Дейвид Балдачи
Проста истина (45)

45.

Фиск почука на вратата на кантората. Присви очи и надникна навътре.

— Тъмно е.

— Сигурно си е у дома. Трябва да разберем къде живее.

— Може и да вечеря някъде или да е в командировка извън града. Може дори да е на почивка. Или…

— Или да го е сполетяло нещо — довърши Сара.

— Не ставай мелодраматична.

Фиск хвана дръжката и тя се завъртя при първия допир. Двамата се спогледаха многозначително. Фиск огледа коридора. Точно тогава забеляза количката с кофите и се отпусна.

— Чистачът, а?

— И чисти на тъмно, защото… — Сара не довърши.

— Точно това си помислих.

Фиск дръпна Сара настрани към количката. Порови, намери кутия с инструменти и извади отвътре масивен гаечен ключ. После прошепна:

— Слез долу и чакай до изхода. Чуеш ли нещо, бягай в колата и викни ченгетата.

Тя го стисна за ръката и възрази шепнешком:

— Имам по-добра идея. Дай да отидем в полицията заедно и да съобщим за кражба с взлом.

— Не знаем дали е взлом.

— Но и не знаем, че не е.

— Ако си тръгнем, онези могат да се измъкнат.

— А ако влезеш и те убият, какво ще постигнеш? Дори пистолет нямаш… само тази джунджурия, не знам как се нарича.

— Гаечен ключ.

— Страхотно, с инструмент срещу пистолети.

— Може и да си права.

— Дамата определено е права. Жалко, че не я послуша.

Фиск и Сара се завъртяха стреснато. Джош Хармс стоеше насреща им с насочен пистолет.

— Тук стените са съвсем тънки. Като чух да отваряте и да си шушукате, разбрах, че ще викнете ченгетата. Не мога да ви го позволя.

Фиск огледа противника. Беше едър, но не масивен. Ако случайно не бяха налетели на обикновен крадец, можеше да е Джош Хармс. Плъзна поглед по пистолета, после вдигна очи към лицето на Джош, опитвайки се светкавично да прецени дали е способен да дръпне спусъка. От вестниците знаеше, че е убивал във Виетнам. Но сега ставаше дума за хладнокръвно убийство, а Фиск просто не забелязваше подобно нещо в очите на Джош Хармс. И все пак понякога хората се променят. Език, спасявай положението, помисли си той.

— Здравей, Джош, името ми е Джон Фиск. Запознай се със Сара Еванс от Върховния съд на Съединените щати. Къде е брат ти?

Зад него през отворената врата на кантората прекрачи черен мъж с тъй могъщо телосложение, че Сара и Фиск разбраха едновременно: това можеше да е само Руфъс Хармс. Явно бе чул последните думи.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Руфъс, докато брат му държеше двамата на прицел.

— С удоволствие ще ти разкажа. Но защо да не поговорим в кантората? Тук не е безопасно, обявили са те за общонационално издирване. — Фиск кимна на спътничката си. — След теб, Сара.

Когато за миг останаха извън полезрението на братята, той й намигна успокоително, макар че съвсем не се чувстваше уверен. Имаха работа с осъден убиец, преживял двайсет и пет години в ада, което едва ли бе повлияло добре на характера му, и с лукав ветеран от Виетнам, готов всеки момент да натисне спусъка.

Сара влезе в кантората, последвана от Фиск.

Джош и Руфъс се спогледаха озадачено. Сетне влязоха подир тях и затвориха вратата.

 

 

Джипът се носеше по страничните улички към кантората на Самюел Райдър. Тремейн караше; Рейфийлд седеше до него. Пътуваха с личния двуместен джип на Тремейн. Сега не бяха на служба, затова решиха да не взимат армейска кола от гаража. Ако някой ги засечеше, докато претърсваха кантората, бяха си подготвили правдоподобна история: Сам Райдър, бивш адвокат на Руфъс Хармс, наскоро е идвал в затвора по неизвестни причини. Райдър и жена му са убити. Не е изключено Хармс и брат му да са извършили убийството; може би Райдър е споменал пред Хармс, че държи пари и други ценности в дома или кантората си.

Тремейн се озърна към Рейфийлд и попита:

— Има ли нещо?

Рейфийлд гледаше право напред.

— Правим голяма грешка. Поемаме целия риск.

— Мислиш ли, че не знам?

— Ако открием писмото на Хармс и онова на Райдър, може би всичко ще се оправи веднъж завинаги.

