Дейвид Балдачи
Проста истина (10)

10.

В ранното утро Майкъл Фиск си тананикаше тихичко, крачейки по просторните коридори към деловодството. Когато влезе, един от чиновниците надигна глава.

— Тъкмо навреме идваш, Майкъл. Току-що получихме пощата.

— Има ли нещо иззад решетките? — запита Майкъл.

Намекваше за непрестанно нарастващия брой молби от затворници. Повечето се завеждаха in forma pauperis — по бедняшката процедура, казано на нормален език. За тях имаше отделен регистър и напоследък той бе набъбнал дотолкова, че един деловодител се занимаваше само с него. В сиромашкия регистър, както го наричаха неофициално, човек можеше да открие най-често смехотворни претенции, но от време на време се мяркаше случай, достоен за внимание. Майкъл знаеше, че някои от най-важните решения на Върховния съд идват тъкмо оттам — затова всяка сутрин ровеше купищата хартия с надеждата да открие златна мина.

— Май има, ако се съди по тия почерци, дето едва ги разчитам — отвърна чиновникът.

Майкъл придърпа един кашон в ъгъла. Вътре бе сбран истински калейдоскоп от молби, неописуеми страдания, претенции за въпиюща несправедливост с най-различна форма и съдържание. Но нито едно писмо не можеше да се пренебрегне с лека ръка. Някои идваха от смъртните отделения; за техните автори Върховният съд представляваше последна надежда, преди да бъдат екзекутирани.

През следващите два часа Майкъл продължи да се рови из кашона. Вече бе станал майстор в това отношение. Работата донякъде напомняше белене на царевица. Умът му с лекота преглеждаше дългите документи, без усилие налучкваше главното и го превеждаше в юридически термини, после сравняваше случая с текущите дела и прецеденти отпреди половин век, измъкнати от дълбините на енциклопедичната му памет; накрая записваше молбата в регистъра и продължаваше по-нататък. В края на двата часа обаче не бе открил нищо достойно за интерес.

Канеше се да тръгне към кабинета си, когато пръстите му докоснаха невзрачния плик. Етикетът с адреса бе изписан на машина, но нямаше никакви данни за подателя. Странно, помисли си Майкъл. Хората, опитващи да привлекат към своето дело вниманието на Върховния съд, обикновено държаха да се знае къде да ги търсят в случай, че молбата им срещне разбиране. На гърба обаче бе залепена половинката от обратна разписка. Майкъл отвори плика и извади два листа. Между многото си задачи деловодството имаше и задължението всеки постъпващ документ да се завежда според строгите изисквания на Върховния съд. Ако молителят се представяше за бедняк и молбата му бъдеше придвижена, съдът държеше на определени формалности и поемаше част от разходите по защитата, макар в тях да не влизаше адвокатският хонорар. Смяташе се, че за всеки юрист е чест да застане пред Върховния съд. Между другото, трябваше да се попълни молба за финансова помощ и клетвена декларация от самия затворник, че не е в състояние да поеме разноските по делото. Майкъл веднага забеляза липсата на тия два документа. Няма как, молбата щеше да бъде отхвърлена.

Но щом зачете текста на документите, всички мисли за канцеларски формалности изхвръкнаха от главата му. След като свърши, той видя как потта от дланите му попива в хартията. Отначало искаше да прибере листовете обратно в плика и да забрави, че някога ги е виждал. Ала се чувстваше длъжен да стори нещо, сякаш със собствените си очи бе видял престъплението.

— Хей, Майкъл, от кабинета на Мърфи питат дали си тук — подвикна чиновникът. Не получи отговор и повтори: — Майкъл. Съдия Мърфи те търси.

Майкъл кимна и най-сетне намери сили да се откъсне от двата листа. Когато чиновникът отново се хвана на работа, той върна писмата в плика. За миг се поколеба. Следващата секунда можеше да промени цялата му правна кариера, целия му живот. Най-сетне ръцете му сякаш сами пъхнаха плика в куфарчето. Прибирайки документа, преди да е официално заведен във Върховния съд, бе извършил цял куп престъпления, включително кражба на държавно имущество.

В бързината да напусне деловодството той едва не се сблъска със Сара Еванс. Изпървом тя се усмихна, но забеляза лицето му и веднага стана сериозна.

— Майкъл, какво ти е?

— Нищо ми няма. Добре съм.

Тя го хвана за ръката.

— Не е вярно. Трепериш и си пребледнял като платно.

— Май съм хванал някакъв вирус.

— Ами тогава вземи да се прибереш.

— Ще помоля сестрата за аспирин. Няма страшно.

— Сигурен ли си?

