Дейвид Балдачи
Проста истина (40)

40.

Сара се зае с работа, а Фиск позвъни на своя приятел от военната прокуратура Фил Дженсън. Между другото го помоли да издири списък на военнослужащите от Форт Плеси по времето, когато Руфъс Хармс е бил там.

Когато се върна при Чандлър, Фиск му изложи теорията си за убийството на Райт. Детективът бе впечатлен.

— Ще проверим и таксиметровите компании. Можем само да се надяваме, че някой е чул или видял нещо. — Той се втренчи в младежа. — Е, откри ли снощи нещо интересно за мис Еванс?

— Мисля, че тя е добро момиче. Малко прибързано, но добро. И умно.

— Нещо друго? При първоначалната среща Рамзи каза, че била близка с брат ти. Дали няма причина да желае смъртта му?

— Питай нея.

— Теб питам, Джон. Мислех, че сме партньори. — Чандлър пристъпи по-близо до Фиск. — В това разследване се натъквам на толкова неизвестни, че не бих искал нещо да ми изскочи и откъм гърба. Ти си бил полицай; знаеш какво е да пазиш колегата.

— Никога не съм зарязвал партньора в беда — гневно отвърна Фиск.

— Радвам се да го чуя. Разкажи ми за снощи.

Фиск се озърна настрани, мислейки какво да прави. Не беше твърде разумно да укрива сведения. Тогава как да бъде откровен с Чандлър, без при това да съсипе живота на Сара и репутацията на брат си?

— Тук някъде намира ли се кафе?

— В кафенето. Аз черпя.

Няколко минути по-късно двамата седяха в кафенето на партера. Беше започнало следобедното заседание и наоколо почти нямаше клиенти.

Фиск отпи глътка кафе под втренчения поглед на Чандлър.

— Джон, не може да е чак толкова страшно. Освен ако речеш, че ти си онзи, дето гърми по хората.

— Буфърд, ако ти кажа нещо, съществуват строги правила как да постъпиш с информацията и с кого да я споделиш.

— Вярно. Значи заради тези правила не искаш да проговориш?

— А ти как мислиш?

— Мисля да поговорим съвсем условно, бива ли? Виж сега, моята работа е да събирам факти и чрез тях в крайна сметка да арестувам някого за престъпление. Ако не боравим с факти, а само с предположения — например твоята теория за убийството на Райт, — мога да работя по версията, но не съм длъжен да докладвам на когото и да било, докато фактите не я потвърдят.

— Значи можем да разговаряме теоретично и всичко ще си остане между нас?

Чандлър поклати глава.

— Не мога да обещая, че ще си остане между нас. Не и ако теорията стане факт.

Фиск наведе очи към чашката. Усещайки, че го изпуска, Чандлър потропа с лъжичката.

— Джон, в момента най-важното е да открием кой уби брат ти и Райт. Мислех, че искаш това.

— Вярно. Искам го.

Наистина ли, внезапно се запита Чандлър.

— Добре тогава, какво те тормози?

— Това, че опитвайки се да помогнеш на някого, можеш да му причиниш зло.

— Само за брат ти ли става дума? Или и за още някого?

Фиск усети, че вече е казал твърде много. Реши да премине в настъпление.

— Добре, Буфърд, дай засега да обсъдим теориите. Нека предположим, че някой е взел от деловодството молба, преди да бъде заведена в регистрите на Върховния съд.

— Как и защо?

— Колкото до как, няма проблеми. Въпросът е защо.

— Добре, продължавай.

— Да допуснем сега, че някой друг служител е видял молбата, разбрал е, че я няма в регистъра, но не е казал никому.

— Вероятно и тук става доста объркано около въпроса защо?

— Може би не. Нека допуснем още, че въпросният човек е имал причини да вземе молбата. И че е отишъл някъде да посети нейния подател.

— Онези хиляда и триста километра с колата на брат ти?

Фиск погледна втренчено детектива.

— Това вече е факт, Буфърд. Сега не говорим за факти.

Чандлър отпи глътка кафе.

— Продължавай.

— Да предположим, че авторът на молбата е затворник.

— Това факт ли е, или само предположение?

— Не ми се иска да отговоря.

— А на мен пък ми се иска да питам. Къде е този затворник?

— Не знам.

— Как тъй не знаеш? Щом е затворник, трябва да лежи нейде на топло, нали?

— Не е задължително.

— Какво, по дяволите… — Изведнъж Чандлър затвори уста и се изблещи. — Да не би да намекваш, че е избягал от затвора? — Фиск мълчеше. — Моля те, само не казвай, че брат ти се е прехласнал по тая молба, отишъл е да го измъкне, а после онзи му е видял сметката. — Чандлър тревожно повиши глас. — Не го казвай, по дяволите.

