Дейвид Балдачи
Тотален контрол (57)

57.

— Дръжте се, момчета, пристигаме.

Каплан намали скоростта и тресящият се самолет се спусна под ниските облаци. На няколко мили напред се виждаха сигналните светлини, очертаващи пистата. Каплан се взря в светлините, водещи към безопасността, и извика гордо:

— Дявол да го вземе, бива си ме!

Минута след това самолетът кацна в снежната виелица и вратата се отвори още преди да спре окончателно. В кабината нахлу мразовит въздух и освежи замаяните глави на пътниците. Командосите слязоха, а няколко от тях седнаха на замръзналата земя и започнаха да дишат дълбоко.

Джаксън слезе последен. Сойър се приближи до него.

— По дяволите, Рей, бял си като снега.

Джаксън отвори уста, за да каже нещо, но вместо това посочи с треперещ пръст партньора си, закри лицето си с длан и тихо тръгна с командосите към джипа, който ги очакваше. До него стоеше полицай, който им правеше знаци със запалено фенерче.

Сойър надникна в самолета и извика:

— Благодаря за возенето, Джордж. Ще ни изчакаш ли? Не знам кога ще приключим.

Каплан се засмя.

— Шегуваш ли се? За нищо на света не бих пропуснал шанса да ви върна у дома. Ще ви чакам колкото трябва.

Сойър изсумтя в отговор, затвори вратата и изтича при другите. Когато видя раздрънкания джип за арестанти, замръзна на място.

— Съжалявам, момчета — обади се полицаят, — но само това може да събере осем души.

Сойър и Джаксън се качиха отзад. Предната седалка беше отделена с малко прозорче, на което беше изпъната мрежа. Джаксън се приближи и извика:

— Може ли да пуснеш някакво отопление при нас?

— Съжалявам — отговори полицаят. — Возихме един побеснял арестант и той счупи топлоотводите. Още не са поправени.

Сойър се сви на мястото си и се загледа в гъстите кълба пара, които се образуваха от дъха им. Опря карабината си на пода и разтри ръце, за да ги стопли. Струя леден въздух, проникваща от някаква невидима дупка, го удряше право между плещите. Потрепери. Боже, помисли си, сякаш някой е пуснал климатика на най-студеното! Не беше чувствал такъв студ от убийството в гаража на „Тайлър, Стоун“. След това си спомни другата климатична инсталация и ефекта от нея — в апартамента на убития фалшив служител на фирмата, зареждаща самолетите с гориво. Направи връзката и изтръпна. Боже господи!

 

 

Сидни реши, че този, който е отвлякъл баща й, има само един начин да се свърже с нея. Спря пред един магазин и влезе в телефонната кабина. Набра домашния си номер. Телефонният секретар започна да изрежда съобщенията. Напрегна се, за да разпознае гласа от последното, но не успя. Даваха й телефонен номер, на който да позвъни. Беше клетъчен телефон. Пое дъх и го набра. Отговориха веднага. Гласът не беше онзи от телефонния секретар, но също й беше непознат. Трябваше да шофира двайсет минути северно от Бел Харбър и да свие към Порт Хейвън. След това подробно описваха как да стигне до едно изолирано място между Порт Хейвън и по-големия град Бат.

— Искам да говоря с баща си! — Отказаха й. — Тогава няма да дойда. Откъде да знам, че не сте го убили?

Отвърнаха й със странно мълчание. Сърцето й щеше да се пръсне. След това чу гласа на баща си и въздъхна дълбоко.

— Сидни, скъпа.

— Татко, добре ли си?

— Сид, махай се по най-бързия на…

— Татко? Татко? — изпищя Сидни в слушалката. Някакъв мъж излезе от магазина и я изгледа учудено, после видя надупчения кадилак и пак се обърна към нея. Сидни напипа инстинктивно пистолета и се вторачи в него. Мъжът забърза към пикапа си и подкара.

Отново чу гласа. Даде й трийсет минути, за да стигне до мястото.

— Имам ли гаранция, че ако ви дам дискетата, ще го пуснете?

— Не. — Тонът не търпеше възражение.

На помощ й се притече професионалният навик.

— В такъв случай няма да се споразумеем. Щом като тази дискета ви е необходима толкова много, ще трябва да постигнем споразумение.

— Сигурно се шегуваш. Да не искаш да видиш баща си в чувал?

