Дейвид Балдачи
Проста истина (9)

9.

Джон Фиск прекрачи прага на сградата, разположена в западните предградия на Ричмънд. Официално я наричаха старчески дом, но беше чисто и просто приют, където старците идваха да умрат. Докато крачеше по коридора, Фиск се помъчи да не обръща внимание на стоновете и писъците. Виждаше немощните тела с клюмнали глави и безсилни крайници, натъпкани в инвалидни столове и подредени покрай стените като колички за пазаруване. Тия клетници сякаш чакаха партньор за танци, който никога нямаше да се появи.

Двамата с баща му трябваше да съберат цялата си решителност, за да настанят тук майката на Джон. Колкото до Майкъл Фиск, той така и не прие факта, че разсъдъкът на майка им е напълно загубен, погълнат от болестта на Алцхаймер. В добрите времена всичко е лесно. Но истинската стойност на един човек проличава, когато надвиснат черни облаци. Според Джон Фиск в това отношение брат му Майк се бе провалил най-позорно.

Като редовен посетител той познаваше целия персонал. Спря пред бюрото на дежурната и попита:

— Как е тя днес?

— Имала е и по-добри дни, Джон, но твоето посещение ще я ободри — отвърна жената.

— Да бе — кисело промърмори Фиск, докато крачеше към стаята за посещения.

Майка му го чакаше там, както винаги по пеньоар и чехли. Очите й блуждаеха безцелно, устните мърдаха, но не издаваха думи. Когато Фиск застана на прага, тя го погледна и на лицето й грейна усмивка. Той пристъпи напред и седна отсреща.

— Как е моят Мики? — попита Гладис Фиск, галейки нежно лицето му. — Как е сладкото детенце на мама?

Фиск въздъхна дълбоко. Дявол да го вземе, все същото от две години насам. В помътения разсъдък на Гладис Фиск той беше Майк и щеше да заема мястото на брат си до сетния й ден. Джон Фиск бе напълно изтрит от нейната памет, сякаш изобщо не се бе раждал.

Той докосна леко ръцете й, полагайки отчаяни усилия да потисне безсилната ярост в душата си.

— Добре съм. Справям се чудесно. Татко също е добре. — Помълча, после тихо добави: — И Джони е добре, питаше за теб. Винаги пита.

Тя го изгледа с недоумение.

— Джони ли?

Фиск подхващаше този разговор при всяко посещение и винаги срещаше една и съща реакция. Защо бе забравила тъкмо него, а не брат му? Трябваше да има нещо дълбоко вкоренено, което бе помогнало на болестта да го заличи от живота й. Дали съществуването му така и не бе успяло да стане важно, значимо за нея? И все пак именно той беше синът, готов всеки момент да протегне ръка на родителите си. Помагаше им още като момче и продължаваше да стои до тях като зрял мъж. Отделяше за тях значителна част от доходите си, вършеше какво ли не, дори веднъж насред ужасно тежко дело заряза всичко и в августовската жега се покатери с баща си на покрива да пререди керемидите, защото нямаха пари за майстор. А вечният любимец Майк вървеше по свой път, без да помисли за другите… Неизменно го величаеха — той беше геният, гордостта на семейството. Макар че всъщност родителите им не стигаха чак до такива крайности в мнението за синовете си и Фиск го знаеше много добре. Но гневът подкопаваше истината, изтъкваше лошото и засенчваше добрите страни.

— Мики — тревожно запита тя, — как са децата?

— Добре са, направо отлично. Растат от ден на ден. И до едно приличат на теб.

От цялата тази комедия — че е Майкъл и има куп дечурлига — му се искаше да легне на пода и да закрещи.

Тя се усмихна и докосна косата си. Джон побърза да каже:

— Добре изглеждаш. Татко казва, че си по-хубава от когато и да било.

Почти през целия си живот Гладис Фиск бе привлекателна жена и много държеше на външността. Напоследък болестта ускоряваше състаряването й. Фиск знаеше, че майка му сигурно ужасно се тревожи как изглежда. Надяваше се да вярва, че все още е двайсетгодишна красавица.

Подаде й пакета, който бе донесъл. Тя го грабна с детинско нетърпение и разкъса опаковката. Лекичко докосна четката, после много внимателно я плъзна по косата си.

— Това е най-прекрасното нещо, което съм виждала.

Казваше го за всеки подарък. Кърпички, червило, книжка с картинки. Най-прекрасното нещо, което съм виждала. Майк. Всеки път, когато идваше тук, брат му печелеше призрачни точки.

