Дейвид Балдачи
Проста истина (55)

55.

— Правилно си постъпила, Бет. Колкото и да те боли. Още не ми се вярва, че Сара… — Джордан Найт поклати глава. Двамата седяха в правителствената лимузина, която пълзеше по задръстения булевард към апартамента им в Уотъргейт. — Може би просто не е издържала. Напрежението при вас е огромно.

— Знам — тихо каза Елизабет Найт.

— Всичко изглежда толкова странно. Един сътрудник открадва молба. Сара знае, но си мълчи. После убиват сътрудника. След това подозрението пада върху брат му. Джон Фиск просто не ми прилича на убиец.

— И на мен — каза Елизабет. Спорът с Джон Фиск само бе засилил страховете й.

Джордан Найт я погали по ръката.

— Проверих Чандлър и Маккена. И двамата са железни хора. Маккена има отлична репутация в Бюрото. Ако някой може да изясни тази история, това са те двамата.

— За мен Маккена е невъзпитан и груб.

— Е, при неговата работа сигурно му се налага да е такъв — подхвърли сенаторът.

— Не е само това. Просто долавям нещо особено в него. Толкова е съсредоточен, че сякаш — тя помълча, търсейки подходящата дума, — сякаш играе роля.

— При разследване на убийство?

— Знам, че звучи безумно, но така ми се струва.

Сенаторът сви рамене и замислено потърка брадата си.

— Винаги съм казвал, че женската интуиция струва повече от най-дълбоките разсъждения на мъжете. В този град всички сме непрестанно на сцената. Понякога на човек му омръзва.

Елизабет се вгледа в съпруга си.

— Да не ти е домъчняло за ранчото в Ню Мексико?

— Аз съм с дванайсет години по-стар от теб, Бет. Всеки нов ден става малко по-скъп от предишния.

— Все пак сме заедно.

— Във Вашингтон това нищо не значи. И двамата сме вечно заети.

— Назначението ми във Върховния съд е пожизнено, Джордан.

— Просто не искам да съжаляваш. Както и аз.

Двамата замълчаха и се загледаха през стъклото, докато колата продължаваше по Вирджиния Авеню.

— Чух, че днес си се счепкала здравата с Рамзи. Мислиш ли, че имаш шанс?

— Джордан, знаеш, че не обичам да разговаряме за тия неща.

Джордан се изчерви.

— Това му е най-неприятното на този град. Държавата не би трябвало да се намесва в тайнството на брака.

— Странни думи от устата на политик.

Джордан се разсмя.

— Е, като политик от време на време ми се налага да произнасям прочувствени речи, нали? — Той я хвана за ръката. — Благодаря ти, че не отложи вечерята в чест на Кенет. Знам, не ти е било леко.

Елизабет сви рамене.

— Харолд не пропуска и най-дребния повод да ме ухапе, Джордан. Вече претръпнах.

Тя го целуна по бузата, докато той нежно галеше косата й.

— Надделяхме въпреки всичко. Добре си живеем, нали?

— Живеем чудесно, Джордан.

Тя го целуна отново, а той плъзна ръка около раменете й.

— Предлагам довечера да отменим всички ангажименти и просто да си останем у дома. Да изгледаме някой филм след вечерята. И да си поговорим. Напоследък нямаме много често такава възможност.

— Боя се, че няма да съм приятен събеседник.

Джордан я притисна към себе си.

— Винаги си приятен събеседник, Бет. Винаги.

Когато пристигнаха в апартамента, икономката Мери подаде на Елизабет листче с телефонно обаждане. Щом прочете името, лицето й стана странно.

Джордан се зададе по коридора, потри ръце и погледна Мери.

— Дано тази вечер да си приготвила нещо вкусничко.

— Любимото ви ястие. Говеждо филе.

Джордан се усмихна.

— Мисля да вечеряме малко по-късно. Тази вечер двамата с госпожата ще си почиваме. Няма ни за когото и да било. — Той погледна жена си и забеляза листа в ръката й. — Станало ли е нещо?

— Нищо особено. Служебни проблеми. Тая работа няма край.

— На мен ли го казваш? — сухо отвърна Джордан и се отдалечи по коридора. — Е, аз ще си пусна един горещ душ. Ако искаш, заповядай и ти — подвикна той през рамо.

Усмихвайки се на последните му думи, Мери влезе в кухнята.

Елизабет използва затишието, за да отскочи до кабинета и да набере номера от съобщението.

— Обаждам ви се, както помолихте — каза тя.

— Трябва да поговорим, съдия Найт. Имате ли време в момента?

— За какво?

— Очаква ви крайно неприятна изненада. Готова ли сте?

Елизабет Найт усети, че човекът отсреща изпитва огромно удоволствие от разговора.

— Вижте какво, нямам време за недомлъвки, макар че на вас май ви е много приятно.

— Е, тогава ще карам по кратката процедура.

— За какво става дума?

— Мълчете и слушайте.

Двайсет минути по-късно тя затръшна слушалката, изскочи от кабинета и едва не се сблъска с Мери, която идваше по коридора. Елизабет изтича в тоалетната да се наплиска със студена вода. Вкопчи пръсти в ръба на мивката, овладя се, отвори вратата и бавно тръгна по коридора.

От банята още долиташе шумът на душа. Тя погледна часовника си. Мина във фоайето, слезе с асансьора в приемната на сградата и зачака до централния вход. Времето сякаш едва се влачеше. Всъщност от края на разговора бяха изминали едва десет минути. Най-сетне се появи един мъж, когото не бе виждала, но той явно я познаваше. Човекът й подаде нещо. Елизабет наведе глава да погледне, а когато се озърна, от непознатия нямаше и следа. Пъхна предмета в джоба си и бързо се върна в апартамента.

— Къде е Джордан? — попита тя Мери.

— Мисля, че се облича в спалнята. Добре ли сте, мисис Найт?

— Да, аз… май стомахът ми нещо не беше наред, но вече мина. Смятам да се поразтъпча на чист въздух и да погледам витрините. Ако обичаш, приготви два коктейла и ги изнеси на терасата.

— Започва да ръми.

— Нали има навес. Тази вечер стените ме потискат. Искам чист въздух. Напоследък беше толкова горещо и задушно, добре че дъждът донесе малко прохлада. Прохлада… — печално повтори тя. — За Джордан любимия му коктейл, нали?

— Да, госпожо, мартини с джин „Бифийтър“.

— А вечерята, Мери… моля те, нека да е превъзходна. Ненадмината.

— Ще се постарая, госпожо.

И озадачената Мери се отправи към барчето.

Елизабет Найт сплете пръсти, за да удържи пристъпа на паника. Просто трябваше да престане да мисли. Само така щеше да издържи до края — просто да играе роля, без да разсъждава. Моля те, Господи, помогни ми, помоли се тя.