Дейвид Балдачи
Проста истина (42)

42.

Сенатор Найт посрещна сърдечно Фиск и Сара във фоайето. Зад него залата бе изпълнена с деловия и политическия елит на столицата.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Джон — каза Джордан Найт, докато се ръкуваха. — Сара, прекрасна си както винаги.

Двамата се прегърнаха и си размениха целувки по бузата.

Фиск погледна Сара. Тя бе сменила строгото костюмче с лека лятна рокля в пастелни цветове, които чудесно подчертаваха слънчевия загар. Разпуснатата коса слизаше на свободни вълни покрай лицето й.

Тя забеляза погледа на Фиск и той смутено побърза да извърне очи, преди да вземе чаша от един минаващ сервитьор. Сара и Джордан Найт последваха примера му.

Джордан се озърна, сякаш също изпитваше леко смущение.

— Знам, че избрахме ужасно време — каза той, гледайки Сара право в очите. — И Бет е на същото мнение, макар че не си признава.

Няма и да признае, помисли си Фиск.

Джордан посочи с чашата си един старец в инвалидна количка и тихо изрече:

— За жалост Кенет Уилкинсън вече е с единия крак в гроба. Всъщност кой знае, той е яка душа и, току-виж, погребал всички ни. Мой приятел и наставник. Ако в мен има нещо добро, дължа го на него.

— Чрез него ли се запознахте с жена си? — попита Сара.

— Да, още една причина да съм му задължен.

Фиск гледаше как Елизабет Найт методично обикаля сред гостите, любезна и самоуверена като опитен политик. Озърна се из залата, но никъде не видя Рамзи и Мърфи. Зачуди се дали не бойкотират празненството. Забеляза, че останалите съдии изглеждат притеснени и нервни. Сигурно се страхуваха, че някой безумец възнамерява да прибави и техните глави към трофеите си.

В дъното на залата забеляза и Ричард Пъркинс. Навсякъде имаше въоръжени пазачи и Фиск знаеше, че най-разискваната тема на вечерта ще е убийството на двамата сътрудници. Той присви очи, когато видя Уорън Маккена да си проправя път през тълпата като акула, дебнеща плячка.

— Двамата сте страхотен екип — каза Сара.

Джордан Найт поднесе чашата си към нейната.

— И аз тъй смятам.

— Мислила ли е някога съпругата ви да се кандидатира за политически пост? — попита Фиск.

— Джон, та тя е във Върховния съд — възкликна Сара. — Това е пожизнено назначение.

Фиск не изпусна сенатора от очи.

— И друг път се е случвало да напускат съда заради по-висок пост, нали?

Джордан го изгледа проницателно.

— Да, случвало се е, Джон. Откровено казано, понякога обсъждаме този въпрос. Няма вечно да бъда сенатор. Имам ранчо от трийсет хиляди декара в Ню Мексико. С удоволствие бих отишъл да го управлявам до края на дните си.

— А съпругата ви може да стане на свой ред сенатор от Вирджиния.

— Никога не си въобразявам, че знам какво може да стори Бет. Така бракът ни става още по-вълнуващ и интересен.

Джордан се усмихна на собствените си думи и Фиск усети, че устните му също се разтеглят в неволна усмивка.

Сара тъкмо надигаше чашата, когато й хрумна нещо.

— Сенаторе, мога ли да използвам телефона?

— Иди в кабинета ми, Сара. Там е по-спокойно.

Сара се озърна към Фиск, но не каза нищо. Когато тя се отдалечи, Джордан подхвърли:

— Изключителна млада жена.

— Напълно споделям мнението ви — каза Фиск.

— Тъй като работи при Бет, постепенно я опознах доста добре. Чувствам се едва ли не като неин баща. Чака я блестящо бъдеще.

— Е, намерила е чудесен пример в лицето на съпругата ви — каза Фиск и едва не се задави с питието.

— Най-добрият. Бет нищо не върши наполовина.

Фиск се замисли над тия думи.

— Знам, че съдия Найт е неуморна, но може би трябва да поразреди работния график, докато приключи разследването. Защо сама да предлага възможности на убиеца?

Джордан го погледна над ръба на чашата.

— Вярно ли смяташ, че може да има опасност за съдиите?

Всъщност Фиск не вярваше да е така, но и нямаше намерение да го признае пред Джордан. Дори двамата със Сара да бъркаха в изводите си, нямаше да е лошо целият Върховен съд да бъде нащрек.

— Нека просто си кажем, сенаторе, че ако нещо сполети съпругата ви, никой няма да се интересува какво съм смятал.

Лицето на Джордан бавно пребледня.

— Да, разбирам те.

Фиск забеляза, че наоколо се събират желаещи да поговорят със сенатора.

