Дейвид Балдачи
Проста истина (54)

54.

Сара бе спряла на червен светофар близо до кантората на Фиск, когато видя колата му да пресича кръстовището. Нямаше време дори да натисне клаксона. Запита се дали да не го спре, но зърна напрегнатото му лице и това я спря. Зави надясно и го последва.

Трийсет минути по-късно тя намали скоростта, защото Фиск зави към паркинга на едно болнично заведение в западното предградие на Ричмънд. Веднъж Сара бе идвала тук заедно с Майкъл на посещение при майка му. Тя спря зад един голям декоративен храст близо до входа и от това прикритие видя как Фиск изскочи от колата си и бързо изтича навътре.

Фиск потърси Ан, жената, с която бе разговарял преди малко. Тя отново се извини и го въведе в залата за посещения, където Гладис седеше кротко по пижама и чехли. Когато Фиск влезе, тя надигна глава и тихичко плесна с длани.

Фиск седна отсреща и Гладис нежно протегна ръце да го погали. Усмихваше се, а разширените й очи нямаха никаква връзка с реалния свят.

— Как е моят Майк? Как е детенцето на мама?

Фиск леко докосна ръката й.

— Добре съм. Справям се чудесно. Татко също е добре — излъга той. — Онзи ден свиждането беше много приятно, нали?

— Свижданията винаги са приятни.

Гладис погледна нейде зад него и се усмихна. Често правеше така. Трудно беше да удържи вниманието й. Болестта я превръщаше отново в дете.

Тя пак го погали по бузата.

— Татко ти беше тук.

— Кога?

Тя поклати глава.

— Миналата година. Беше в отпуск. Потопили му кораба. Японците.

— Тъй ли? Но той е добре, нали?

Гладис избухна в смях.

— О, да, в отлична форма! — Тя се приведе напред и прошепна: — Майк, скъпи, можеш ли да пазиш тайна?

— Да, мамо — неуверено каза Фиск.

Тя се изчерви и погледна настрани.

— Пак съм бременна.

Фиск въздъхна. Това беше ново.

— Наистина ли? Кога разбра?

— Не се тревожи, миличък, мама има обич за всички ви.

Тя щипна бузата му и го целуна по челото.

Фиск стисна по-здраво ръката й и намери сили да се усмихне.

— Добре си побъбрихме онзи ден, нали? — Гладис кимна разсеяно. Фиск разбираше, че това е пълно безумие, но вече бе дошъл и си струваше да опита. — После заминах на пътешествие. Помниш ли къде отидох?

— На училище, Майк, както всеки ден. Татко ти те откара с кораба. — Тя се навъси. — Да внимаваш по морето. Много сражения има. Татко ти се сражава в момента. — Тя размаха юмрук. — Дай им да разберат, Еди.

Без да откъсва поглед от нея, Фиск се облегна назад.

— Ще внимавам.

Сякаш гледаше портрет, който ден след ден избледнява под безмилостните слънчеви лъчи. При някое свиждане щеше да завари боята напълно изчезнала и вече нямаше да има друг образ освен онзи в спомените му. Такъв е животът…

— Трябва да тръгвам — каза той. — Аз… закъснявам за училище.

— Колко си ми хубав. — Тя погледна зад него и размаха ръка. — Здрасти.

Фиск се озърна и застина. На прага стоеше Сара.

— Бременна съм, скъпа — съобщи Гладис.

— Моите поздравления — смотолеви слисаната Сара.

 

 

Фиск яростно крачеше към изхода, следван от Сара. Отвори вратата тъй силно, че тя се блъсна в стената.

— Джон, чакай да поговорим — умолително подвикна Сара.

Той рязко се завъртя.

— Как смееш да ме шпионираш?

— Не те шпионирах.

— Пъхаш си носа, където не трябва, дявол да те вземе.

Той извади ключовете и седна в колата. Сара се вмъкна до него.

— Вън от колата ми.

— Няма да мръдна, докато не поговорим.

— Глупости!

— Ако искаш, изхвърли ме насила.