— Извинявай, Сара, но много бързам.

Той се дръпна и я остави да гледа тревожно след него.

Този ден за Майкъл времето се влачеше мъчително бавно. Неведнъж откриваше, че без да усети, пак се е загледал в куфарчето и мисли за съдържанието му. Привечер, след като приключи с всекидневните задължения в съда, той трескаво подкара велосипеда към апартамента си на Капитолийския хълм. Влезе, заключи вратата и отново извади плика. Измъкна от куфарчето бележник и пренесе всичко върху малката масичка в кухненския бокс.

Един час по-късно той се облегна назад и огледа множеството бележки, които бе надраскал. Разтвори портативния компютър и прехвърли всичко на диска. По стар навик в процеса на работа променяше думи, изречения, преосмисляше целия текст. Беше решил да пристъпи към случая като към всеки друг. Щеше да провери с максимално старание цялата информация от молбата. И най-важното — трябваше да се увери, че имената в писмото наистина са на ония хора, за които си мислеше. Ако молбата му се стореше основателна, щеше да я върне в деловодството. Окажеше ли се явно измислена, плод на размътен мозък или злобна клевета, смяташе да я унищожи.

Майкъл надникна през прозореца към отсрещната редица жилищни блокове, претъпкани с апартаментчета като неговото. Кварталът гъмжеше от млади държавни служители. Половината все още бяха на работа, другите вече спяха и до събуждането си в пет сутринта щяха да сънуват кошмари за сбъркани документи от национална важност. Само лъч от уличната лампа на ъгъла нарушаваше мрака. Вятърът набираше сила, а температурите спадаха, навярно се задаваше буря. В старата сграда още не бяха включили парното и откъм прозореца изведнъж лъхна студ. Майкъл измъкна пуловер от гардероба, навлече го и пак се загледа навън.

Никога не бе чувал за Руфъс Хармс. Ако се вярваше на писмото, бяха го вкарали в затвора още преди Майкъл да навърши пет години. Правописът му беше чудовищен, буквите криви и тромави като от тетрадка на първолаче. Другото писмо донякъде обясняваше обстоятелствата около случая и очевидно бе дело на образован човек. Може би адвокат, помисли Майкъл. Усещаше се правният начин на изразяване, макар че авторът сякаш бе искал да остане анонимен — и като личност, и като професия. Според машинописния текст военните неотдавна бяха потърсили от Руфъс Хармс определена информация. Хармс обаче бе отрекъл изобщо да е участвал в програмата, към която се водел според армейските архиви. Сега той твърдеше, че програмата е била само прикритие за едно престъпление, довело до ужасяваща съдебна грешка — юридически провал, отнел четвърт век от живота му.

Изведнъж Майкъл се обля в пот. Той притисна чело към хладния прозорец и дъхът му замъгли стъклото. Онова, което вършеше, бе равносилно на брутална намеса в човешкото право да се търси възмездие по съдебен път. През целия си живот Майкъл бе вярвал, че всекиму трябва да бъде осигурен безпрепятствен достъп до закона, независимо дали е богат или беден. Не ставаше дума за някаква временна разпоредба, която може да се отмени или обяви за нищожна. Донякъде го утешаваше единствено мисълта, че молбата така и така би била отхвърлена заради цял куп нарушения на каналния ред.

Но този случай не бе като другите. Дори ако се окажеше пълна лъжа, пак можеше да нанесе страхотен удар по репутацията на някои много известни личности. Ами ако Хармс пишеше чистата истина? Майкъл затвори очи. Моля те, Господи, нека да е лъжа, помоли се той.

После извърна глава и погледна към телефона. Изведнъж се запита дали да не позвъни за съвет на брат си. Джон бе натрупал богат опит в някои области, за които по-малкият му брат имаше само смътна представа. Може би щеше да знае как да се справят с положението. Майкъл се поколеба още миг — не искаше да си признае, че му трябва помощ, особено пък от подобен източник. Но едно обаждане можеше и да отвори вратичка за възстановяване на връзката помежду им. В края на краищата никога не е виновна само едната страна; Майкъл вече бе достатъчно зрял, за да разбира колко безплодно нещо са упреците.

Взе телефона и набра номера. Отсреща прозвуча автоматичен отговор и това донякъде го зарадва. Той остави известие с молба за помощ, без да разкрива повода. Затвори и пак се върна до прозореца. Навярно бе по-добре, че Джон не изслуша молбата лично. Той възприемаше всичко само в черно и бяло, без компромиси. Такъв беше и целият му живот.

Някъде в малките часове Майкъл успя да задреме с нарастващата увереност, че каквото и да излезе наяве, ще се справи с този потенциален кошмар.