— Няма повече да ви губя времето. Продължавайте с добрите дела.

— Благодаря, Джон. Ще продължавам.

Сенатор Найт се зае да разговаря с другите гости. Фиск си помисли, че едва ли е необходимо сенаторът да обикаля залата. Жена му сигурно вече бе минала покрай всички по-важни фигури.

 

 

След като влезе в кабинета на Джордан Найт, Сара набра номера на телефонния си секретар. Беше забравила да го провери по-рано и сега отчаяно се надяваше да чуе съобщение от Джордж Баркър, вестникаря от родното градче на Руфъс Хармс. Надеждите й бяха възнаградени — отсреща долетя плътен старчески глас. Стори й се малко по-сдържан, отколкото предния път.

Тя грабна листче от бележника върху бюрото и записа името: Самюел Райдър. Джордж Баркър съобщаваше само това; очевидно след двайсет и пет години не разполагаше с повече информация. Трябваше незабавно сама да открие адреса и телефона на Райдър. Тя се озърна и изведнъж разбра как. Върху библиотечните лавици край стената бе забелязала пълен комплект „Мартиндейл-Хъбълс“ — официален юридически справочник, съдържащ имената, адресите и телефонните номера на всички адвокати и съдии в Съединените щати. Тъй като информацията беше подредена по щати и области, Сара реши най-напред да провери местните юристи. Прегледа списъка за Вирджиния и не след дълго срещна името Самюел Райдър. На посочената страница откри кратка биографична справка. В началото на седемдесетте години човекът бе работил като военен защитник. Трябваше да е той.

Сара опита да позвъни на служебния телефон, но никой не отговори. Когато потърси домашния му номер от централата, оказа се, че не е включен в указателя. Силно разочарована, тя остави слушалката. Непременно трябваше да говори с Райдър. Замисли се. Времето бе изключително важно, значи имаше само един начин. На масата имаше телефонен указател и тя потърси в него необходимия номер. След няколко минути всичко бе уредено. След около два часа трябваше да потеглят. Ако имаха късмет, щяха да се върнат утре сутрин.

Когато отвори вратата на кабинета, Сара едва не се сблъска с Елизабет Найт.

— Джордан ми каза, че сигурно си тук.

— Трябваше да се обадя по телефона.

— Разбирам.

— Май трябва да се връщам на празненството.

— Сара, искам да поговорим насаме.

Елизабет Найт й кимна да влезе пак в кабинета и грижливо затвори вратата. Беше с простичка бяла рокля, съвсем малко грим и изящно сапфирено колие. От бялата дреха кожата й изглеждаше още по-бледа. Но черните кичури на разпуснатата коса изглеждаха великолепно на светлия фон. Сара си помисли, че когато желае, Елизабет Найт може да бъде извънредно привлекателна. Очевидно подбираше много грижливо тези моменти. Сега обаче Елизабет Найт изглеждаше преди всичко дълбоко смутена.

— Станало ли е нещо? — попита Сара.

— Не обичам да се меся в личния живот на моите сътрудници, Сара, наистина не обичам, но когато става дума за репутацията на съда, смятам за свой дълг да кажа какво мисля.

— Не ви разбирам.

Найт опита да се съсредоточи. Откакто разбра, че неволно е причинила смъртта на Стивън Райт, нервите й бяха обтегнати до скъсване. Искаше й се да излее гнева върху някого, та макар и незаслужено. Рядко си позволяваше подобни изблици, но сега наистина бе разтревожена за Сара Еванс. А тя държеше на това момиче. Именно затова Сара щеше да изпита гнева на съдийката.

— Ти си много умно момиче. Много привлекателна и умна млада жена.

— Боя се, че все още не…

Изведнъж тонът на Найт се промени.

— Говоря за теб и Джон Фиск. Ричард Пъркинс докладва, че тази сутрин ви е видял да излизате заедно от твоето жилище.

— Съдия Найт, при цялото ми уважение това засяга единствено мен.

— Определено не засяга само теб, Сара, щом се отразява върху репутацията на съда.

— Не виждам как би могло да се отрази.

— Нека тогава да ти поясня. Как смяташ, ще пострада ли репутацията на съда, ако се разчуе, че една от сътрудничките е спала с брата на убит колега само ден след убийството?

— Не съм спала с него — решително възрази Сара.

— Това изобщо няма значение. Общественото мнение се влияе по-скоро от чувствата, отколкото от фактите, особено в този град. Ако някой журналист те беше видял тази сутрин да излизаш от къщи с Фиск, представяш ли си какви заглавия щяхме да прочетем? И какво щяха да си помислят читателите, дори да нямаше авторски догадки, а само описание на видяното? — Сара мълчеше и Найт продължи: — В момента не ни трябват никакви усложнения, Сара. И без това си имаме предостатъчно грижи.