— Не казвам такова нещо. Било е съвсем другояче.

— Добре. Тази молба… знаеш ли какво пише в нея?

Фиск разбираше, че вече са извън територията на догадките. Поклати глава.

— Изобщо не съм я виждал.

— Тогава откъде знаеш, че съществува?

— Буфърд, на този въпрос няма да отговоря.

— Джон, мога да те принудя.

— Прави каквото искаш.

— Знаеш, че поемаш голям риск.

— Знам. — Фиск допи кафето и се изправи. — Ще хвана такси и отивам да си прибера колата.

— Мога да те откарам. Работя и по други случаи, макар че в момента светът се интересува само от този.

— Мисля, че и за двама ни ще е по-добре да не пътуваме заедно.

Чандлър прехапа устни.

— Както решиш. Колата ти е на паркинга зад управлението. Ключовете са на предната седалка.

— Благодаря.

Докато Фиск излизаше от кафенето, Чандлър се загледа след него.

— Дано момичето да си струва, Джон — тихо изрече детективът.

 

 

Чандлър също бе задвижил някои проучвания и когато се върна в управлението, завари върху бюрото си снопче листове. Една от стандартните линии при разследването бе да получат списък на всички разговори от домашния и служебния телефон на Майкъл Фиск през последния месец. Именно това представляваше купчината хартия. Тук бе обаждането до брат му. Имаше и няколко разговора с Фиск старши. Десетина пъти се срещаше домашният номер на Сара Еванс. Интересно, помисли Чандлър. Да не би и двамата братя да харесваха една и съща жена? Когато наближи края на списъка, Чандлър усети как сърцето му заподскача. А след толкова години полицейска служба това не се случваше често. Майкъл Фиск бе провел няколко разговора с Форт Джаксън в Югозападна Вирджиния, за последен път само три дни, преди трупът му да бъде открит. Чандлър знаеше, че във Форт Джаксън има военен затвор. И това не бе всичко. Той разрови купищата документи върху бюрото си, докато откри онова, което търсеше. Телексът бе разпратен из цялата страна — молба за помощ при залавяне на опасен престъпник. Досега Чандлър изобщо не му бе обърнал внимание.

Сега той се вгледа напрегнато в снимката на Руфъс Хармс. Вдигна слушалката и бързо набра номер. Трябваше му едно сведение и след минута вече го имаше. Форт Джаксън се намираше приблизително на шестстотин километра от Вашингтон. Дали Хармс бе авторът на молбата, за която спомена Джон Фиск? И ако да, то защо според неговата „теория“ брат му я бе изнесъл от деловодството?

Чандлър отново се вгледа в списъка с телефонни обаждания. Очите му небрежно прескочиха един номер може би защото беше на адвокатска кантора, а много от разговорите бяха по юридически въпроси. Но дори и да се бе спрял върху номера, името Сам Райдър нямаше да му подскаже нищо. Чандлър остави списъка и се замисли дали не е най-добре да доведе Фиск и Сара Еванс, за да изкопчи истината от тях. Но в този момент инстинктът от трийсет години полицейска служба изведнъж се намеси с едно ясно послание: не вярвай никому.

 

 

— Хайде, Джон — умолително изрече Сара.

Наближаваше краят на работния ден, а двамата още бяха в нейния кабинет.

— Сара, та аз дори не познавам съдия Уилкинсън.

— Не разбираш ли? Ако наистина е замесен вътрешен човек, имаме идеална възможност да съберем информация, защото ще присъства практически целият Върховен съд.

Фиск отвори уста да възрази отново, но премълча. Разтърка брадата си.

— По кое време започва?

— В седем и половина. Между другото, чу ли се с онзи приятел от военната прокуратура?

— Да. Всъщност имаме работа с две отделни досиета. Едното е кадрова справка, съдържаща не само сведения за военната служба на Хармс, но и характеристики, лична информация, договор за постъпване в армията, данни от счетоводството и медицински картон. Второто досие с преписката от военния съд вероятно е във Форт Джаксън. Документите, подадени от адвоката му, би трябвало да се съхраняват във военната прокуратура. Ако изобщо ги пазят след толкова години. Дженсън проверява в момента. Ще изпрати каквото може.

Сара се зае да разчиства бюрото си.

— Какво можеш да ми кажеш за съпрузите Найт? — попита Фиск. — Миналото им и тъй нататък.

— Защо?

— Нали отиваме на празненство, организирано от тях. Тя е видна фигура от Върховния съд, а и сенаторът не е за пренебрегване. Не смяташ ли, че си струва да ги включим в разследването?

— Ти вероятно знаеш за Джордан Найт повече от мен. С него сте земляци.

Фиск сви рамене.

— Вярно. Преди да влезе в политиката, Джордан Найт беше един от най-големите бизнесмени в Ричмънд. Доста пари натрупа.