— Искате да се срещнем в пущинаците, да ви дам дискетата и да се надявам, че ще пуснете мен и баща ми, защото имате добро сърце? Точно така! Ще вземете каквото искате и ще ме пуснете в океана, за да нахраня акулите, нали? Няма да стане, ако не предложите нещо по-добро.

Мъжът закри слушалката с ръка, но въпреки това се чуваха приглушени гласове.

— Или правиш каквото ти казваме, или губиш.

— Добре. В такъв случай тръгвам към полицията. Слушайте вечерните новини, за да не пропуснете нещо важно. Дочуване.

— Чакай!

Сидни мълчеше. След малко заговори със самоувереност, каквато не чувстваше.

— След трийсет минути ще съм на ъгъла на Чаплин и Мърчант в центъра на Бел Харбър. Ще седя в колата си. Няма да е трудно да я познаете, защото има допълнително проветрение. Ще запалите фаровете си два пъти. Ще пуснете баща ми. На отсрещната страна на улицата има закусвалня. Когато го видя да влиза там, ще отворя вратата на колата и ще оставя дискетата на тротоара. След това потеглям. Имайте предвид, че имам оръжие и съм готова да изпратя директно в ада толкова от вас, колкото се наложи.

— Каква е гаранцията, че това е дискетата, която ни трябва?

— Искам да пуснете баща ми. Дискетата е тази, която ви трябва. Споразумяхме ли се? — Сега нейният тон не търпеше възражение.

Зачака отговор. Молеше се да не усетят, че блъфира.

— Трийсет минути — каза онзи накрая и Сидни въздъхна с облекчение.

Затвори телефона, качи се в колата и се замисли. Как, по дяволите, ги бяха проследили? Струваше й се невъзможно — сякаш ги бяха наблюдавали през цялото време. Белият микробус се бе появил на бензиностанцията. Може би щяха да ги нападнат още там, ако не се бе появил полицаят. Отвори чантата си, за да се увери, че дискетата е още там. Дискетата, която щеше да размени срещу баща си. Но след като им дадеше дискетата, до края на живота си щеше да се крие от полицията. Едва ли. Щяха да я хванат много по-рано. Голям избор, няма що. Всъщност нямаше никаква алтернатива.

Затвори чантата и си спомни нощта в гаража на „Тайлър, Стоун“, лимузината, кошмарното си спасение. Толкова много неща се бяха случили оттогава. Но всъщност онова не беше спасение. Убиецът я бе пуснал да си отиде и дори й бе върнал чантата. Истината е, че изобщо не би си спомнила за нея, ако не й я беше подхвърлил. Досега не се бе замисляла защо онзи се бе загрижил толкова… Започна да рови в чантата си. Отне й около две минути, но най-накрая го откри, на самото дъно, мушнато под подплатата. Извади го и го разгледа. Малко излъчващо устройство, по което можеха да установят местонахождението й по всяко време.

Огледа се и потрепери. Включи на скорост и подкара. Малко по-напред бе спрял камион за изхвърляне на боклук, приспособен за ринене на сняг. Погледна в огледалото. Отзад нямаше никой. Приближи до камиона и свали стъклото, за да хвърли устройството в каросерията. След това размисли, прибра ръката си и вдигна стъклото. Подкара и остави камиона зад себе си. Погледна устройството, което й бе правило компания през последните няколко дни. Какво имаше да губи? Трябваше да стигне до мястото на срещата колкото е възможно по-бързо. Най-напред обаче трябваше да купи нещо от магазина.

 

 

Закусвалнята, пред която трябваше да стане размяната, беше пълна с гладни посетители. Кадилакът беше паркиран на две пресечки от мястото, край голям бор, ограден с ниска декоративна ограда. Купето беше тъмно, а силуетът на шофьора едва се виждаше.

Двама мъже тръгнаха бързо по тротоара, други двама ги последваха по отсрещния тротоар. Единият от тях погледна малкия уред, който държеше в ръката си — дисплей с координатна мрежа, на който мигаше червена точка, указваща съвсем точно местоположението на кадилака. Единият от мъжете насочи пистолета си към десния преден прозорец, в същия момент друг с бързо движение отвори лявата врата. Двамата се спогледаха с изумление — видяха метла с дръжка, наметната с кожено яке, и бейзболна шапка, дръзко накривена най-отгоре.