— Върви по дяволите! — изрева Фиск и излезе навън.

Сара го последва.

— Ти върви по дяволите, Джон Фиск. Ще бъдеш ли тъй добър да спреш и да поговорим?

— Няма за какво да говорим.

— Напротив, има.

Той вдигна треперещ пръст срещу нея.

— Защо ми причиняваш това, Сара?

— Защото се тревожа за теб.

— Не ми трябва твоята помощ.

— Само така си мислиш. Знам, че ти трябва.

Двамата стояха един срещу друг с пламнали погледи.

— Не може ли да отидем някъде и да поговорим? Моля те. — Тя бавно заобиколи колата и застана до него. Хвана го за ръката. — Ако миналата нощ си изпитал макар и част от онова, което изпитах аз, трябва поне да поговорим.

Очакваше Фиск да седне в колата и веднъж завинаги да напусне живота й. Но той само я погледна и уморено наведе глава. Сара се пресегна и хвана ръката му. Той надникна през рамото й към спрялата наблизо кола с двама мъже в нея.

— Ще си имаме държавна охрана.

Говореше глухо и примирено. Добре поне, че Маккена не беше между преследвачите.

— Чудесно, така ще съм по-спокойна — каза Сара, без да откъсва очи от него, докато най-сетне се увери, че поне засега не го е загубила.

Влязоха в колите си и Сара последва Фиск до един малък търговски център, където седнаха в откритото кафене и си поръчаха лимонада.

— Разбирам какви чувства си изпитвал към Майкъл, макар че вината не е негова — каза Сара.

— Майк никога за нищо не е бил виновен — горчиво промълви Фиск.

— А майка ти не осъзнава какво върши. Със същия успех би могла да нарече брат ти Джон.

— Хайде де. Просто е решила да ме забрави.

— Може би те нарича така, защото я посещаваш много по-често и това е нейният начин да те похвали.

— Не се хващам на тая въдица.

Сара се навъси гневно.

— Е, щом така си решил, имаш пълното право да завиждаш на мъртвия си брат.

Фиск я изгледа и очите му бяха студени като лед. Сара очакваше да избухне, но той само каза:

— Завиждах, завиждам и ще завиждам на мъртвия си брат. На мое място всеки би му завиждал.

— Но това не означава, че си прав.

— Може би — уморено призна Фиск. Озърна се настрани. — Когато за пръв път посетих мама и тя ме нарече Майк, помислих си, че е временно, нали разбираш, просто лош ден. Но след като минаха два месеца… — Той помълча. — Е, тогава отрязах Майк. Завинаги. Всичко, което ме беше дразнило в него, дори и най-нелепата дреболия, изведнъж избухна и се превърна в огромен образ на гадно, безсърдечно, некадърно копеле. Беше откраднал майка ми.

— Джон, когато бяхме дошли да те видим в съда, аз придружих Майкъл в болницата.

Фиск трепна.

— Какво?

— Майка ти изобщо не му проговори. Беше й донесъл подарък, но тя не го взе. Той ми каза, че винаги е такава. Защото обичала само теб, а от него изобщо не се интересувала.

— Лъжеш — прошепна Фиск.

— Не, не лъжа. Истина е.

— Лъжеш — повтори той по-високо.

— Питай хората в болницата. Те ще знаят.

Няколко минути мълчаха. Фиск бе навел глава. Най-сетне отново я погледна.

— Не съм си и мислил, че той също може да я загуби.

— Сигурен ли си? — тихо попита Сара.

Фиск стисна юмруци.

— Какво намекваш? — изрече той с треперещ глас.

— Какво ти е пречило да поговориш с брат си? Майкъл ми каза, че не общуваш с него. Ти призна същото. И все пак не вярвам, че не си знаел за нейното отношение.

Фиск мълча цяла минута. Гледаше Сара, но едва ли я виждаше; очите му не издаваха какво мисли. Накрая затвори очи и промълви съвсем тихо:

— Знаех.

Продължаваше да я гледа. Сара изтръпна от страшната болка, изписана по лицето му.

