Дейвид Балдачи
Проста истина (21)

21.

— Сигурен ли си, че не остави следи?

Рейфийлд кимна, притискайки слушалката към ухото си.

— Всички записи за идването му тук са премахнати. Вече прехвърлих на други места надзирателите, които са го виждали. Дори да открият някак, че е посещавал затвора, няма да има кой да го потвърди.

— И никой ли не видя как се отървахте от трупа?

— Виктор беше с неговата кола. Аз го следвах. Добро място избрахме. Полицията ще сметне, че е било грабеж. Никой не забеляза. А и да са ни видели, кварталът не е от ония, където хората разговарят охотно с полицията.

— Да не е останало нещо в колата?

— Взехме му портфейла, за да прилича на обир. Куфарчето също. И една пътна карта. Друго нямаше. Естествено, пак наляхме вода в радиатора.

— Ами Хармс?

— Още е в болницата. Май ще прескочи трапа.

— По дяволите. И това ако е късмет!

— Не бой се. Върнат ли го тук, ще му видим сметката. Слабо сърце и тъй нататък, знае ли се…

— Само недей да изчакваш. Няма ли как да го очистите в болницата?

— Опасно е. Прекалено много народ се навърта.

— Добре ли го охраняваш?

— Прикован е за леглото, а пред вратата денонощно дежури пазач. Утре сутрин го изписват. До вечерта ще е мъртъв. Вик вече урежда подробностите.

— А навън няма кой да му помогне, казваш. Сигурен ли си?

Рейфийлд се разсмя.

— Дявол да го вземе, че кой изобщо знае къде е? Той си няма никого. Не е имал и няма да има.

— Без повече грешки, Франк.

— Довечера ще ти съобщя, че е мъртъв.

 

 

Фиск седеше в колата си. Беше засилил до предел климатика, но в четиринайсетгодишния форд това само предизвикваше ленив застоял полъх от ляво на дясно. Потта се стичаше по лицето му и попиваше в яката на ризата. Накрая Фиск свали стъклото и отново се загледа в сградата. Отвън беше съвсем скучна, но не и отвътре. Тук хората посвещаваха цялото си работно време на една цел — да открият кой убива други хора. А Фиск се мъчеше да реши дали да се присъедини към техните усилия или да подкара обратно към къщи. Беше разпознал брат си и с това роднинските му задължения се изчерпваха. Можеше да се прибере, да каже на баща си, да подготви погребението, да уреди последните дела на брат си, да го погребе и да продължи по-нататък. Така постъпваха всички.

Но вместо това Фиск се измъкна от колата, прекрачи напред сред задушната жега и влезе в сградата на Индиана Авеню 300, където работеха полицаите от столичния отдел „Убийства“. След като мина проверка и помоли някакъв униформен служител да го упъти, той спря пред едно от бюрата. От моргата бе опитал още веднъж да се свърже с баща си, но телефонът пак не отговаряше. Сега към отчаянието се прибавяше и тревогата, че старецът някак е узнал и в момента пътува насам.

Фиск погледна картичката, която му бе дал човекът от моргата.

— Детектив Буфърд Чандлър, моля — каза той, гледайки отвисоко младата жена зад бюрото.

— А вие сте?

Рязката извивка на шията и високомерният тон моментално породиха у него желание да я натъпче в едно от чекмеджетата на бюрото.

— Джон Фиск. Детектив Чандлър разследва… убийството на брат ми. Името му е Майкъл Фиск. — Жената продължаваше да го гледа въпросително и той добави: — Беше сътрудник във Върховния съд.

Тя хвърли поглед към документите на бюрото си.

— И някой го е убил?

— Тук е отдел „Убийства“, нали така? — И тъй като жената този път го изгледа с подчертана досада, Фиск побърза да продължи: — Да, някой го е убил… — Погледна табелката върху бюрото. — … мис Бакстър.

— Добре, с какво по-точно мога да ви помогна?

— Бих искал да поговоря с детектив Чандлър.