— Не бях помислила за това.

— А трябва да мислиш, ако искаш да постигнеш нещо повече от мизерна кариера в системата.

— Съжалявам. Няма да се повтори.

Найт я изгледа строго и отвори вратата.

— Имай го предвид, ако обичаш.

Докато Сара минаваше край нея, тя добави:

— А, Сара, на твое място не бих се доверявала никому, докато не заловят убиеца. Не знам дали ти е известно, но голям процент от убийствата са дело на роднини.

Поразена, Сара се завъртя към нея.

— Да не би да намеквате…

— Нищо не намеквам — отсече Найт. — Просто ти съобщавам един факт. Сама си прави изводите.

 

 

Отегчен от приема, Фиск бродеше из просторния апартамент, когато усети нечие присъствие зад гърба си.

— Исках да ви задам един въпрос.

Обърна се. Агент Маккена го гледаше втренчено.

— Маккена, сериозно се чудя дали да не заведа дело срещу вас, тъй че махайте ми се от главата.

— Просто си върша работата. А в момента искам да знам къде бяхте по времето, когато убиха брат ви.

Фиск допи виното от чашата си и се загледа навън през широкия прозорец.

— Не забравяте ли нещо?

— Какво?

— Още няма официално становище за часа на смъртта.

— Малко изоставате от разследването.

— Така ли? — изненада се Фиск.

— Между три и четири часа в събота сутринта. Къде бяхте по това време?

— Заподозрян ли съм?

— Ако бъдете заподозрян, незабавно ще ви съобщя.

— В петък срещу събота работих в кантората си до четири сутринта. Сега ще ме питате дали някой може да потвърди, нали?

— И какъв е отговорът?

— Не. Но в десет сутринта отскочих до обществената пералня.

— Ричмънд е само на два часа път с кола от Вашингтон. Разполагали сте с предостатъчно време.

— Значи според вашата теория потеглям за Вашингтон, хладнокръвно убивам брат си, захвърлям трупа му сред негърския квартал и то така ловко, че никой не ме забелязва, после се връщам в Ричмънд и отивам да си пера бельото. Ами мотив?

Още преди да довърши, Фиск усети как последните думи засядат на гърлото му. Имаше идеален мотив — застраховка за петстотин хиляди долара. По дяволите!

— Мотивите често изплуват след време. Нямате алиби, което означава, че сте имали възможност да извършите убийството.

— Значи смятате, че съм убил и Райт? Сам казахте пред съдиите, че според вас двете убийства са свързани. Но за второто имам алиби.

— Не всичко, което казвам, е вярно.

— Интересно. Със същата философия ли заставате и на свидетелското място в съда?

— От опит знам, че невинаги е добре да си разкриваш картите в хода на разследването. Между убийствата може да няма никаква връзка и тогава алибито ви не струва пукната пара.

Докато гледаше агента да се отдалечава, Фиск усети как по гръбнака му плъзват тръпки. Дори и Маккена не можеше да е толкова глупав, че да го подозира за убийството на брат му. Но тогава защо не бе научил за резултатите от аутопсията и установения час на смъртта? Веднага си отговори сам: защото информационният поток откъм Чандлър бе секнал.

— Джон.

Фиск се обърна и видя Ричард Пъркинс.

— Ще ми отделиш ли минутка? — нервно попита Пъркинс.

Двамата се отдръпнаха в ъгъла. Пъркинс хвърли поглед през прозореца, сякаш подбираше думите си.

— Работя като разпоредител на Върховния съд едва от две години. Мястото е чудесно, престижно, с добра заплата и без особено натоварване. Ръководя около двеста служители, от бръснаря до полицейската охрана. Преди това бях в Сената и мислех, че там ще се пенсионирам, но после изскочи тая възможност.

— Провървяло ти е — каза Фиск и се запита защо Пъркинс му разправя всичко това.

— Макар че брат ти не е убит в съда, чувствам се отговорен за сигурността на всички служители. А смъртта на Райт направо ме довърши. Нямам опит с подобни ситуации. Много ме бива да наглеждам ведомостите за заплати и да следя как функционира бюрокрацията, но в полицейските следствия съм пълна нула.

— Е, Чандлър си знае работата. А и ФБР се зае със случая.

Фиск си прехапа езика, но беше късно. Пъркинс само чакаше повод.

— Агент Маккена като че има нещо против теб. Познавате ли се отпреди?

— Не.

Пъркинс огледа ръцете си.

— Наистина ли мислиш, че някакъв смахнат е тръгнал да си отмъщава?

— Не е напълно изключено.

— Но защо точно сега? И защо да напада сътрудници, а не съдии?

— Или други служители.

— Какво намекваш?