— Сигурно и доста врагове?

— Не, не мисля така. Той направи много за Вирджиния. Освен това е кротък, любезен човек.

— Значи двамата с Елизабет Найт са странна двойка.

— Тя навярно е засегнала доста народ по пътя си към върховете.

— И още как. Това е част от играта. Още като прокурор беше свирепа, а като съдия двойно повече. Всички знаеха, че й готвят място във Върховния съд. Почти във всички важни дела нейният глас е решаващ и това подлудява Рамзи. Сигурно затова се държи така с нея. Обикновено й прави мили очи, но от време на време не устоява на изкушението да подхвърли някоя злостна приказка.

Фиск си спомни сблъсъка между двамата на съвещанието. Значи това беше.

— Добре ли познаваш останалите съдии? Би трябвало, щом вярваш, че не могат да извършат убийство.

— Както във всички големи организации, тук се познаваме само повърхностно.

— Разкажи нещо за миналото на Рамзи.

— Какво, нима не си чел нищо за председателя на Върховния съд?

— Искам да чуя от теб.

— От десет години е председател. Преди това беше заместник.

— Нещо по-особено в биографията му?

— Бил е военен. В армията, или може би във флота. — Сара зърна погледа на Фиск. — Не си го и помисляй, Джон. Рамзи не е хукнал да трепе хора. Можеш да прочетеш всичко за него в официалната му биография.

Фиск изглеждаше озадачен.

— Мислех, че от разговори с другите сътрудници знаеш всичко за съдиите.

— Сътрудниците на всеки съдия странят от останалите, макар че всеки четвъртък следобед имаме обща сбирка. От време на време се случва да поканим някой съдия на вечеря. Нали разбираш, за взаимно опознаване. Но иначе всеки кабинет е сам за себе си, ако не броим — тя помълча — …така наречената сътрудническа осведомителна мрежа.

— Майк веднъж ми спомена нещо подобно, след като беше постъпил в съда.

Сара се усмихна.

— Няма как да не е споменал. Служителите са вестоносци на своите съдии. През цялото време пускаме пробни балони, проверяваме кой на каква позиция е застанал. Например Майк често ме питаше какво трябва да е становището на мнозинството, за да се присъедини Найт към Мърфи.

— Щом има мнозинство, за какво им е още един глас?

— Ти май изобщо не си наясно как работим.

— Какво искаш от един провинциален адвокат?

— Добре, мистър провинциален адвокат, нека ти кажа, че сигурно щях да съм богата, ако ми даваха по десет долара за всяко мнозинство, което се е разпаднало, защото не е имало стабилна подкрепа. Важното е да изработиш становище, което ще ти осигури пет гласа. А междувременно противникът не стои със скръстени ръце. Случва се да циркулират по няколко противоположни становища. Това е голямо изкуство — да използваш обратно становище или дори само да заплашваш другите с него.

Фиск я изгледа любопитно.

— Мислех, че протестиращите обикновено губят. Как биха могли да окажат натиск?

— Да речем, че някой съдия не харесва позицията на мнозинството. Тогава пуска по кабинетите свое становище, което сипе огън и жупел върху противника, а ако излезе навън, може да съсипе репутацията на целия съд. Или което е още по-лесно, само намеква, че смята да напише подобно становище, ако мнозинството не промени позицията си. Всички го правят — Рамзи, Найт, Мърфи. Това е любимата им игра.

Фиск поклати глава.

— Прилича ми на безкрайна предизборна борба за гласове. Юридически вариант на политическите пазарлъци. Дай ми еди какво си и ще гласувам за теб.

— Много е важно да знаеш кога да атакуваш. Да речем, че някой съдия не харесва решение по дело отпреди пет години. Естествено, Върховният съд няма да отмени с лека ръка собственото си становище, затова трябва да мислиш стратегически. Съдията може да използва сегашно дело, за да изгради основа, върху която ще обори прецедент от далечното минало. Това се отнася и до подбора на самите дела. Съдиите винаги дебнат за подходящ случай, чрез който могат да променят едно или друго старо решение. Съвсем като в шахматна игра.

— Само дано не загубят нещо в тази игра.

— Какво?

— Правосъдието. Може би точно това иска Руфъс Хармс. И затова е подал молбата. Мислиш ли, че тук ще получи правосъдие?

Сара наведе глава.

— Не знам. На толкова високо ниво отделната личност вече няма значение. Важни са прецедентите, създадени чрез съдебните решения. Всичко зависи от това какво иска Хармс. И как ще се отрази то върху останалите.

— Звучи доста гадничко. — Фиск поклати глава и я погледна втренчено. — Адски интересно място бил този ваш Върховен съд.

— И тъй, идваш ли на вечерята?

— За нищо на света не бих я пропуснал.