Дейвид Балдачи
Проста истина (62)

62.

Два дни по-късно Майкъл Фиск бе погребан в частно гробище близо до Ричмънд. За погребалната служба дойдоха всички върховни съдии на Съединените щати. Гладко сресан, облечен в стар официален костюм, Ед Фиск стоеше до другия си син и приемаше съболезнования от целия политически и обществен елит на Вирджиния.

Харолд Рамзи отдели цяла минута за утеха на бащата, сетне се обърна към сина.

— Високо ценя онова, което извърши, Джон. Както и саможертвата на брат ти.

— Върховната саможертва — враждебно подхвърли Фиск.

Рамзи кимна.

— Уважавам твоите възгледи. Дано и ти да уважаваш моите.

Фиск му подаде ръка.

— Няма как, на това се крепи светът.

Кратката среща с Рамзи напомни на Фиск за онова, което предстоеше на Руфъс. Фиск го бе посъветвал да съди всички наред, включително армията и Джордан Найт. За убийство нямаше никакви съдебни ограничения, а за да прикрият следите, Джордан и другите бяха нарушили редица закони.

Руфъс обаче не го послуша.

— Ако не броим Найт, всички са на далеч по-лошо място, отколкото можеше да им отреди който и да било съдия на този свят — каза той. — Това им е наказанието. А Найт тепърва ще има да носи последиците. Стига ми толкова. Вече нямам желание да се забърквам със съдилища и съдии. Искам просто да живея като свободен човек, да посещавам по-често децата на Джош. Да видя гроба на мама. Това е.

Фиск дълго се опитва да го разубеди, докато най-сетне разбра, че човекът е прав. А и според прецедентите, установени от Върховния съд, Руфъс нямаше как да осъди армията. Освен ако Елизабет Найт използваше делото „Ченс“, за да осигури на военнослужещите същите права, каквито имаха всички останали граждани. А за тази цел трябваше да се пребори с Рамзи. И като се позамисли, Фиск стигна до извода, че ако изобщо някой може да се пребори с председателя, това е тъкмо Елизабет Найт. Много му се искаше през идните години да бъде муха върху стената на Върховния съд.

Все пак имаше две неща, които щеше да стори за Руфъс с помощта на Фил Дженсън от военната прокуратура — почетно уволнение от армията и военна пенсия в максимален размер. След всичко изстрадано, Руфъс Хармс нямаше да живее в мизерия на стари години.

Докато мислеше за това, Сара се приближи към него заедно с Елизабет Найт. Сара отново работеше на предишното си място. Положението във Върховния съд започваше да се нормализира. Поне доколкото бе възможно в една сграда, където съжителстваха Найт и Рамзи.

— Чувствам се отговорна за всичко това — каза Найт.

Фиск знаеше, че тя се развежда със сенатора. Правителството и армията държаха да не се разчуе за случая. Важни клечки във Вашингтон дърпаха умело конците. Това означаваше, че Джордан Найт може и да не попадне в затвора за злодеянията си. Въпреки разрешението на Елизабет Найт опитните адвокати на сенатора оспорваха правните основания за извършването на запис. В личен разговор Маккена бе казал на Фиск, че инсталирането на микрофона било рискован ход, тъй като не разполагали със съгласието на всички засегнати, но просто нямало друг начин да изобличат Джордан Найт. А без записа Чандлър и Маккена биха застанали пред съда с празни ръце. При мисълта, че Джордан ще се отърве безнаказано, Фиск понякога изпитваше желание да го навести привечер с деветмилиметровия пистолет. Но сенаторът вече бе пострадал жестоко и бедите му продължаваха. Макар и неофициален, записът свърши своята работа. Джордан доброволно напусна Сената и което бе още по-тежко, загуби жената, която обичаше. Все пак му оставаше ранчото в Ню Мексико. Дано то да е твоят затвор, помисли си Фиск.

— Ако мога да сторя нещо за теб… — каза Елизабет Найт.

— Приеми от мен същото предложение — отвърна Фиск.

Трийсет минути след като си бяха тръгнали последните посетители, Фиск, баща му и Сара гледаха как служителите прибират столовете и зеления килим. Ковчегът бе спуснат в земята и закрит с мраморна плоча. Сетне гробарите нахвърляха пръстта върху него. Фиск поговори с баща си и Сара, после обеща да се видят пак в къщата на Ед. Загледа се подир тях, докато колата им изчезна зад завоя. Когато отново извърна лице към могилката свежа пръст, той трепна от изненада. Гробарите вече ги нямаше, но до гроба бе коленичил със затворени очи и Библия в ръката Руфъс Хармс. Фиск пристъпи напред и положи ръка върху рамото му.

— Руфъс, добре ли си? Изобщо не знаех, че си тук.

Руфъс не отговори, дори не отвори очи. Фиск видя как устните му потрепват едва доловимо. Най-сетне Руфъс отвори очи и го погледна.

— Какво правеше?

— Молех се.

— О…

— А ти?

— Какво аз?

— Помоли ли се за брат си?

— Руфъс, та аз не съм ходил на черква още откакто бях ученик.

Руфъс го дръпна за ръкава долу до себе си.

— Значи е крайно време пак да започнеш.

Фиск изведнъж пребледня и се озърна наоколо.

— Стига, Руфъс, не е смешно.

— Няма нищо смешно в това да се сбогуваш. Да поговориш с брат си, а после с Бога.