 

 

Белият микробус беше спрял на ъгъла на Чаплин и Мърчант, но двигателят му работеше. Шофьорът огледа улицата, погледна часовника си и премигна два пъти с фаровете. Бил Патерсън беше проснат отзад, със здраво завързани ръце и крака, с лепенка на устата.

Изведнъж дясната врата се отвори и шофьорът видя цев на деветмилиметров пистолет, насочена към главата му. Сидни се качи в микробуса, хвърли поглед назад, за да се увери, че баща й е жив и здрав. Вече бе надникнала през задното стъкло и бе видяла, че е вързан — а би трябвало да не е, за да го пуснат в закусвалнята.

— Остави пистолета си на таблото. Дръж го за цевта. Ако видя пръстът да се приближава до спусъка, ще ти пръсна мозъка. Хайде!

Шофьорът се подчини веднага.

— А сега излез.

— Какво?

Сидни заби пистолета в пулсиращата вена на врата му.

— Слизай!

Когато отвори вратата и се обърна с гръб към нея, тя вдигна крака, сви се като пружина и го изрита с все сила. Той се просна на снега. Сидни се премести зад волана, затръшна вратата и даде газ. Гумите избоксуваха за момент, зацепиха и микробусът полетя.

Десетина минути след като излезе от града, Сидни спря, скочи отзад и развърза баща си. Двамата се прегърнаха, омаломощени от страх и облекчение.

— Трябва ни друга кола. Не бих се учудила, ако и тук са сложили устройство за следене.

— На около пет минути път има фирма, която дава коли под наем, но… Сидни, защо не се обадим на полицията?

Бил Патерсън разтри китките си. Очите му бяха отекли, а ръцете разранени. Явно се беше борил с похитителите си.

Сидни въздъхна и го погледна.

— Татко, не знам какво има на тази дискета. Ако се окаже, че не е достатъчно…

Баща й поклати глава и си даде сметка, че може би е права.

— Не може да не е, Сидни. След като Джейсън си е направил труд да я изпрати…

Тя му се усмихна, но след това лицето й помръкна.

— Трябва да се разделим, татко.

— Няма да те оставя сега.

— Фактът, че си с мен, те прави съучастник. Няма да допусна и двамата да попаднем в затвора.

— Не давам пет пари за това.

— Така ли? А мама? Какво ще стане с нея? А с Ейми? Кой ще се погрижи за тях?

Патерсън понечи да каже нещо, но се отказа. Погледна през прозореца и се намръщи. Най-накрая се обърна към дъщеря си.

— Ще отидем в Бостън и ще помислим какво да правим. Ако все още настояваш да се разделим, ще се разделим.

Сидни остана в микробуса, а баща й влезе в офиса да наеме кола. Върна се след няколко минути и Сидни свали стъклото.

— Е, справи ли се? — попита го.

Той кимна.

— Ще е готова след пет минути. Взех доста голяма, с четири врати. Аз ще карам, а ти ще спиш отзад. Ще стигнем до Бостън за четири-пет часа.

— Обичам те, татко.

Сидни вдигна стъклото и подкара.

Стъписан, баща й извика след нея, но беше късно.

 

 

— По дяволите! — изруга Сойър, втренчен в бялата пелена навън, и извика на шофьора: — Не можеш ли малко по-бързо? — Вече бяха видели пораженията в къщата на Патерсън и сега търсеха Сидни Арчър и семейството й навсякъде.

— Ако карам по-бързо, ще свършим в някоя канавка — извика полицаят в отговор.

Ще свършим… Това ли бе станало със Сидни Арчър? Сойър погледна часовника си и потърси в джоба си цигара.

Джаксън го изгледа недоволно.

— По дяволите, Лий, недей да пушиш тук. И без това едва се диша.

Сойър напипа тънкия предмет в джоба си и леко отвори уста. Извади визитната картичка.

 

 

Докато се отдалечаваше от града, Сидни реши, че е крайно време да овладее емоциите си и да позволи на професионалните си навици да вземат връх. Досега бе реагирала на поредицата проблеми, без да ги обмисля задълбочено. Тя беше адвокат и трябваше да гледа на събитията логично, да систематизира подробностите и да си изгради цялостна картина. Вече знаеше доста. Джейсън се бе занимавал с архивите на „Трайтън“ във връзка с покупката на „Сайбърком“. Това беше факт. После бе изчезнал мистериозно и й бе изпратил дискета с някаква информация. Това също беше факт. Джейсън не беше продал поверителна информация на „Ар Ти Джи“, защото за това се бяха погрижили Брофи и Голдман. И това беше ясно. Финансовите данни. Явно ги бяха предали на „Сайбърком“ в самото начало. Тогава защо беше онази сцена на срещата в Ню Йорк? Защо Гембъл бе поискал да говори с Джейсън за тези данни, след като вече му бе изпратил благодарствено писмо за отличната работа? Защо толкова държеше да се чуе с Джейсън по телефона? Защо я бе поставил в такова невъзможна ситуация?