— Може и ти да си сред набелязаните.

— Аз ли? — смая се Пъркинс.

— Ти ръководиш охраната. Ако онзи човек иска да покаже, че може да нападне когото желае, значи е хвърлил око на теб.

Пъркинс се позамисли.

— Смяташ ли, че двете убийства са свързани?

— Ако не са, значи имаме работа с невероятно съвпадение. Откровено казано, не вярвам в такива съвпадения.

— А Чандлър?

— Не знам. Той сигурно ще ти каже какво мисли.

Докато Пъркинс се отдалечаваше, наблизо мина Елизабет Найт. Тълпата неволно се отдръпваше от пътя й.

Нечия ръка хвана Фиск за рамото.

— Чакай ме пред сградата след десет минути.

Гласът беше на Сара, но докато се обърне, Фиск видя само гърба й в навалицата. Леко раздразнен, той се огледа и отново забеляза Елизабет Найт. Май изобщо е забравила за Кенет Уилкинсън, помисли си той. И то на прием в негова чест. Затова много се изненада, когато Елизабет пристъпи към Уилкинсън и размени с него няколко думи. Проследи я как изкара количката на осветената пуста тераса, коленичи, хвана ръката на стареца и продължи разговора.

Погледа още малко, накрая не се удържа и тръгна към терасата. Елизабет Найт надигна глава и побърза да се изправи.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но мисля да си тръгвам и дойдох да се сбогувам със съдия Уилкинсън.

Найт се отдръпна настрани, а Фиск пристъпи към съдията и се представи. Стисна ръката на Уилкинсън и го поздрави за дългогодишната служба в полза на обществото. Когато понечи да се върне в залата, Найт го задържа.

— Сара има прекрасно бъдеще. Но понякога дреболии могат да разрушат и най-обещаващата кариера.

— Знаете ли, съдия Найт, имам чувството, че ви създавам сериозен проблем, но не разбирам какъв.

— Не ви познавам, мистър Фиск. Ако поне малко приличате на брат си, може и да нямам проблем.

— На никого не приличам. Опитвам се да не сравнявам хората и избягвам догадките. Твърде често се оказват измамни.

Найт явно се изненада от този отговор, но продължи:

— Напълно сте прав.

— Радвам се, че сме на едно мнение.

— Не ви познавам, казах, но за сметка на това познавам Сара и много държа на нея. Ако някои ваши действия се отразят отрицателно върху нея, а следователно и върху съда, тогава сте прав — имам сериозен проблем.

— Вижте, не искам нищо друго, освен да открия убиеца на брат си.

Тя присви очи.

— Сигурен ли сте, че няма друго?

— И да не съм сигурен… Знаете ли какво, живеем в свободна страна.

Стори му се, че за миг в очите й просветнаха весели искрици. Тя скръсти ръце.

— Май изобщо не ви смущава, че разговаряте със съдия от Върховния съд, мистър Фиск.

— Ако ме познавахте, щяхте да разберете защо.

— Може би трябва да проверя какво представлявате. А може и да съм проверила.

— Не само вие умеете тази игра.

Найт се навъси.

— Откровеност и нахалство са две съвсем различни неща, мистър Фиск. Надявам се, че разбирате моята загриженост за Сара. Тя е напълно искрена.

— Не се и съмнявам.

Найт понечи да се обърне, после го погледна отново.

— Брат ви беше изключителна личност. Извънредно умен, просто роден за юрист.

— Няма друг като него.

— При все това не съм сигурна дали е бил най-добрият юрист в семейството.

И Найт се отдалечи от смаяния Фиск. Той постоя, опитвайки се да проумее последните й думи. После напусна терасата и слезе с асансьора до фоайето. Огледа се, но не видя Сара. Едва когато чу звука на клаксон, забеляза колата й пред входа. Изтича натам, седна до нея и я погледна.

— Къде отиваме?

— На летището.

— Какво говориш?

— Ще се срещнем със Самюел Райдър.

— И кой е въпросният Самюел Райдър?

— Адвокатът на Руфъс Хармс. Джордж Баркър беше открил името. Аз пък се разрових из справочника. Кантората му е близо до Блексбърг, само на два часа път от затвора. Опитах да се свържа, но служебният телефон не отговаря. Домашният не е включен в указателя.

— Тогава защо ще летим дотам?

— Имаме адреса на кантората. Не вярвам да го заварим там толкова късно. Но градът не е много голям. Все ще намерим кой да ни даде домашния му адрес или поне телефона. А ако сме прави за неговата роля, може да го заплашва сериозна опасност. Случи ли се нещо с него, едва ли някога ще узнаем истината.

— Значи смяташ, че той се е обаждал в съда? И че е подал молбата?

— Готова съм да се обзаложа.