— Имате ли среща?

Фиск се приведе напред и заговори тихо:

— Не съвсем, но…

— В такъв случай съжалявам, но не е тук — отсече тя.

— Мисля, че ако го потърсите по… — Той не довърши, защото жената му обърна гръб и се зае да трака на компютъра. — Вижте, наистина трябва да поговоря с детектив Чандлър.

— Нали не възразявате да ви изясня как стоят нещата при нас? — отвърна жената, продължавайки да пише. — Затрупани сме със случаи, а детективите не достигат. Налага се да степенуваме по важност. Вярвам, че ме разбирате.

Тя провлачи последните думи и се загледа в екрана. Фиск приведе лице само на сантиметри от нейното. Когато жената извърна глава, очите им се срещнаха от упор.

— Позволете и аз да ви поясня нещо. Пристигнах от Ричмънд, за да разпозная тленните останки на брат си по молба на детектив Чандлър. Изпълних молбата му. Брат ми е мъртъв. И в момента съдебният лекар разрязва гърдите му, за да извади вътрешностите орган по орган. После ще вземе триона и ще направи в черепа интермастоиден разрез точно тук. — Фиск направи с пръст въображаем клиновиден разрез върху главата на мис Бакстър, като едва се удържа да не сграбчи шепа изрусена коса. — Така ще може да извади мозъка и да проследи пътя на куршума, с който са го убили, а може би и да открие ситни парченца от гилзата. Мислех си, че ако дойда да поговоря с детектив Чандлър, не е изключено да стигнем до някои полезни идеи относно убиеца.

— Е, това всъщност е наша работа, нали? — хладно отвърна жената. — Имаме си предостатъчно проблеми и без да замесваме разни роднини в разследването. Уверена съм, че ако му потрябвате, детектив Чандлър ще ви потърси.

И тя пак му обърна гръб. Фиск сграбчи ръба на бюрото и дълбоко пое дъх в отчаяно усилие да не избухне.

— Вижте, разбирам колко сте претоварени и фактът, че ме виждате за пръв път…

— В момента наистина съм много заета, сър. Ако имате някакъв проблем, препоръчвам ви да го изложите в писмена форма.

— Искам само да поговоря с човека!

— Ще ме накарате да повикам охраната.

Фиск стовари длан върху бюрото.

— Брат ми е мъртъв! Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако смъкнете тая скапана презрителна маска и поне веднъж я замените с мъничко състрадание. А ако и за това не ви стигат силите, преструвайте се.

— Аз съм Буфърд Чандлър.

Фиск и Бакстър се завъртяха едновременно. Чандлър беше чернокож, малко над петдесет, с побеляла къдрава коса, също тъй побелял мустак и висока, масивна фигура, съхранила все още следи от спортуването на младини. Под мишницата му висеше празен кобур и петно от смазка по ризата очертаваше къде е била дръжката на револвера. Той намести трифокалните си очила и огледа Фиск от глава до пети.

— Аз съм Джон Фиск.

— Чух. Всъщност изслушах целия разговор.

— Тогава знаете какво ми наговори той, детектив Чандлър — каза Бакстър.

— До последната дума.

— И няма ли да кажете нещо?

— Да, ще кажа.

Бакстър хвърли на Фиск злорад поглед.

— И какво е то?

— Мисля, че този младеж ви даде много добър съвет. — Чандлър кимна на Фиск. — Елате да поговорим.

Двамата тръгнаха по оживените коридори и се озоваха в тесен, разхвърлян кабинет.

— Заповядайте — посочи Чандлър единствения стол в помещението, освен онзи зад бюрото. Върху него имаше купчина папки. — Сложете ги на пода. Само внимавайте да не закачите някое веществено доказателство. Напоследък не смея и да се оригна, докато ги разглеждам. Веднага изскача някой и се развиква: „Недопустимо! Освободете този мил главорез, моя клиент.“

Докато Чандлър се настаняваше зад бюрото, Фиск много внимателно премести папките.