Намали скоростта и отби край пътя. А може би целта му е била точно такава, да я постави в невъзможно положение? Да излезе, че тя лъже. Подозренията не я бяха напускали от самото начало. Какви бяха онези документи в склада? Нещо във връзка с тях ли съдържаше дискетата? Нещо, което Джейсън бе открил? Когато Гембъл изпрати лимузината си, за да я закара в имението му, явно бе искал тя да проговори. Може би се опитваше да разбере дали Джейсън е споделял с нея.

„Трайтън“ беше клиент на фирмата от няколко години. Голяма, мощна компания, с доста неясно минало. Какво общо имаше това с всичко останало? Смъртта на братята Пейдж. Реализираната сделка със „Сайбърком“ в полза на „Трайтън“. Спомни си кошмарния ден в Ню Йорк и нещо щракна в ума й. В съзнанието й изплува същата дума, която бе поразила и Сойър — представление.

Боже! Трябваше да се свърже със Сойър. Включи на скорост и отново подкара по шосето. Остро звънене прекъсна мислите й. Огледа се, за да открие източника, и видя клетъчния телефон на поставката под таблото. Не го бе забелязала досега. Той ли звънеше? Протегна ръка към апарата, но веднага я дръпна. После го взе.

— Ало?

— Не мислех, че ще решиш да правиш номера — чу гневен глас.

— Аха. Ти пък забрави да споменеш, че в чантата ми има бръмбар и само чакаш да приближа, за да ме пипнеш.

— Добре, нека поговорим за бъдещето. Искаме дискетата и ти ще ни я донесеш. Веднага.

— Знаеш ли какво ще направя веднага? Ще затворя.

— На твое място не бих постъпил така.

— Слушай, ако се опитваш да ме задържиш на телефона, за да засечеш къде съм, няма да… — Гласът й секна, а тялото й омекна като пластилин, защото в слушалката чу познато тънко гласче:

— Мамо? Мамо?

Буца заседна в гърлото й и в първия момент не можа да отговори. Ръцете й вече не можеха да удържат волана. Микробусът намали скоростта си и хлътна в преспата на банкета.

— Мамо? Татко? Елате! — Гласчето звучеше изплашено, жално.

Изведнъж конвулсии разтърсиха цялото й тяло.

— Ейми? Детенцето ми!

— Мамо?

— Аз съм, миличко, мама — изплака тя.

После Сидни чу друг глас.

— Десет минути. Ще ти кажа къде.

— Нека да поговоря с нея.

— Остават ти девет минути и петдесет и пет секунди.

Изведнъж се сети нещо. Ами ако е запис?

— Откъде да знам, че е при вас? Може да е само запис.

— Нямам нищо против. Ако искаш да поемеш този риск, не идвай.

Прозвуча много уверено. Нямаше сила под слънцето, която да я накара да поеме този риск. Онзи също го знаеше.

— Ако й направите нещо…

— Детето не ни интересува. То не може да ни разпознае. След като всичко свърши, ще оставим дъщеря ти на безопасно място. — Замълча за момент и добави: — Само че ти няма да си при нея. За теб вече няма безопасни места.

— Пуснете я! Моля ви, пуснете я! — Сидни трепереше толкова силно, че едва държеше телефона до ухото си.

— Запиши си точно какво трябва да направиш, защото не бива да се загубиш. Ако не дойдеш навреме, няма да познаеш трупа на дъщеря си.

— Ще дойда — каза тя тихо и линията прекъсна. Даде на заден и излезе на пътя. Изведнъж й хрумна нещо. Майка й! Къде беше майка й? Стисна кормилото и почувства как кръвта пулсира във вените й. Отново се разнесе звън. Сидни грабна телефона с трепереща ръка, но не чу нищо. Осъзна, че този път звукът е друг. Погледът й най-накрая се спря върху седалката до нея. Бръкна в чантата си и извади пейджъра си. На дисплея бе изписан телефонен номер, който не й беше познат. Изключи звънеца. Вероятно беше грешка. Не можеше да допусне, че някой от фирмата или клиент се опитва да й се обади — вече не можеше да се занимава с право. Понечи да изтрие съобщението, но се отказа. Възможно ли беше да е Джейсън? Ако беше той, беше улучил най-лошия възможен момент от историята на света. Пръстът й спря над бутона за изтриване. Най-накрая сложи пейджъра в скута си, взе клетъчния телефон и набра номера. Гласът, който чу, накара дъхът й да секне. Явно чудеса все пак ставаха.

