Дейвид Балдачи
Проста истина (17)

17.

Беше понеделник, Джон Фиск седеше зад бюрото и се мъчеше да преглътне поредния протокол от задържане на негов клиент. Вече почваше да му става навик. Още преди да бе изчел и половината, можеше да познае колко години ще му лепнат. Какво пък, приятно е да те бива за нещо.

Почукването го стресна. Дясната му ръка се плъзна към горното чекмедже на бюрото. Вътре имаше деветмилиметров пистолет, спомен от полицейската кариера. Клиентите му не спадаха към най-почтените кръгове на обществото. И макар да ги защитаваше най-усърдно, не беше чак толкова наивен, че да остане с тях насаме без оръжие. Някои нахълтваха пияни или надрусани до припадък да му искат сметка за въображаеми провинения. Затова доста се ободри, когато докосна хладната стомана.

— Влез, отключено е.

Щом видя униформения полицай да прекрачва прага, Фиск се усмихна и затвори чекмеджето.

— Хей, Били, как я караш?

— Имал съм и по-добри дни, Джон — отвърна Бил Хоукинс.

Докато полицаят сядаше срещу бюрото, Фиск забеляза синините по лицето му.

— Какво те е сполетяло, по дяволите?

Хоукинс опипа едно от петната.

— Оная вечер някакъв тип побесня в един бар и здравата ме цапардоса. — Той помълча и добави: — Не за това съм дошъл, Джон.

Фиск знаеше, че Хоукинс е от онези добродушни полицаи, които успешно се справят с непосилното напрежение на професията. На служба винаги беше бдителен и сериозен, извън нея — весел и дружелюбен.

Хоукинс нервно погледна приятеля си.

— Да не се е случило нещо с Бони или децата? — попита Фиск.

— Не става дума за моето семейство, Джон.

— Така ли?

Фиск се вгледа в тревожните очи на Хоукинс и усети как стомахът му се свива на топка.

— По дяволите, Джон, знаеш колко мразехме да ходим при роднините, дори и когато не ги познавахме.

Фиск бавно стана от стола. Устата му изведнъж пресъхна.

— Роднините ли? О, Господи, да не е мама? Татко?

— Не, Джон, не са те.

— Слушай, Били, просто казвай каквото имаш за казване.

Хоукинс облиза устни, после заговори бързо.

— Обадиха ни се от полицията във Вашингтон.

За момент Фиск се обърка.

— Вашингтон? — Преди да довърши думата, цялото му тяло се вледени. — Майк?

Хоукинс кимна.

— Катастрофирал ли е?

— Не е било катастрофа. — Хоукинс помълча и се изкашля. — Убийство, Джон. Вероятно при грабеж. Открили са колата му на някаква уличка. Доколкото разбрах, в опасен квартал.

Сякаш мина цяла вечност, докато Фиск осъзна ужасната вест. Като полицай бе виждал много убийства и тяхното отражение върху други хора, други семейства. Но за пръв път стоеше отвъд чертата.

— Още не си казал на татко, нали? — тихо попита той.

Хоукинс поклати глава.

— Предположих, че ще искаш сам да му кажеш. А за майка ти просто не ми се мисли.

— Имам грижата — каза Фиск.

Следващите думи на Хоукинс го изтръгнаха от унеса.

— Искат някой от близките да разпознае трупа.

Колко пъти самият Фиск бе изричал подобни думи пред скърбящи роднини?

— Ще отида.

— Съжалявам, Джон.

— Знам, Били, знам.

След като Хоукинс си тръгна, Фиск пристъпи към библиотечката и пое снимката с брат си. Ръцете му трепереха. Онова, което току-що му каза Хоукинс, просто не беше възможно. Той бе оцелял след две рани от пушка. Четири седмици лежа в болница и почти през цялото време майка му и малкото братче стояха до него. Щом Джон Фиск можеше да оцелее след такова нещо, щом можеше да е жив сега, как бе възможно брат му да загине? Той върна снимката на място. Опита се да вземе сакото от гардероба, но краката му бяха замръзнали. Просто остана да стои неподвижно.