Дейвид Балдачи
Проста истина (46)

46.

Един час след разговора с Уорън Маккена Чандлър слезе от колата и бавно тръгна към къщата си — красива тухлена постройка на два етажа, разположена сред цял квартал от подобни сгради. Приятно, спокойно място за отглеждане на деца… или поне такова беше преди двайсет години. Днес някогашното спокойствие вече го нямаше. А дали изобщо го е имало, запита се Чандлър.

Преди много години, когато искаше да се разтовари след работа, излизаше да поиграе с децата баскетбол на алеята, където бе заковал обръч над вратата на гаража. Но мрежата бе прогнила отдавна, после махнаха обръча и таблото. Сега просто влезе в дворчето и седна на старата скамейка от кедрово дърво в сянката на клонестата магнолия пред малкото фонтанче. Навремето жена му го изтормози за тоя проклет фонтан и той непрекъснато се оплакваше, че му вади душата. Едва след като свърши, разбра защо е настоявала. Работата някак го пречисти — измерването, планирането, подборът на материали. Много приличаше на детективския труд: главоблъсканица, в която, ако имаш повечко ум и късмет, отделните части изграждат едно цяло.

След десет минути почивка той стана с усилие, метна шлифера на рамо и повлече нозе към входа. Огледа тихата, сенчеста кухня. Беше красива и чудесно поддържана, също като къщата — изцяло благодарение на съпругата му Хуанита. Да наглежда децата, да викне лекар, да плаща сметки, да полива цветята, да коси моравата, да оправя леглата, да пере и глади, да готви, да мие чинии — тя вършеше всичко това, докато той работеше денонощно, за да се издигне. Такава бе тяхната връзка. След като децата ги напуснаха, тя започна да учи, стана медицинска сестра и се хвана на работа в детското отделение на местната болница. Вече трийсет и три години бяха женени и все още се обичаха.

Чандлър нямаше представа още колко ще продължи с детективската работа. Всичко му бе дошло до гуша. Вонята, лепкавите гумени ръкавици, вечните бавни, отмерени стъпки, за да не смачка някоя улика, която би могла да струва нечий живот или да освободи от затвора жесток убиец. Канцеларщината, гадните адвокати с техните неизменни въпроси и стандартни словесни капани, отегчените съдии, четящи присъдата като някакъв изследователски протокол. Безжизнените физиономии на обвиняемите, които не казват нищо, не проявяват вълнение, отиват в затвора, където са всичките им приятели, където е тяхното висше учебно заведение, за да излязат още по-изпечени престъпници.

Телефонният звън прекъсна тия потискащи мисли.

— Ало?

Той послуша една-две минути, даде кратки нареждания и затвори. Съобщаваха му, че са открили куршум на уличката, където бе намерен трупът на Майкъл Фиск. Изглежда, бил отскочил от стената и паднал в калта зад една кофа за боклук. Твърдяха, че е в добро състояние, почти без деформации. Лабораторията тепърва трябваше да установи дали наистина този куршум е убил младия юрист. Но това щеше да стане бързо по една колкото проста, толкова и противна причина: по куршума трябваше да има останки от кръв, кост и мозъчна тъкан, които много лесно можеха да се свържат с главата на Майкъл Фиск. А щом разполагаха с куршума, можеха да започнат издирване на оръжието. Техниците от балистичната лаборатория можеха да определят връзката също тъй точно, както техните колеги откриваха на чия ръка принадлежат отпечатъците от пръсти.

Чандлър стана, остави револвера си и мина в хола. Седна в креслото, подбрано специално за масивната му фигура. Беше тъмно, но не му се искаше да светне лампата. Прекалено много светлина го обкръжаваше през деня. Ярки лампи в кабинета му по цял ден. Още по-ярки в залите за аутопсия — от тях всяко късче плът изглеждаше огромно и дотолкова отвратително, че от време на време Чандлър бързаше да се оттегли в тоалетната, където стомахът му проявяваше възмущението си пред касапското изкуство на патолозите. Фотографски светкавици на местопрестъплението и пред съдебните зали. Прекалено много светлина, по дяволите. Сенките означаваха покой и отдих. Така искаше да живее след пенсията. Сред прохладни сенки. Като фонтанчето в двора.

Думите на Маккена бяха го разтревожили, макар че тогава се постара да не му проличи. Не можеше да повярва, че Джон Фиск е способен да убие собствения си брат. Но, откровено казано, нали точно това би искал да му внуши и самият Фиск. Сетне Чандлър изведнъж се сети за още нещо. Телефонните обаждания на Майкъл Фиск до Форт Джаксън. А сега и бягството на Руфъс Хармс. Дали имаше връзка? Очевидно Фиск прикриваше Сара Еванс. Чандлър поклати глава. Трябваше да си отспи, в момента мозъкът му работеше на празен ход.

Той понечи да стане, но внезапно застина. Нечии пръсти изненадващо се плъзнаха около врата му. Разтворил широко очи, той посегна да сграбчи ръцете. Револверът… по дяволите, къде беше револверът?