 

 

Голямата сграда в курорта беше тъмна, а редицата борове отпред я правеха още по-усамотена. Когато микробусът спря, от входа излязоха двама въоръжени мъже. През последните няколко минути валеше по-слабо. Зад сградата бушуваха тъмните, злокобни води на Атлантика.

Микробусът не спря. Двамата отскочиха, за да не ги удари.

— По дяволите! — изруга единият.

Микробусът мина покрай тях, блъсна се във входната врата и се закова. Минута по-късно седем тежковъоръжени мъже го наобиколиха и отвориха смачканата му врата. Вътре нямаше никой. Телефонът не беше на поставката си. Беше под предната седалка, а кабелът за зареждане едва се виждаше в полумрака. Решиха, че е паднал вследствие на удара. Не можеха да допуснат, че Сидни го е оставила там нарочно.

Тя влезе в сградата отзад. Когато гласът по телефона й обясни, къде трябва да отиде, веднага си спомни мястото. С Джейсън бяха отсядали в хотела няколко пъти и тя познаваше вътрешното разпределение много добре. Беше минала по пряк път и бе дошла за половината от времето, което й бяха дали похитителите на дъщеря й. Използва ценните минути, за да завърже волана и педала за газта с въжето, което беше намерила в багажника на микробуса. Стисна пистолета и се запромъква безшумно през тъмните коридори на хотела. Беше деветдесет процента сигурна, че Ейми не е там. Десетте процента на съмнението я бяха накарали да използва микробуса за отвличане на вниманието, така че да се опита да спаси дъщеря си, колкото и малко вероятно да беше това. Не хранеше илюзии, че тези мъже ще оставят Ейми сама.

Чу гласове и забързани стъпки откъм предния вход. В близкия коридор също чу стъпки. Този човек не тичаше. Крачеше бавно и отмерено. Дръпна се в тъмното и го изчака да се приближи. Когато я отмина, тя застана зад него и опря пистолета във врата му.

— Ако гъкнеш, ще умреш — каза тя с леден глас. — Ръцете зад тила.

Пленникът се подчини. Беше висок, широкоплещест. Тя го претърси и намери пистолет в кобур под мишницата. Мушна го в джоба си и блъсна мъжа да върви. Голямата стая отпред беше добре осветена. Сидни не чу никакъв шум, но знаеше, че тази тишина няма да продължи дълго. Скоро щяха да се досетят какво е намислила. Изтласка мъжа по друг тъмен коридор. Накара го да спре пред една врата и му нареди:

— Отвори и влез.

Той се подчини. Сидни опипа стената, намери електрическия ключ и запали лампата, после затвори и се втренчи в мъжа пред себе си.

Ричард Лукас също се втренчи в нея.

— Не изглеждаш изненадана — отбеляза той с равен и спокоен глас.

— Да приемем, че вече нищо не ме изненадва — отвърна Сидни. — Седни. — Посочи му с цевта един стол. — Къде са останалите?

Лукас сви рамене.

— Тук, там, навсякъде. Има много, Сидни.

— Къде е дъщеря ми? Къде е майка ми? — Лукас мълчеше. Сидни улови пистолета с две ръце и го насочи към гърдите му. — Не се шегувам, Лукас. Къде са?

— Веднъж, когато бях в ЦРУ, ме хванаха хора на КГБ и ме изтезаваха цели два месеца, докато успея да избягам. Не им казах нищо. Няма да кажа нищо и на теб — изрече той спокойно. — А ако мислиш, че ще можеш да ме размениш срещу дъщеря си, забрави го. Можеш да стреляш, щом искаш.

Показалецът й се присви около спусъка. Вторачи се в очите на Лукас, но след малко тихо изруга и свали пистолета. Лукас се усмихна.

Умът на Сидни заработи бързо. Добре, копеле мръсно!

— Какъв цвят беше шапката на Ейми, Рич? Нали е при вас, би трябвало да знаеш.

