде натам и се подпря на един от брястовете. Погледът му падна върху малка вдлъбнатина сред тревата. Тук лежеше Бо, белгийската овчарка, с която бяха израснали той и брат му. Когато баща им донесе кученцето, то се побираше в шепа. Само след година се превърна в мощен трийсеткилограмов черно-бял хубавец. Двете момчета бяха луди по него, особено Майк. Бо придружаваше ту единия, ту другия в сутрешните вестникарски обиколки. Почти девет години живяха заедно и кучето им носеше неописуема радост, додето един ден издъхна както си играеше с Майк. През целия си живот Джон не бе виждал някой да ридае тъй отчаяно. Нито той, нито родителите им успяха да утешат Майк. Момчето седеше разплакано в задния двор, стискаше рошавата козина на Бо и се мъчеше да го изправи, за да играят отново. През онзи ден Джон дълго държа Майк в прегръдките си и плака с него, галейки неподвижната глава на любимото куче.

На следващия ден, докато брат му беше на училище, Джон и баща му погребаха Бо. Когато Майк се завърна, всички заедно се събраха в задния двор. Майк прочете с вълнение откъси от Библията, после двамата братя сложиха надгробна плоча, всъщност обикновено парче бетон, върху което бяха надраскали с молив името на кучето. Плочата още си беше тук, макар че от надписа отдавна нямаше и помен.

Фиск приклекна и плъзна длан по тревата, тъй свежа и гладка на това сенчесто място. По дяволите, толкова обичаха кучето. Защо миналото бягаше тъй бързо? Защо в спомените хубавите времена винаги изглеждаха мимолетни? Той тръсна глава и в този момент го стресна нечий глас.

— Помня онова куче, като че беше вчера.

Фиск вдигна глава и видя Айда Джърман да го гледа от другата страна на оградата. Леко смутен, той се изправи.

— Отдавна беше, мисис Джърман.

Старата жена вечно миришеше на говеждо и лук, същият дъх се носеше и из къщата й. Вдовица вече от трийсет години, тя движеше бавно и предпазливо ниското си, съсухрено тяло. Дългият пеньоар прикриваше синкави разширени вени и подпухнали глезени. Но макар да наближаваше деветдесетте, умът й си оставаше бистър, речта точна и ясна.

— За мен всичко е било отдавна. За теб не. Все още. Как е майка ти?

— Крепи се.

— Все се каня да я навестя някой ден, но това старо тяло просто не ще да ме слуша.

— Тя много би се радвала да ви види.

— Татко ти излезе преди малко. Май има среща в Американския легион или Клуба на ветераните.

— Добре, радвам се, че излиза. И много благодаря, задето му правите компания.

— Не е лесно да си сам. Аз надживях три от децата си. Няма по-тежко нещо на тоя свят. Не е естествено. Какво прави Майк? Отдавна не се е мяркал насам.

— Много работа има.

— Кой би си помислил, че онова бузесто дребосъче ще стигне толкова нависоко. Направо да не повярва човек.

— Заслужава си го — изтърси Джон и млъкна за миг. Беше изрекъл тия думи неволно. Но брат му наистина бе заслужил успеха си.

— И двамата заслужавате много.

— Мисля, че Майк постигна повече.

— Ха! Не си го и помисляй. Татко ти се хвали с теб по сто пъти на ден. Вярно, и Майк споменава, но за него ти си голямото чудо.

— Ако има заслуга, тя е негова и на мама. Те ни отгледаха, нищо не жалеха за нас. Такова нещо не се забравя.

И Фиск си помисли, че брат му може да е забравил, но той щеше да помни винаги.

— Е, Майк имаше трима души да му служат за пример — каза старицата. Фиск я погледна с изненада и тя добави: — Това хлапе те боготвореше.

— Хората се променят.

— Така си мислиш, нали?

Започваше лекичко да ръми.

— Прибирайте се, мисис Джърман, май ще завали.

— Знаеш ли, ако искаш, можеш да ми викаш Айда.

Фиск се усмихна.

— Някои неща не се променят, мисис Джърман.

Загледа се подир старицата, докато изчезна в къщата си. Напоследък кварталът не беше толкова безопасен, както някога. Двамата с баща му бяха монтирали на вратата й резета и шпионка. Старите хора често ставаха жертви на престъпниците.

Фиск отново погледна гроба на Бо и видя картината, запечатана навеки в ума му — Майк, разплакан над мъртвото куче.