— Не искам да се извинявате за онова, което наговорихте на Джуди Бакстър — каза детективът.

— Нямах подобно намерение.

Чандлър едва удържа усмивката си.

— Добре, да започнем по ред. Съжалявам за брат ви.

— Благодаря — глухо отвърна Фиск.

— Вероятно го чувате за пръв път, откакто влязохте тук, нали?

— Откровено казано, да.

— Значи сте работили в полицията? — небрежно подхвърли Чандлър и се усмихна на изненадата му. — Средният гражданин няма представа що е аутопсия и как се прави интермастоиден разрез. Ако съдя по държанието пред мис Бакстър, стойката и телосложението ви, бих казал, че си имам работа с бивш полицай.

— Защо бивш?

— Ако още бяхте на служба, колегите от Ричмънд щяха да ми кажат, когато им позвъних. А освен това почти не съм виждал действащ полицай да носи костюм в свободното си време.

— Познахте. Радвам се, че точно вие водите следствието, детектив Чандлър.

— Заедно с още четирийсет и два неразкрити случая. — Фиск смаяно тръсна глава, а Чандлър продължи: — Бюджетни съкращения и тъй нататък. Вече дори нямам партньор.

— Казано с други думи: не се надявайте на чудо.

— Ще направя всичко възможно, за да заловя убиеца на брат ви. Но не мога да гарантирам успех.

— Тогава какво ще кажете за малко неофициална помощ?

— Тоест?

— В Ричмънд съм работил по доста убийства заедно с детективите. Много неща научих и не съм ги забравил. Дали пък да не ме вземете за партньор?

— Официално погледнато, това е абсолютно недопустимо.

— Официално погледнато, напълно ви разбирам.

— Какво работите сега?

— Адвокат по криминални дела — каза Фиск. Чандлър вдигна очи към тавана. — И се гордея с професията си, детектив Чандлър.

Чандлър кимна към вратата зад гърба му.

— Затворете, ако обичате. — Той помълча, докато Фиск затвори и се върна на стола. — А сега, въпреки всички доводи на здравия разум, смятам да приема вашата помощ, когато потрябва.

Фиск поклати глава.

— Вече съм тук. Защо да губим време? Знаете, че след първите четирийсет и осем часа шансовете за разкриване на убийство падат главоломно.

Боеше се, че това може да ядоса Чандлър, но детективът остана спокоен.

— Имате ли визитна картичка, за да знам къде да ви търся?

Фиск написа върху гърба на картичката домашния си номер и му я подаде. В замяна Чандлър му връчи своята с цяла колонка номера.

— Служебен, домашен, пейджър, факс, клетъчен телефон — когато се сетя да го нося, което не е особено често.

Чандлър отвори една папка върху бюрото си и я прелисти. Макар и наопаки, Фиск успя да разчете името на брат си.

— Казаха ми, че бил убит при грабеж.

— Във всеки случай натам сочи предварителното заключение.

Фиск долови в гласа му странни нотки.

— Да не би сега да клоните към друг извод?

— Говоря за предварителното заключение. — Чандлър затвори папката и погледна Фиск. — Доколкото знаем засега, фактите около случая са съвсем прости. Брат ви е намерен на предната седалка в колата си на една уличка край река Анакостия с огнестрелна рана в дясното слепоочие и изходна рана на лявото. Калибърът изглежда доста голям. Не открихме куршума, но издирването продължава. Може би убиецът го е прибрал, за да няма как да направим балистична експертиза, ако случайно попаднем на оръжието.

— Голям куражлия ще да е бил, за да се рови из тъмното по уличката, докато на два метра зад гърба му лежи труп.

— Вярно. Но пък и не е изключено тепърва да намерим куршума.

— Разбрах, че портфейлът му липсвал.

— Нека го кажем по друг начин. Не открихме портфейл. Имаше ли навика да излиза без пари и документи?

Фиск за момент извърна глава.

— През последните години рядко се виждахме, но според мен би трябвало да носи портфейл. Не го ли намерихте в апартамента му?