Лукас престана да се усмихва. Замисли се за секунда и отговори.

— Бежова, мисля.

— Браво. Неутрален цвят, лесно може да се сбърка. — Замълча и почувства облекчение. — Само че Ейми не беше с шапка.

Лукас скочи от стола към нея, но тя се оказа част от секундата по-бърза от него и стовари пистолета върху главата му. Лукас се свлече на пода.

— Ти си истински гад! — надвеси се над него тя.

Излезе от стаята и тръгна по коридора. Отзад, откъдето беше влязла, чу стъпки. Смени посоката и тръгна към осветената стая, покрай която беше минала преди малко. Прекръсти се и се запромъква през нея, приклекнала зад голямо канапе с дървена облегалка. Огледа се и видя големи френски прозорци, зад които се простираше брегът на океана. Стаята беше огромна, с висок таван. На едната стена имаше вътрешен балкон, а на другата библиотека с томове в красиви подвързии.

Нахълта група въоръжени мъже, облечени в черни униформи, и Сидни се сви зад канапето. Един от тях заговори по радиостанция. Явно знаеха, че е в сградата. Беше само въпрос на време да я открият. Пропълзя до вратата и успя да се измъкне, без да я забележат. Усещаше как кръвта пулсира в слепоочията й. Хукна към стаята, в която бе оставила Лукас — реши да го използва като пропуск за излизане. Може би онези нямаше да се поколебаят да го убият, за да се доберат до нея, но в момента просто не съществуваше друга възможност.

Разбра, че не може да осъществи плана си, защото се оказа, че Лукас не е там. Беше го ударила здраво и за миг се зачуди как така бързо се е свестил. Може би все пак онова с КГБ беше истина. Излезе и хукна по коридора към задната врата. Лукас несъмнено щеше да ги насочи по петите й. Може би й оставаха само секунди, за да се измъкне. Беше само на няколко крачки от изхода, когато чу гласа на дъщеря си:

— Мамо! Мамо!

Обърна се рязко. Ейми продължаваше да пищи някъде в края на коридора.

— О, боже!

Сидни се втурна по посока на писъците.

— Ейми! Ейми!

Вратата на голямата стая, откъдето излезе преди малко, беше затворена. Отвори я рязко и нахълта. Обезумяла, затърси с очи дъщеря си.

Нейтън Гембъл се вторачи в нея, а зад гърба му изникна Ричард Лукас. Не се усмихваше. На челото имаше голяма подутина. Хората на Гембъл мигом я обезоръжиха. Взеха дискетата от чантата й и я връчиха на Гембъл.

Той вдигна към гърдите си един касетофон и пусна записа:

— Мамо! Мамо!

— Веднага щом разбрах, че мъжът ти се интересува от мен, се погрижих да сложа бръмбари в къщата ти — обясни Гембъл. — Така човек научава един куп много ценни неща.

— Кучи син — просъска Сидни и се втренчи в него. — Знаех си, че е номер.

— Трябваше да се вслушаш в инстинкта си, Сидни. Аз винаги го правя.

Гембъл изключи касетофона и отиде до едно бюро, опряно в стената. Едва сега Сидни забеляза, че отгоре има портативен компютър. Гембъл извади дискетата и я мушна в устройството, после извади от джоба си лист и се обърна към Сидни.

— Интересен подход към паролата е проявил Джейсън. Всичко наопаки. Интелигентна си, но се обзалагам, че не си се сетила. Прав ли съм? — Гембъл се усмихна. — Винаги съм си давал сметка, че той е голям ум.

Шефът на „Трайтън Глоубъл“ набра цифрите с един пръст и се вгледа в екрана. Запали пура. Удовлетворен от това, което видя, седна на близкия стол, скръсти ръце на гърдите си и изтърси пепелта от пурата на пода.

Сидни не го изпускаше от очи.

— Характерна черта на семейството ни, Гембъл. Знам за какво говориш.

— Мисля, че не знаеш — отвърна той спокойно.

— Колко милиарда долара спечели от промяната на лихвените равнища? Достатъчно, за да създадеш „Трайтън Глоубъл“, нали?

— Интересно. И как ги спечелих?

— Знаел си всичко предварително. Шантажирал си Артър Либерман. Могъщият бизнесмен, който не може да спечели и цент, ако не прибегне до измама. — Очите на Гембъл заблестяха гневно. — След това Либерман заплаши, че ще изплюе камъчето, и самолетът му се разби.