— Не помня нито една молитва.

— Тогава недей да се молиш. Просто говори както си знаеш.

— И какво точно трябва да кажа?

Руфъс не отговори и отново затвори очи.

Фиск се озърна да види дали не го гледат. После погледна Руфъс, събра ръце, постоя смутено така и пак ги отпусна. Отначало дори не затвори очи, но след малко те сякаш сами го сториха. Усети как влагата от земята попива в крачолите на панталона му, но не помръдна. Присъствието на Руфъс му вдъхваше покой. Не знаеше дали без него би имал сили да остане тук.

Съсредоточи се върху всичко, което бе станало. Помисли за родителите си. Парите от застраховката бяха позволили на Гладис Фиск да облече нови рокли и да посети козметичен салон за пръв път от години насам. Продължаваше да го нарича Майк, но поне помнеше един от двамата. Ед Фиск бе изплатил ипотеката и скоро щеше да кара нов пикап. Канеше се догодина да отскочи със сина си на риболов чак до Озаркските планини. Имаше за какво да са благодарни.

Фиск с усмивка си помисли за Сара — беше й признателен въпреки всичките трудности, които ги чакаха. Колко години живот му бяха отредени? Петдесет, шейсет, седемдесет? Но защо да мисли за най-лошото. Животът бе пред него. И можеше да бъде чудесен. Особено със Сара. Той отметна глава и вдъхна влажния въздух, изпълнен с мирис на изгорели листа. Отнейде долетя детски вик, сетне отново се възцари мълчанието на мъртвите. Вече по-спокоен, той отпусна тяло и намести колене по-плътно в прегръдката на земята, чието влажно докосване бе станало някак желано.

И накрая с мъчително усилие се замисли за брат си. Беше толкова уморен от обиди и недомлъвки. Сега се насочваше изцяло към реалността. Към истината. Към малкото братче, за което би сторил всичко. Спомни си общата семейна гордост за изключителното човешко същество, което бяха създали. За Майкъл Фиск — истински доблестен мъж въпреки всичките си дребни човешки слабости. Брат, който с всяка своя постъпка показваше, че уважава Джон Фиск, че се вълнува за него. Че го обича. През двата метра пръст, през венците и бронзовия ковчег той виждаше ясно лицето на брат си, тъмния погребален костюм, сресаната на път коса, скръстените ръце, затворените очи. Мир. Покой. Тялото, застинало твърде рано. Невероятният ум, изгаснал далеч преди да достигне пълния си размах.

Не след дълго дойде потресението. Двегодишната пропаст, която Джон Фиск сам издълба между двамата, бе дреболия в сравнение с онова, което внезапно изпита. Сякаш само преди миг Били Хоукинс бе влязъл, за да съобщи, че Майк, другата половина от детството му, вече не съществува. Само че този път нямаше да ходи до моргата. Нямаше да търси притворна скръб и да я споделя с баща си. Нямаше да слуша как майка му го нарича с чуждо име. Нямаше да рискува живота си в търсене на убийците. Ала трябваше да извърши друго. Оставаше още нещо — най-тежкото.

Усети изгаряща болка в гърдите си, но не откъм стария белег. Тази болка не можеше да го убие, ала бе хиляди пъти по-страшна от мъчението на двата куршума. Всичко, което бе узнал за брат си през последните дни, разкриваше колко несправедливо го е прогонил от своя живот. А с малко повече желание би могъл да осъзнае това още преди да загуби Майкъл. Сега брат му бе мъртъв. Джон Фиск стоеше на колене пред гроба му. Майк нямаше да се върне. Беше го загубил завинаги. Трябваше да се сбогува, а не желаеше. Отчаяно искаше брат му да се завърне. Толкова много неща имаше да му каже, толкова обич да изрази. Ако не я излееше някак, тя щеше да пръсне сърцето му.

— О, Господи! — глухо въздъхна той.

Не можеше да го направи. Усети как губи сили. Изведнъж сълзите бликнаха неудържимо. Той залитна напред, но една силна ръка го сграбчи здраво; чувстваше тялото си крехко, олекнало, сякаш част от него бе отлетяла нанякъде. През завесата на сълзите видя Руфъс. Едрият мъж бе хванал Фиск под мишницата и го тласкаше нагоре. Ала очите му все още бяха затворени, лицето извърнато към небето; устните продължаваха да потрепват едва доловимо в безмълвна молитва.

В този миг Джон Фиск завиждаше от сърце на Руфъс Хармс — човека, останал без брат, без нищичко на този свят. И все пак в най-важното Руфъс Хармс бе неизмеримо богат. Как можеше да вярва толкова силно? Без съмнения, без ропот, без наставления, с цялото си туптящо човешко сърце.

Фиск се взря в спокойното лице на своя приятел и се запита колко ли е прекрасно да знаеш със сигурност, че любимият човек е в един по-хубав свят, прегърнат навеки от нетленната сила на Доброто. Колцина успяват да осъзнаят това приживе? Тъй радостна смърт. Смърт като ново начало. И заради нея животът става едновременно по-нищожен и по-скъпоценен.

Фиск откъсна очи от Руфъс и се загледа към гроба. Като птица, литнала да дири зрънца, през ума му прехвръкна видението на бледа ръка под бял чаршаф. После отмина. Той заби колене в пръстта, затвори очи, наведе глава, здраво сплете ръце и най-сетне откри примирението. С брат си под земята. И с всичко над нея.