— Просто си затварях очите — каза Фиск. Сара впи пръсти в рамото му. — Сигурно ми е трябвал повод, за да нямам нищо общо с брат си. — Той въздъхна отново. — Има и още нещо. Преди да отиде в затвора, Майк ме потърси по телефона. Аз не му се обадих. А сетне вече бе късно… аз го убих.

— Не можеш да се упрекваш за това. — Сара видя, че думите й нямат ефект, и смени тактиката. — Ако искаш да се обвиняваш, поне избери истинската причина. Било е несправедливо да прогониш своя брат от живота си. Постъпил си зле. Много зле. А сега вече го няма. Ще трябва завинаги да приемеш тази истина, Джон.

Лицето му бе станало малко по-спокойно.

— Мисля, че вече съм я приел.

След неговата искреност Сара реши, че не бива да крие нищо.

— Днес бях при баща ти — каза тя и побърза да продължи: — Обещах ти го. Разказах му какво се случи в действителност.

— И той ти повярва веднага — скептично подхвърли Фиск.

— Да, защото говорех истината. Той ще ти се обади.

— Благодаря, но не биваше да се месиш.

— Той ми разказа някои неща.

— Какво например? — рязко попита Фиск.

— Например защо си напуснал полицията.

— По дяволите, Сара, не трябваше да знаеш.

— Трябваше. Длъжна бях.

— Защо?

— Знаеш защо.

Няколко минути седяха мълчаливо. Фиск бе навел глава и разсеяно си играеше със сламката. Накрая се облегна назад и скръсти ръце.

— Значи татко ти е разказал всичко?

Сара вдигна очи към него.

— Да, за престрелката — плахо отвърна тя.

— Тогава знаеш, че едва ли ще изкарам до шейсет, може би дори и до петдесет.

— Мисля, че си способен да превъзмогнеш всичко.

— А ако не съм?

— Пет пари не давам какво ще се случи.

Той се приведе напред.

— Да, но за мен е важно, Сара.

— Значи вече не искаш нищо от живота?

— Мисля, че живея точно както си искам.

— Може би — тихо се съгласи тя.

— Знаеш, че нищо няма да излезе.

— Значи си го обмислял?

— Да, обмислях. А ти? Откъде знаеш, че не е поредното импулсивно решение? Като с къщата.

— Чувствам го.

— Чувствата се променят.

— А освен това е много по-лесно да вдигнеш ръце, отколкото да се бориш.

— Желая ли нещо, боря се докрай.

Фиск сам не знаеше защо го каза, но видя отчаянието по лицето на Сара.

— Разбирам. И вероятно нямам право на избор, нали?

— Не ти трябва такъв избор. — Фиск изчака отговор, но тя мълчеше. — Виж какво, татко не ти е разказал всичко, защото и той не знае.

— Разказа ми как едва не си загинал, как са убили другия полицай. Как умрял онзи, който стрелял по теб. Разбирам, че това е променило живота ти. Насочило те е по нов път. Постъпил си благородно, ако ми позволиш да употребя тази дума.

— Дълбоко грешиш. Наистина ли те интересува защо избрах тази професия?

Сара усети как нещо в него се промени изведнъж.

— Кажи ми.

— Защото се боя. — Той кимна. — Да, направих го заради страха. Колкото по-дълго работех в полицията, толкова по-ясно се очертаваше границата — „те срещу нас“. Млади, гневни, наперени, с пистолет в ръка.

Фиск млъкна и се загледа през витрината към хората вътре. Изглеждаха безгрижни, щастливи, устремени към някаква ясна цел; олицетворяваха всичко, което не бе постигнал и никога нямаше да постигне.

Той отново погледна Сара.

— Арестувах едни и съши хора, а те сякаш се озоваваха обратно на улицата още преди да допиша рапорта. Готови да убият човек, без да им мигне окото. Разбираш ли, и за тях важеше същото: „те срещу нас“. Преставаш да ги различаваш. Млади, черни — гони ги, ако си нямаш работа. Вкиснал си се? Гръмни ги, щом ти паднат на мушката. Бързо и без колебания — който и да стои насреща, все си го е заслужил. Неусетно ставаш като наркоман.