Фиск прогони мрачните мисли и прекара с майка си един много приятен час. Обичаше я от все сърце. Ако можеше, би изтръгнал с голи ръце болестта, която разяждаше мозъка й. Ала не можеше, затова се стараеше да я посещава при всеки удобен случай. Дори и под чуждо име.

 

 

Фиск напусна старческия дом и подкара към дома на баща си. Докато завиваше по познатата улица, той огледа упадъка на това място, където бяха минали първите осемнайсет години от неговия живот. Порутени къщи с олющена мазилка и прогнили веранди, провиснали телени огради и занемарени дворове, слизащи към тесни улички с напукан асфалт, по които се редяха две върволици очукани фордове и шевролети. Преди петдесет години този квартал бе предлагал чудесно начало за обнадеждените хора, изпълнени с непоклатима вяра, че след края на войната всичко ще тръгне добре. Някои наистина бяха прекрачили прага на успеха. За другите единствената видима промяна в похабения им живот бе рампата за инвалидни колички, прикрепена край стъпалата. Гледайки тия рампи, Фиск помисли, че би предпочел тях пред болестта, съсипваща мозъка на майка му.

Той отби по алеята към добре поддържаната бащина къща. Колкото повече западаше кварталът, толкова по-упорито се трудеше старецът да я запази в отлично състояние. Може би за да съхрани миналото поне още малко. Може би с надеждата жена му да се завърне отново двайсетгодишна, здрава, с ясен разсъдък. Старият буик отпред изглеждаше леко ръждясал, но двигателят му бе като чисто нов благодарение на собственика си — бивш автомеханик. Фиск зърна баща си в гаража, облечен както винаги с бяла тениска и сини работни панталони. Оправяше някаква машинария. Макар и пенсионер, Ед Фиск най-много обичаше да докосва с омазнени ръце купчинка части, пръснати по тезгяха.

— В хладилника има студена бира — подвикна Ед, без да надига глава.

Фиск отвори стария хладилник, който баща му държеше в гаража, и извади кутия „Милър“. После седна на паянтовия кухненски стол да гледа работата на баща си, както правеше още като хлапе. Винаги откриваше някакво непреодолимо обаяние в изкусните му ръце, в начина, по който откриваше безпогрешно мястото на всяка част.

— Днес наминах при мама.

С ловко движение на езика Ед прехвърли цигарата към десния край на устните си. Мускулите по ръцете му се издуваха и спадаха, докато енергично затягаше някакъв болт.

— Аз пък мисля да ида утре. Ще се издокарам, ще купя цветя, ще заръчам на Ида да сготви нещо вкусно, та да й занеса. Искам да е празничен ден. Само за нас двамата.

Ида Джърман беше съседката. Живееше в този квартал от памтивека. Напоследък помагаше на Ед да се бори със самотата.

— Много ще й хареса.

Фиск отпи глътка бира и се усмихна, като си представи каква картинка ще бъдат.

Ед довърши работата, напои с бензин топка конци и дълго бърса омазнените си ръце. После грабна една бира и седна срещу Джон върху старото сандъче за инструменти.

— Вчера се чухме с Майк — каза той.

— Добре ли е? — безразлично запита Фиск.

— Чудесно се справя в съда. Знаеш ли, поканили са го да остане още една година. Сигурно има защо.

— Не се и съмнявам. Той е от най-добрите.

Фиск стана и пристъпи към отворената врата. Вдъхна дълбоко аромата на прясно окосена трева. Някога двамата с брат му всяка събота косяха двора, свършваха каквото още им бе възложено и цялото семейство се покатерваше в грамадната каравана за редовното седмично пътешествие до супермаркета. Ако се бяха държали много добре, без да кръшкат или да подкастрят тревата прекалено ниско, получаваха по един голям сироп от автомата до вестникарския щанд пред магазина. За момчетата това бе същинско съкровище. Фиск и брат му по цяла седмица си мечтаеха как ще докоснат студените чаши. Някога бяха толкова близки. Заедно тичаха да разнасят сутрешния вестник, заедно спортуваха, макар че Джон беше по-голям с три години. Майк имаше спортна дарба, като студент дори го взеха в университетския отбор. Братята Фиск. Всички ги знаеха, всички ги уважаваха. Хубави времена. Само че отдавна отминали. Джон се обърна и погледна баща си.

Ед поклати глава.