Тремейн го стрелна с очи.

— За какво говориш, по дяволите?

— Хармс написа онова писмо, защото искаше да се измъкне от затвора. Той уби онова дете, но не беше убиец, нали така? В момента двамата с брат му вече сигурно са в Мексико и чакат самолета за Южна Америка. Точно така бих постъпил на негово място.

Тремейн поклати глава.

— Не сме сигурни.

— Какво друго може да стори, Вик? Да пусне ново писмо до съда? И какво ще рече? „Ваша светлост, вече ви писах за онази смахната история, която не мога да докажа, но нещо се случи с молбата ми, а сега моят адвокат и един ваш служител са мъртви. Затова избягах от затвора и искам да се явя в съда.“ Глупости, Вик. Няма да го направи. Ще бяга като попарен. Вече бяга.

Тремейн се замисли.

— Може би. Но макар и нищожна, все пак остава вероятност да не е толкова умен, колкото мислиш. Затова ще положа всички усилия да му видя сметката. И на брат му също. Мразя Руфъс Хармс. Винаги съм го мразил. На мен ми дупчат задника във Виетнам, а той си седи кротко в Щатите и плюска по три пъти дневно. Жалко, че не го оставихме да си изгние в карцера — огорчено добави Тремейн.

— Късно е да съжаляваме.

— Е, смятам да му направя голяма услуга. Когато го намеря, новата му килия ще е метър на два, от чамови дъски. И няма да сгъват националния флаг върху нея.

Тремейн натисна газта. Рейфийлд поклати глава и се облегна назад. Погледна часовника си и пак отправи очи към пътя. Вече наближаваха кантората на Райдър.

 

 

Сара и Фиск седяха на кожения диван, а братята стояха прави пред тях.

— Защо просто не вземем да ги вържем и да се пръждосаме? — подхвърли Джош.

— Според мен след малко ще разберете, че сме на ваша страна — бързо каза Фиск.

Джош се навъси.

— Виж какво, не ме разбирай погрешно, ама си голям скапаняк.

— Той казва истината — обади се Сара. — Дойдохме да ви помогнем.

Джош изсумтя, но не си направи труда да отговори.

— Джон Фиск? — промърмори Руфъс. Огледа лицето на Фиск и си припомни кога е виждал подобни черти. — Онзи, дето го убиха, е твой роднина, нали? Брат?

Фиск кимна.

— Да. Кой го уби?

— Не им казвай нищо, Руфъс — намеси се Джош. — Не знаем кои са и какво искат.

— Дойдохме да поговорим със Сам Райдър — каза Сара.

Джош се завъртя към нея.

— Доста ще ви е трудно без спиритически сеанс или нещо от сорта.

Фиск и Сара се спогледаха, после пак вдигнаха глави към братята.

— Мъртъв ли е? — попита Сара.

Руфъс кимна.

— Той и жена му. Уж било самоубийство.

Фиск забеляза папката в ръката му.

— Това ли изпрати до Върховния съд?

— Може ли аз да задавам въпросите? — отвърна Руфъс.

— Казвам ти, Руфъс, ние сме твои приятели.

— Съжалявам, но не се сприятелявам толкова лесно. За какво искахте да разговаряте със Сам?

— Той е пратил документите до съда, нали?

— Не отговарям на въпроси.

— Добре, тогава ще кажа какво знаем, а после може да продължиш. Как ти се струва?

— Слушам.

— Райдър подава документите до Върховния съд. Брат ми попада на тях и ги изнася. Идва да те види в затвора. Сетне намират трупа му на една затънтена уличка във Вашингтон. Прилича на обир. Сега ти ни казваш, че Райдър е мъртъв. А убиха и още един съдебен служител. Мисля, че е свързано със смъртта на брат ми, но не знам как. — Фиск помълча и огледа двамата срещу себе си. — Това знаем. Мисля обаче, че ти знаеш много повече. Например защо са всички тези убийства.

— Много знаеш. От ченгетата ли си? — попита Джош.

— Помагам на детектива по случая.

— Видя ли, Руфъс, казах ти аз. Трябва да се измъкваме. Ченгетата сигурно вече пристигат.

— Не, не пристигат — намеси се Сара. — Видях името ви в документите, които взе Майкъл, мистър Хармс, но това беше всичко. Не знам защо сте подали молбата и какво пише в нея.

— За какво се обръща към съда един затворник? — попита Руфъс.

