Дейвид Балдачи
Проста истина (8)

8.

— Сътрудниците на Рамзи ми проглушиха ушите, съдия Найт. — Сара погледна към жената, седнала спокойно зад бюрото си. — Все подпитват за оная ваша забележка, че бедните имат право на известно предпочитание.

Найт не откъсна поглед от документите, но по лицето й пробяга усмивка.

— Не се и съмнявам.

И двете знаеха, че сътрудниците на Рамзи са като екип опитни командоси. Имаха пипала навсякъде, дебнеха всяка дреболия, която би могла да засегне председателя и неговите дела. Почти нищо не им убягваше. Дума, възклицание, среща или случаен разговор в коридора — всичко се забелязваше, анализираше и записваше за бъдеща употреба.

— Значи нарочно търсехте подобна реакция?

— Сара, колкото и да не ти се харесва, в тази сграда има едно особено явление и човек не може да се опази от него. Някои го наричат игра. Лично аз не харесвам думата, но и не мога да си затварям очите. Председателят не ме тревожи особено. Той, така или иначе, няма да подкрепи позицията, която смятам да заема в някои предстоящи дела. Знаем го и двамата.

— Значи хвърлихте въдица на останалите съдии?

— Отчасти да. Но освен това предварителните обсъждания се провеждат открито, пред широката общественост.

— Ето какво било. Общественото мнение… — Сара се позамисли. — А медиите?

Найт остави документите, преплете пръсти и се вгледа в младата жена.

— Този съд е далеч по-подвластен на общественото мнение, отколкото признават мнозина от нас. Някои биха искали единствено да запазят статуквото. Но правосъдието трябва да се движи напред.

— И това е свързано с делата за образователните права на бедните, които ми възложихте да проуча?

— Темата ме вълнува дълбоко. Засега нямам какво да добавя.

Елизабет Найт бе родом от пущинаците на Източен Тексас, но баща й разполагаше с пари. Затова бе получила първокласно образование и често се чудеше какъв щеше да е животът й, ако имаше за баща някой от ония бедни, отрудени хорица, сред които бе израснала. Всеки магистрат идваше във Върховния съд със своето минало и Найт не представляваше изключение.

— Ами „Бланкли“? — попита Сара, напомняйки за делото относно насърчаването на малцинствата.

— Още не сме гласували по него, Сара, тъй че сама разбираш, не мога да кажа какво ще е решението.

Гласуването често се провеждаше при пълна секретност, дори без стенограф и секретарка. Но за ония, които поне донякъде следяха работата на Върховния съд, а още повече за сътрудниците, не бе особено трудно да предскажат как ще се разпределят гласовете, макар че понякога съдиите поднасяха изненади. Унилата физиономия на Найт обаче издаваше недвусмислено как са групирани силите по делото „Бланкли“.

А Сара умееше да разчита поличбите не по-зле от всички останали. Майкъл Фиск имаше право. Единственият въпрос бе с какво мнозинство ще се вземе решението.

— Жалко, че няма да съм тук, за да видя плодовете от проучването си — каза Сара.

— Кой знае… Работиш вече втора година. Майкъл Фиск започва трета. Много бих искала да останеш при мен.

— Странно, че споменавате Майкъл. Той също разпитваше за вашата забележка. Смята, че Мърфи би подкрепил всичко, което предложите в защита на бедните.

Найт се усмихна.

— Щом Майкъл го казва, значи е вярно. Двамата с Томи са толкова близки, доколкото е възможно между съдия и сътрудник.

— Майкъл знае за съда повече от всички останали. Понякога направо ме плаши.

Найт я огледа с присвити очи.

— Мислех, че между вас има нещо.

— Така е. — Сара се изчерви под неумолимия поглед. — Приятели сме, искам да кажа.

Найт се усмихна сърдечно.

— Значи няма да ни поднесете изненада, така ли?

— Какво? А, не. С него сме само приятели.

— Ясно… Извинявай, Сара, всъщност не е моя работа.

— Няма нищо. Толкова често сме заедно. Някои хора сигурно предполагат, че има нещо повече от приятелство. Нали разбирате, Майкъл е много привлекателен и невероятно умен. Чака го страхотно бъдеще.

— Сара, не ме разбирай погрешно, но ти май опитваш сама да се убедиш в нещо.

Сара наведе глава.

— Така излиза, нали?

— Чуй няколко думи от жена, отгледала две дъщери. Не прибързвай. Остави всичко да върви както си му е ред. Време колкото щеш. Край на майчинския съвет.

Сара се усмихна.

— Благодаря.

— А сега кажи докъде е стигнала докладната по делото „Ченс срещу САЩ“?

— Знам, че Стивън работи денонощно по нея.

— Нямам твърде добро мнение за Стивън Райт.

— Този път наистина се старае.

— Налага се да му помогнеш, Сара. Ти си старши сътрудник. Трябваше да получа докладната преди две седмици. Рамзи е натъпкал цял патрондаш и прецедентите са все в негова полза. Не измъкна ли насреща му същата артилерия, нямам никакъв шанс.

— Ще хвърля всички сили в тази насока.

— Добре.

Сара стана да си върви.

— И според мен ще се справите с председателя.

Двете жени се спогледаха с усмивка. Елизабет Найт бе като втора майка за Сара Еванс, останала сираче от ранно детство.

Докато Сара излизаше, Найт се облегна назад. Бе достигнала до върха на цял един живот, изпълнен с работа, саможертви, късмет и умение. Обичаше съпруга си — уважаван сенатор на Съединените щати; той също я обичаше. Беше една от трите жени, обличали някога одеждите на магистрат от Върховния съд. Това я караше да изпитва едновременно чувство на смирение и могъщество. Президентът, комуто дължеше номинацията си, още беше на власт. Той виждаше в нейно лице надеждна, умерено преуспяла юристка. Найт не проявяваше кой знае каква политическа активност, тъй че президентът едва ли разчиташе да подкрепя неговата партия, но вероятно очакваше от нея поне известна сдържаност, предоставяща решенията по най-важните въпроси на избраното от народа правителство.

За разлика от Рамзи и Мърфи тя нямаше закостенели възгледи. Онези двамата решаваха всяко дело не толкова въз основа на фактите, колкото заради обществената позиция, която засягаше. Мърфи никога нямаше да одобри каквото и да било решение, подкрепящо смъртното наказание. Рамзи би предпочел по-скоро да умре, отколкото да се смили над криминален престъпник. А Найт все още се колебаеше на чия страна да застане. Приемаше всяко дело, всеки отделен случай в зависимост от обстоятелствата. Мъчително размишляваше над фактите. Обсъждайки обществената значимост на съдебните решения, същевременно не забравяше и реалното правосъдие за конкретния случай. А това често означаваше да променя позицията си по едно или друго дело и тя го вършеше без колебание. Не беше израсла в саксия и искаше да промени много неща.

Едва сега откриваше какъв невероятен отзвук може да има всяко нейно решение. И отговорността, придружаваща подобна власт, започваше да я плаши. Караше я по цели нощи да се взира в тавана, докато съпругът й спеше безгрижно до нея. И все пак, помисли си тя с усмивка, не би предпочела никое друго място; само тук искаше да работи до края на дните си.