— По-кротко, Джон. Трупът на брат ти бе открит едва вчера. — Чандлър отвори бележника си и взе химикалка. — Между другото, оная уличка е и свърталище на наркомани. Знаеш ли някога да е употребявал наркотици? Епизодично или по-често?

— Не. Не употребяваше.

— Но не можеш да бъдеш сигурен, нали? Току-що каза, че рядко сте се виждали. Прав ли съм?

— С каквото и да се захванеше, брат ми винаги си поставяше най-високата цел, а след това я надхвърляше. Наркотиците просто не влизат в това уравнение.

— Имаш ли представа защо е отишъл в онзи квартал?

— Не, но може да са го отвлекли от друго място, преди да попадне там.

— Желаеше ли някой смъртта му?

— Не мога да си представя.

— Врагове? Ревниви съпрузи? Дългове?

— Не. Но повтарям, аз не съм най-добрият свидетел по въпроса. Имаш ли предварително заключение за времето на смъртта?

— Съвсем смътно. Чакам официалните резултати. Защо?

— Току-що идвам от моргата. Докоснах ръката на брат си. Беше мека, гъвкава. Вкочаняването отдавна е отминало. В какво състояние са го открили снощи?

— Нека просто да кажем, че е лежал доста време.

— Изненадващо. От думите ти излиза, че мястото е оживено.

— Вярно, но за онзи квартал труповете не са рядкост. Деветдесет и девет процента от жертвите са черни, това обаче се обяснява с простия факт, че белите просто не припарват натам.

— Значи казваш, че брат ми е трябвало да стои настрани. Нещо да е теглено от банковата му сметка? Покупки с кредитна карта?

— В момента проверяваме. Кога разговаря за последен път с брат си?

— Той ми позвъни преди повече от седмица.

— Какво каза?

— Не си бях у дома. Остави ми съобщение. Искал да се посъветва за нещо.

— Ти позвъни ли му?

— Едва онзи ден.

— Защо се забави?

— Имах си други грижи.

— Тъй ли? — Чандлър замислено повъртя химикалката. — Ще ти задам един въпрос. Ти изобщо обичаше ли брат си?

Фиск го изгледа втренчено.

— Някой е убил брат ми. Искам да хвана виновника. Друго нямам какво да кажа.

Изражението на Фиск накара Чандлър да смени темата.

— Може би е искал да поговорите за нещо, свързано с работата му? Нали разбираш, в случая най-интересна е неговата професия.

— Намекваш, че убийството му е свързано с нещо във Върховния съд?

— Правя абсолютно безпочвено предположение, но след онова, което ми каза за неговото обаждане, вече не изглежда чак толкова безпочвено.

— Не вярвам да е искал мнението ми по въпроса за правото на аборт.

— А за какво друго? Как се свалят мацки?

— Сигурно не си виждал негова снимка. По тая част никога не е имал проблеми.

— Виждал съм, но умрелите не излизат много добре на снимка. И все пак е казал, че иска да се посъветва. Дали пък наистина не е било свързано с правото?

— Е, винаги можеш да отскочиш до Върховния съд и да видиш дали не кроят някакъв заговор.

— Сам разбираш, че и двамата трябва да пипаме много внимателно.

— И двамата ли?

— Сигурен съм, че брат ти е имал лични вещи в кабинета си, а при подобни обстоятелства би изглеждало съвсем нормално някой роднина да посети работното място. Вероятно си ходил и друг път.

— Само веднъж, малко след като Майк постъпи на работа. Бяхме двамата с татко.

— А майка ти?

— Алцхаймер.

— Съжалявам.

— Да си открил още нещо?

Вместо отговор Чандлър стана, взе сакото си от закачалката на вратата и го облече.

— Бих искал да слезем до колата на брат ти.

— А после?

Чандлър погледна часовника си, вдигна глава и се усмихна.

— После ще ни остане време колкото да отскочим до съда, драги адвокате.