— Защото искаш да излезеш — каза Фиск. Руфъс кимна. — Но трябва да имаш основания за това.

— Имам си най-доброто основание на света: простата истина — натърти Руфъс.

— Кажи ми каква е.

Джош взе да отстъпва към вратата.

— Руфъс, имам лошо предчувствие. Стоим тук и бъбрим с тия двамата, а ченгетата наближават. Вече каза прекалено много.

— Те убиха брат му, Джош.

— Не знаеш дали наистина му е брат.

Фиск извади от портфейла шофьорската си книжка.

— Това поне ще докаже, че имаме еднаква фамилия.

Руфъс махна с ръка.

— Не ми трябва. Приличате си.

— Дори и да не са ченгета, с какво ще ни помогнат, дявол да го вземе? — попита Джош.

Руфъс погледна Фиск и Сара.

— Много ви бива по приказките. А сега как ще отговорите?

— Аз работя във Върховния съд, мистър Хармс — каза Сара. — Познавам всички съдии. Ако имате доказателство за невинността си, гарантирам ви, че ще бъде изслушано. Ако не от Върховния, то от някой друг съд, повярвайте ми.

— Детективът по случая усеща, че има нещо мътно — добави Фиск. — Ако ни кажете какво става, ще отидем при него и ще го насочим по новата следа.

— Аз знам истината — повтори Руфъс.

— Чудесно, Руфъс, но в съда истина е единствено онова, което може да се докаже.

— Какво имаше в молбата ви? — запита Сара.

— За бога, Руфъс, не отговаряй! — изкрещя Джош.

Руфъс не му обърна внимание.

— Нещо, което получих от армията.

— Ти ли уби детето, Руфъс? — попита Фиск.

— Да, аз — каза Руфъс и наведе глава. — Или по-точно ръцете ми. Останалото изобщо не осъзнаваше какво върши. Нямаше как да разбирам след онова, което ми сториха.

— Какво говориш? Кой ти го е сторил и какво точно?

— Руфъс, той иска да те преметне — обади се Джош.

— Объркаха ми главата, това сториха — каза Руфъс.

Фиск го изгледа недоверчиво.

— Да не би да претендираш за невменяемост? Ако е така, нямаш ни най-малък шанс. — Той присви очи. — Но има и още нещо, нали?

— Защо мислиш така? — попита Руфъс.

— Защото брат ми е приел молбата ти много сериозно. Толкова сериозно, че да наруши закона, като я изнесе, и да загине, опитвайки се да ти помогне. Не би го сторил само заради някаква си претенция за невменяемост отпреди двайсет и пет години. Кажи за какво е загубил живота си.

Джош положи едрата си десница върху гърдите на Фиск и го блъсна назад към облегалката.

— Слушай, умнико, Руфъс не го е молил за каквото и да било. Точно обратното, брат ти раздуха цялата работа до небесата. Непременно трябваше да провери Руфъс, щото си има работа с някакъв дърт негър, прибран на топло заради някакво старо престъпление. Тъй че стига си ми опявал колко праведно било братчето ти.

Фиск блъсна ръката му настрани.

— Защо не вървиш по дяволите, копеле гадно!

Джош заплашително приближи пистолета към лицето му.

— А защо по-напред да не пратя теб при тях? После може и аз да дойда. Как ти се струва, бяло момче?

— Моля ви, недейте — умолително възкликна Сара. — Моля ви, той само се опитва да помогне.

— Не ми трябва проклетата ви помощ.

— Просто искаме брат ви да докаже правдата пред съда.

Джош поклати глава.

— И сам мога да ти кажа каква е правдата пред съда. Много станахме за вас, белите задници. Тъпчете ни по затворите и ви излиза по-евтино да строите нови. Със съда е най-лесно. Лошото е, че извън него няма правда, а да пукна, ако са я чували там, дето бях почти целия си живот.

— Така няма да промениш нищо — възрази Руфъс.

— А, значи изведнъж се научи как да промениш всичко, така ли?

Фиск ставаше все по-нервен. Джош Хармс наближаваше точката, отвъд която може би дори брат му нямаше да го овладее. Дали да не се хвърли към пистолета? Джош навярно бе с петнайсетина години по-стар от него, но изглеждаше як като дъб. Ако се опиташе да предприеме нещо и не успееше, цялата работа щеше да свърши с няколко деветмилиметрови куршума.