— Не всички постъпват така. Повечето хора са други.

— Знам. Знам, че повечето хора, били те черни, бели, жълти, всякакви, водят сравнително нормален живот. От все сърце искам да го повярвам. Но като ченге просто не виждах друго. Свестни хора не минаваха пред бюрото ми.

— Значи онази престрелка те е накарала да преосмислиш нещата?

Фиск не отвърна веднага. След дълго мълчание заговори бавно и тихо.

— Спомням си как коленичих да проверя момчето, което се преструваше. Чух изстрела и вика на партньора си. Завъртях се и в същото време измъкнах пистолета. Сам не зная как успях да стрелям. Улучих го право в гърдите. Паднахме. Той изпусна оръжието, но аз не. Целех се в него. Деляха ни не повече от две педи. При всяко вдишване от раната му бликваше кръв като червен гейзер. И досега сънувам онова страшно съскане. Очите му почваха да се изцъклят, но не смеех да рискувам. Знаех само едно: че току-що е стрелял по мен и моя колега. Имах чувството, че вътрешностите ми се разпадат. — Фиск въздъхна. — Мислех просто да чакам, докато умре, Сара.

Той замълча. Мислеше си колко малко е трябвало, за да се превърне в поредния мъртъв полицай — погребан и вече почти забравен.

— Баща ти каза, че ви намерили прегърнати — тихо го подкани Сара.

— Мислех, че ще се помъчи да ми отнеме пистолета. Държах пръст на спусъка, а с другата ръка притисках раната. Но той дори не посегна. После заговори. Толкова тихо, че отначало почти не го чувах, но продължи да повтаря, докато разбрах.

— Какво каза?

Фиск въздъхна. Струваше му се, че кръвта всеки момент може да бликне от старите рани, че уморените, съсипани органи са готови да спрат четирийсет години предсрочно.

— Молеше ме да го убия — каза той и добави в отговор на неизречения въпрос: — Не го направих. Не можех. Всъщност нямаше значение. След няколко секунди той спря да говори.

Занемяла, Сара бавно се облегна назад.

— Според мен той се страхуваше, че няма да умре. — Фиск бавно поклати глава. Думите се редяха все по-трудно. — Беше едва на деветнайсет. В сравнение с него сега съм старец. Казваше се Дарнъл… Дарнъл Джаксън. Майка му била наркоманка и за да си осигури дозата, още от осемгодишен го продавала на разни извратени типове. — Той я погледна. — Ужасно ли ти се струва?

— Да, разбира се!

— А за мен беше все същата гадост. Виждах я непрекъснато. Бях станал безчувствен, или поне така си мислех. — Той облиза пресъхналите си устни. — Не вярвах, че ми е останала и капчица състрадание. Но след Дарнъл нещо се промени. — Той се усмихна смутено. — Наричам го „моето оловно прозрение“. Два куршума в тялото ми, едно хлапе умира пред мен и моли да го довърша. Трудно е да си представи човек как едно преживяване може да те накара да преосмислиш всичко, в което си вярвал. Но именно това стана през онази нощ. — Той кимна замислено. — Сега за мен бъдещето на целия свят се пречупва през Дарнъл Джаксън. Той е моят вариант на ядрения апокалипсис, само че не отминава за броени секунди. — Фиск погледна Сара. — Ето, този ужас ме тласка напред.

— Мисля, че просто си добър човек. И се стремиш да вършиш добро.

Фиск поклати глава и очите му заблестяха.

— Не се заблуждавай, че съм от ония богати и талантливи адвокатчета, дето най-благородно търчат да спасяват дребните хорица. Трябваше едно нещастно хлапе да ми напълни червата с олово, за да прогледна. И мислиш ли, че на някого му пука?

— Не може да си толкова циничен!

Фиск я погледна в очите.

— По-безнадежден циник от мен никога няма да срещнеш.