— Знаеш ли, че за да остане в съда, Майк се отказал от преподавателско място в един от големите университети, май спомена Харвард или нещо такова? Богатите адвокатски фирми го обсипват с предложения. Веднъж ми ги показа. Божичко, споменаваха за пари, каквито не съм и сънувал.

В гласа му звучеше нескрита гордост.

— Изглежда, че предпочита властта — сухо подхвърли Фиск.

Ед изведнъж се плесна по бедрото.

— Какво ти става, Джони? Какво имаш против брат си, по дяволите?

— Нямам нищо против него.

— Тогава за какъв дявол престанахте да дружите както някога? Разговарях с Майк. Не е по негова вина.

— Слушай, тате, той си върви по пътя, аз също. Не помня много-много да сте се срещали с чичо Бен.

— Брат ми беше тъпак и пияница. Твоят не е нито едното, нито другото.

— Глупостта и пиянството не са най-лошите неща на тоя свят.

— Дявол да го вземе, просто не те разбирам, синко.

— Не си нито първият, нито последният.

Ед изгаси цигарата върху бетонния под, стана и се подпря на стената.

— Не е редно братя да си завиждат. Би трябвало да се радваш, че преуспява в живота.

— А, значи мислиш, че му завиждам.

— Така ли е?

Фиск отпи още бира и се загледа към ниската телена ограда около задното дворче. Наскоро беше боядисана в тъмнозелено. През годините я бе виждал в какви ли не оттенъци. Двамата с Майк я боядисваха всяко лято, а цветът зависеше от това какво е останало след годишния ремонт в автомобилната фирма, където работеше Ед. Фиск прехвърли поглед върху ябълковото дръвче, разперило клони в ъгъла на двора. Кимна натам.

— Имаш гъсеници. Къде е бензиновата лампа?

— И сам ще се справя.

— Тате, та ти и на стол не можеш да се качиш.

Фиск свали сакото си, измъкна стълбата от гаража и взе бензиновата лампа. Запали я, подпря стълбата под издутото гнездо на гъсениците и се изкатери. След минута-две плътният пашкул постепенно се разпадна от топлината на пламъка. Фиск слезе и изгаси лампата, докато баща му чегърташе остатъците от гнездото.

— Значи само това виждаш — че имам проблеми с Майк.

— Какво? — сепна се Ед.

— Кога за последен път е дошъл Майкъл да ти помогне? По дяволите, кога е дошъл да навести теб или мама?

Ед се почеса по наболата брада и бръкна в джоба си за цигара.

— Зает е. Наминава когато може.

— Браво на него.

— Натоварен е с важни държавни дела. Помага на всички онези съдии. По дяволите, сам знаеш, че това е най-важният съд в страната.

— Може да те изненадам, татко, и аз обаче съм доста зает.

— Знам, сине. Но…

— Но неговото е друго, нали? — Фиск метна сакото на рамо и избърса потта от очите си. Скоро щяха да излязат комари. При мисълта за вода изведнъж се сети, че баща му държеше старата каравана на един къмпинг край река Матапони. — Ходил ли си наскоро до караваната?

Ед поклати глава, облекчен от края на неприятния разговор.

— Не, но мисля тия дни да отскоча. Ще изкарам лодката, преди да застудее.

Фиск отново избърса потта по челото си.

— Обади се, може и аз да дойда.

Ед се вгледа в своя по-голям син.

— Как я караш?

— За работата ли питаш? Тая седмица съм наравно — две победи, две загуби. Приличен резултат в днешно време.

— Внимавай, сине. Знам, че вярваш в професията си и тъй нататък, но много калпав народ защитаваш. Някои може и да те помнят от предишната работа. Понякога цяла нощ все за това си мисля.

Фиск се усмихна. Обичаше стареца колкото майка си, може би дори малко повече — с онази неуловима мъжка привързаност. Мисълта, че баща му не спи от тревога за него, бе удивително приятна. Пресегна се и го потупа по гърба.

— Не бой се, тате, винаги съм нащрек.

— Ами онова, другото?

Фиск неволно плъзна длан по гърдите си.

— А, наред е. Да не чуе дяволът, ама сигурно ще изкарам до сто години.

— Дано, сине — каза бащата с надежда, гледайки как момчето му се отдалечава.

Ед поклати глава и се замисли каква пропаст е възникнала между синовете му, а той нищо не може да стори.

— По дяволите — само това му хрумна да промърмори, после седна върху сандъчето да си допие бирата.