Скърцането на гуми по асфалта ги накара да се озърнат към прозореца. Руфъс лекичко пристъпи натам и предпазливо надникна. Когато се обърна, и тримата видяха страха в очите му.

— Вик Тремейн и Рейфийлд.

— Мамка му! — възкликна Джош. — Какво носят?

Руфъс въздъхна дълбоко.

— Вик има автомат.

— Мамка му! — повтори Джош.

Всички чуха как към входа затрополиха тежки стъпки. След минута, най-много две щяха да бъдат тук. Изведнъж Джош се озърна злобно към Фиск и Сара.

— Казах ти, Руфъс. Те ни преметнаха. Седяхме тук да си дрънкаме глупости, докато военните обкръжат сградата.

— Ако случайно не си забелязал, не сме с униформи — каза Фиск. — Може пък да са проследили вас.

— Не идваме откъм затвора. Видят ли ни, ще стрелят на месо и край.

— Не, няма да стрелят, ако се предадете.

— И дума да не става — повиши глас Джош.

— И дума да не става — повтори след него Руфъс. — Няма да ме оставят жив, знам прекалено много.

Фиск го погледна. Руфъс трескаво въртеше очи насам-натам. Сам бе признал, че е убил детето. Дали да не приключат дотук? Дали да не оставят военните да го върнат в клетката? Но Майк бе поискал да помогне на този човек.

Фиск скочи на крака. Джош веднага насочи пистолета към него.

— Не си търси белята, и без това е напечено.

Фиск дори не го забеляза; гледаше само брат му.

— Руфъс! Руфъс!

Най-сетне Руфъс като че се изтръгна от вцепенението и обърна очи към него.

— Може би ще успея да ви измъкна, но трябва да вършите точно каквото ви наредя.

— И сами можем да се измъкнем, по дяволите — отсече Джош.

— След около трийсет секунди ония двамата ще нахълтат, и край. Няма как да се мерите с тяхната огнева мощ.

— Що ли не взема да те гръмна още сега? — подхвърли Джош.

— Руфъс, ще ми повярваш ли? Моят брат дойде да ти помогне. Позволи ми да довърша започнатото. Хайде, Руфъс. Дай ми тая възможност.

По челото на Фиск се стичаше капка пот. Сара нямаше сили да проговори. Можеше само да слуша тропота на тежки обувки, а пред очите й бе автоматът — все по-близо и по-близо.

Най-сетне Руфъс кимна едва забележимо. Фиск реагира светкавично.

— Бързо влизайте в тоалетната. И двамата.

Джош понечи да възрази, но Руфъс го сграбчи и тръгна към вратата на тоалетната в дъното.

— Сара, ти върви с тях.

Тя го изгледа смаяно.

— Какво?

— Прави каквото ти казвам. Ако чуеш да те викам, пусни водата и идвай. — Той кимна на братята. — Вие двамата стойте зад вратата. Ти също, Сара, ако не те повикам.

— А не мислиш ли, че на ония момчета ще им хрумне да надникнат в тоалетната? — попита подигравателно Джош. — Особено ако вратата е затворена.

— Остави тая грижа на мен.

— Добре — бавно изрече Джош. — Но нека ти кажа още нещо, умнико. Предадеш ли ни, първият ми куршум ще те улучи точно тук. — Той притисна цевта към тила на Фиск. — Няма дори да чуеш гърмежа. Ще умреш, преди звукът да е стигнал от ушите до скапания ти мозък.

Фиск кимна, сякаш приемаше предизвикателството и в известен смисъл бе точно така. Погледна Сара; беше пребледняла. Разтреперана, тя се подпря на него, опитвайки се безуспешно да си поеме дъх. Тропотът наближаваше.

— Джон, не мога да го направя.

Той впи пръсти в рамото й.

— Сара, можеш да го направиш. И ще го направиш. А сега върви. Бягай.

Той стисна ръката й, после тримата изчезнаха в тоалетната и Сара затвори вратата. Фиск с отчаяно усилие се овладя и хвърли поглед из кабинета. Зърна до стената някакво куфарче, грабна го и щракна закопчалката. Беше празно. Той сграбчи от бюрото на Райдър няколко папки и ги натъпка вътре. Стъпките вече кънтяха по коридора. Фиск се хвърли към малката заседателна маса в ъгъла. Докато сядаше, чу вратата на приемната да се отваря. Измъкна една папка от куфарчето, разтвори я и в този момент се завъртя бравата на вътрешната врата. Той се облегна назад и съсредоточено сведе очи към документите. Вратата се отвори. Насреща му изникнаха лицата на двама мъже.