— Седиш и мислиш или само седиш?

Той се отпусна веднага и вдигна очи към лицето на Хуанита. В крайчеца на устните й трептеше едва доловима усмивка. Винаги изглеждаше така — сякаш се готвеше да подхвърли шега или да се разсмее. Лицето й неизменно го ободряваше, независимо колко калпав ден е имал и колко трупа е трябвало да опипва и преобръща.

Той притисна длан върху гърдите си.

— Проклятие, жено, ако пак ми изскочиш тъй изотзад, ще има да седя горе при херувимите.

Тя се настани в скута му. Беше облечена с дълъг бял пеньоар, изпод който надничаха голите й крака.

— Я стига, какво толкова ще му стане на такъв юначага? Пък и не е ли малко самонадеяно да се слагаш при херувимите?

Чандлър плъзна ръка около талията й. След три деца не беше чак толкова тънка като в първата брачна нощ, но и той самият отдавна не приличаше на фиданка. Както често подхвърляше на шега, бяха израсли заедно. В живота трябва да има равновесие. Събереш ли кльощаво и дебело, дириш си белята.

На този свят никой не го познаваше по-добре от Хуанита. Може би тъкмо това бе най-важното за един успешен брак: да знаеш, че има и друга душа по твоята мярка, чак до последния десетичен знак, като безкрайното число „пи“, та дори и още повече, ако изобщо е възможно. Между тях двамата беше точно така.

— Не ще и дума, скъпа — усмихна се той, — юначага съм, но чувствителен. А нас, чувствителните, не се знае какво може да ни катурне. И след като цял живот съм търчал подир престъпниците, вярвам, че сам Господ е седнал сега горе да ми шие чифт хубави ангелски крилца. От най-големите, разбира се. Нали е вездесъщ, сигурно знае, че с годините съм се позакръглил.

Целуна я по бузата и сплете пръсти с нейните. Тя зарови другата си ръка в оредялата му коса. Усещаше го, че се шегува насила.

— Буфърд, защо не ми кажеш какво те тормози, та да поговорим и после да си легнеш? Късно става. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Чандлър се усмихна на тия думи.

— Хей, какво стана с непроницаемата ми физиономия? Навремето щом погледнех някой арестуван, моментално пропяваше като славейче, без изобщо да разбере какво си мисля.

— Хич не те бива да се преструваш. Хайде, скъпи, кажи ми.

Тя размачка схванатия му врат, а той в замяна плъзна длани по дългите й крака.

— Помниш ли онзи младеж, за когото ти споменах? Джон Фиск. Брат му беше сътрудник във Върховния съд.

— Помня го. А сега са убили още един сътрудник.

— Точно така. Е, тази вечер бях в апартамента на брат му да търся улики. Появи се онзи агент от ФБР, Маккена.

— Дето казваш, че бил напрегнат като граната с дръпнат предпазител? И че не можеш да разбереш що за човек е.

— Същият.

— Ахааа…

— Намерихме застрахователна полица, според която Джон Фиск ще получи половин милион долара след смъртта на брат си.

— Роднини са, нали така? И ти имаш застраховка. Ако умреш, забогатявам. — Тя го млясна лекичко по темето. — Хайде де, време ти е. Цял живот само ми обещаваш разни хубави неща. Дано да забогатея, като се гътнеш.

Двамата избухнаха в смях и се прегърнаха.

— Фиск не обели и дума за застраховката. Нали разбираш, това е класически мотив за убийство.

— Може пък да не е знаел.

— Може би — съгласи се Чандлър. — Маккена обаче ми разви цяла теория. Фиск бил застрелял брат си заради парите, накарал една служителка от съда да му помага, защото си падала по него, а после решил да ни обърка, като се намеси в разследването и тъй нататък. Дори бил излъгал за човека, дето се вмъкнал в апартамента на брат му. Трябва да призная, че поне на пръв поглед ми се стори много убедително.

— Значи Джон Фиск е бил в апартамента на брат си?

— Аха. Твърди, че някакъв тип го цапардосал там и избягал. А всъщност може да е откраднал от апартамента нещо, което доказва връзката му с убийството.

— Добре де, щом Джон Фиск е бил в апартамента на брат си, щом е измислил онзи човек и е знаел за застраховката, защо не е претърсил, та да намери полицата? Защо е оставил да я намерите вие и да го заподозрете?

Чандлър се изблещи насреща й.

— Буфърд, добре ли си?

— Дявол да го вземе, сладурче, мислех си, че в тая къща аз съм детективът. Как можах да не се сетя?

— Защото си претоварен и никой не ти оценява труда, това е. — Хуанита стана и му протегна ръка. — Но ако побързаш да дойдеш горе, аз ще те оценя както заслужаваш. Остави тук чувствителните си части и докарай само останалото.

И тя го изгледа с натежали клепачи — Чандлър отдавна знаеше, че това не е знак за сънливост.

Той бързо скочи, хвана я за ръка и двамата тръгнаха по стъпалата.