— Какво, по дяволите… — започна той, сетне видя насочения автомат и млъкна.

— Кой си ти? — попита Рейфийлд.

— Тъкмо се канех да ви задам същия въпрос. Дошъл съм за среща със Сам Райдър. Чакам вече от десет минути, а той не благоволява да се появи.

Рейфийлд пристъпи напред.

— Да не сте негов клиент?

Фиск кимна.

— Преди малко долетях от Вашингтон с частен самолет. Срещата ни е планирана от няколко седмици.

Тремейн се втренчи насреща му.

— Не е ли малко късно за среща?

— Работният ми график е изключително натоварен. Друг час не можех да отделя. — Фиск строго огледа двамата. — И изобщо откъде-накъде военните нахълтват тук с автомати?

Лицето на Тремейн пламна от гняв, но Рейфийлд зае по-дипломатична позиция.

— Не е ваша работа, мистър…

Фиск отвори уста да каже истинското си име, но в последния момент размисли. Руфъс познаваше тия хора. Значи те бяха замесени някак в историята около него. А може би и в убийството на Майк.

— Майкълс. Джон Майкълс. Ръководя компания за архитектура и благоустройство, а Райдър е мой консултант по сделките с недвижими имоти.

— Е, ще трябва да си намерите друг адвокат — каза Рейфийлд.

— Напълно съм доволен от услугите на Сам.

— Не е там работата. Райдър е мъртъв. Застреля жена си и се самоуби.

Фиск скочи, сякаш обзет от ужас. Не бе много трудно да изрази подобно чувство, след като се мъчеше да заблуди двама въоръжени мъже, а още двама стояха отзад. Не успееше ли, той щеше да бъде първата жертва.

— Какви ги дрънкате, дявол да го вземе? Наскоро се чух с него. Стори ми се съвсем нормален.

— Мислете каквото си щете, но той е мъртъв, и толкоз — отсече Рейфийлд.

Фиск рухна на стола и тъпо се вгледа в папките пред себе си.

— Не мога да повярвам — избъбри той и бавно поклати глава. — Чувствам се като идиот. Да седя в кантората и да го чакам за среща. Но не знаех. Никой не ми е казал. Вратата беше отключена. Господи! — Той бутна папките настрани, после рязко вдигна очи към двамата. — А вие какво търсите тук? Защо е замесена армията?

Тремейн и Рейфийлд се спогледаха.

— От близкия военен затвор избяга опасен престъпник.

— Мили боже, и смятате, че беглецът е някъде тук?

— Не знаем. Райдър обаче бе негов адвокат. Рекохме си, че може да дойде насам за пари или нещо такова. Кой знае, може именно той да е убил Райдър.

— Нали казахте, че било самоубийство.

— Така смята полицията. Затова дойдохме. Да огледаме и да го хванем, ако е тук.

Фиск видя как Тремейн тръгва към вратата на тоалетната. Сърцето му се сви.

— Сюзан, би ли дошла? — високо подвикна той.

Когато казанчето в тоалетната избуча, Тремейн злобно се втренчи във Фиск. После вратата се открехна и Сара излезе, полагайки усилия да изглежда смаяна. Справи се добре навярно защото и тя умираше от страх.

— Джон, какво става?

— Казах на тия господа за срещата ни със Сам Райдър. Няма да повярваш, но той е мъртъв.

— О, боже.

— Сюзан е моята асистентка.

Сара кимна на двамата.

— Мисля, че не чух имената ви — каза Фиск.

— Точно така — грубо отвърна Тремейн.

— Тези хора са от армията — побърза да продължи Фиск. — Търсят избягал затворник. Мислят, че може да има нещо общо със смъртта на Сам.

— Боже мой, Джон, дай да хващаме самолета и да се махаме оттук.

— Добра идея — каза Тремейн. — Ще претърсим много по-бързо, ако не ни се пречкате из краката.

Той отново погледна открехнатата врата на банята. Без да изпуска автомата, посегна с другата ръка да я отвори докрай.

— Уверявам ви, че там няма никой — каза Сара, като се мъчеше да говори спокойно.

— Ако не възразявате, госпожо, предпочитам да проверя сам — безцеремонно отвърна Тремейн.

Фиск гледаше Сара. Беше сигурен, че ще изпищи. Хайде, Сара, още малко кураж. Не се предавай.

Зад вратата на мрачната тоалетна Джош Хармс насочи пистолета право в главата на Вик Тремейн през тесния процеп. Вече бе преценил, че има тактическо превъзходство, макар и съвсем нищожно. Първо Тремейн, после Рейфийлд, ако онзи не го простреляше пръв, което беше напълно възможно при тази ограничена позиция. Е, нямаше как да не улучи мишена като Вик Тремейн с размерите на малък танк. Той пристегна пръст около спусъка, а отзад брат му се притисна с все сила към стената. Въпреки всичко от вратата го деляха само няколко сантиметра. Щом Тремейн докоснеше дръжката, всичко щеше да свърши.

В момента Фиск се зае да прибира папките в куфарчето.

— Направо да не повярва човек. Първо двама негри едва не ни прегазиха, а сега и това.

Тремейн и Рейфийлд се ококориха срещу него.

— Какви негри? — изрекоха двамата в един глас.

Фиск остави папките и ги погледна.

— Тъкмо влизахме в сградата, когато пробягаха покрай нас, едва не събориха Сюзан.

— Как изглеждаха? — попита Рейфийлд с изтънял глас. Зад него Тремейн бързо се отдръпна от вратата на тоалетната.

— Негри като негри. Е, единият приличаше на бивш тежкоатлет или нещо такова. Спомняш ли си колко едър беше, Сюзан? — Тя кимна и най-сетне си пое дъх. — Направо грамаден, казвам ви. А и другият с него не беше дребен, малко под метър и деветдесет, само че доста по-слаб. Бягаха като луди, а пък не бяха в първа младост. Някъде към четирийсет и пет, може би петдесет.

— Видяхте ли накъде тръгнаха? — запита Тремейн.

— Скочиха в някаква стара кола и отпратиха на север по магистралата. Не разбирам много от коли и не познавам марките, но беше стара. Зелена, струва ми се. — Изведнъж той се престори на изплашен. — Мислите ли, че е бил избягалият затворник?

Тремейн и Рейфийлд не отговориха, защото вече изскачаха от кабинета. Щом чуха вратата на приемната да се отваря и тропотът да заглъхва по коридора, Фиск и Сара се спогледаха, после рухнаха едновременно на дивана, сякаш вързани с невидима връв. Посегнаха един към друг и се прегърнаха.

— Добре, че не се наложи да те застрелям. Сече ти пипето.

Двамата вдигнаха очи към ухилената физиономия на Джош Хармс, който прибираше пистолета под колана си.

— И двамата сме юристи — отвърна дрезгаво Фиск, без да изпуска Сара.

— Е, никой не е съвършен — каза Джош.

Руфъс изникна зад брат си и тихо изрече:

— Благодаря.

— Надявам се, че вече ни вярваш — каза Фиск.

— Да, но няма да приема помощта ви.

— Руфъс…

— Досега колкото души опитаха да ми помогнат, все са мъртви. Освен Джош, а и той преди малко висеше на косъм. Не искам такъв товар на съвестта си. Качвайте се в онзи ваш самолет и стойте по-настрани от тая гадост.

— Не мога. Майкъл ми беше брат.

— Прави тогава каквото си щеш, само че без мен. — Руфъс пристъпи до прозореца и погледна как джипът се отдалечава с бясна скорост на север. Махна на Джош. — Да вървим. Не се знае кога ще им скимне да се върнат.

Докато двамата се обръщаха, Фиск бръкна в джоба си, извади нещо и го подаде на Руфъс.

— Това е визитна картичка с домашния и служебния ми телефон. Помисли какво вършиш, Руфъс. Сам няма да стигнеш доникъде. Когато най-сетне осъзнаеш това, обади ми се.

Ненадейно Сара дръпна картичката от ръката му и надраска нещо на гърба. После я подаде на Руфъс.

— Отзад са моите телефони. Обади се по което и да било време.

Огромната ръка бавно се пресегна и пое картичката. Руфъс я пъхна в джобчето на ризата си. След минута Сара и Фиск бяха сами. Отново се спогледаха, смазани от напрежение. Мина цяла минута, преди Фиск да наруши мълчанието.

— Е, трябва да призная, че се отървахме по чудо.

— Джон, за нищо на света не бих преживяла това отново.

И Сара тръгна към тоалетната, залитайки.

— Къде отиваш?

Тя не си направи труда да се обърне.

— В тоалетната. Освен ако не държиш да повърна тук.