Гембъл стана и бавно приближи към нея, свил ръка в гневен юмрук.

— Спечелих милиарди сам. След това няколко завистливи конкуренти подкупиха част от хората ми, за да ме измамят. Нямаше как да докажа каквото и да било, но е факт, че всички те си намериха чудесни местенца, а аз загубих всичко. Честно ли е това според теб? — Застана на едно място и въздъхна. — Но иначе си права. Добрах се до тайния живот на Либерман. Събрах достатъчно пари, за да може моят човек да живее в лукс, и започнах да чакам. Но не беше чак толкова просто. — Устните му се изкривиха в порочна усмивка. — Изчаквах тези, които ме бяха прецакали, да излязат на съответните позиции във връзка с очакваната промяна в лихвения процент, аз правех обратното и притисках Либерман да промени лихвите, както бе изгодно за мен. След като всичко свърши, отново бях на върха, а онези мошеници стигнаха до просешка тояга. Елегантно и много приятно.

Лицето му се озари при спомена за личната победа.

— Когато някой ми погажда номера, аз му се отплащам. Двойно и тройно. Като Либерман. Дадох му повече от сто милиона, за да направи трика с лихвите, а той как ми се отблагодари? Опита се да ме събори. Аз ли съм виновен, че се разболя от рак? Мислеше, че ще може да ме надхитри. Дори не подозираше, че знам за болестта му. Само че, когато правя бизнес с някого, научавам всичко за него, абсолютно всичко. — По физиономията на Гембъл за миг се изписа гняв. После се усмихна. — Единственото, за което съжалявам, е, че нямам снимка на муцуната му малко преди самолетът да се разбие.

— Не съм допускала, че си способен на геноцид, Нейтън. Мъже, жени, бебета…

Гембъл доби смутен вид и дръпна нервно от пурата.

— Да не мислиш, че съм искал да стане така? Работата ми е да печеля пари, а не да убивам хора. Исках да го направя по друг начин и щях да го направя. Само че се появи проблем. Либерман и мъжа ти. И двамата знаеха истината, така че трябваше да се отърва от тях. Само чрез самолета можех да постигна целта си — да убия Либерман и да обвиня мъжа ти. Бих купил всички билети за онзи полет освен този на Либерман, нямаше да се поколебая, ако имаше как. — Погледна я и добави: — Ако това е някаква утеха за теб, ще ти кажа, че благотворителната ми фондация дари десет милиона долара на семействата на жертвите.

— Какво състрадание! Защо пък не? Така ще спечелиш точки в очите на обществото. И мислиш, че парите са отговор на всичко?

Гембъл изпусна дима.

— Много често са. Истината обаче е, че не бях длъжен да правя каквото и да е за онези хора. Както казах на приятелчето ти Уортън, когато подгоня някой, който ме е прецакал, мачкам всички, които се изпречат на пътя ми. Жалко за тях.

Сидни го изгледа с омраза.

— Като Джейсън ли? Къде е той? Къде е мъжът ми, копеле такова? — изкрещя бясно тя.

Гембъл застана пред нея и я удари по лицето.

— Млъкни!

Сидни се съвзе бързо, освободи ръката си с рязко движение и заби нокти в бузата на Гембъл.

— По дяволите! — изрева той. Притисна носната си кърпа към раната и я изгледа кръвнишки. После кимна на Лукас, който излезе и се върна с един човек.

Когато се появи Кенет Скейлс, Сидни инстинктивно се дръпна назад. Той й хвърли изпълнен с омраза поглед. Сидни се обърна към Гембъл, който наведе глава и прибра кърпата в джоба си. Въздъхна и каза:

— Просто си го заслужи. Нямах намерение да те убивам, но ти не се отказа. — Прокара ръка през косата си. — Не се тревожи, ще осигуря голям попечителски фонд за дъщеря ти. Трябва да си ми благодарна, че мисля за всичко.

Махна с ръка на Скейлс.

— Така ли? — изкрещя Сидни. — А не помисли ли, че след като аз съм стигнала до истината, Сойър също може да се добере до нея? — Гембъл я гледаше, без да трепне. — Например факта, че си изнудвал Артър Либерман чрез Стивън Пейдж, само че точно преди Либерман да стане председател на борда, Пейдж се е заразил със СПИН и е можел да провали всичко. Какво направи ти? Видя му сметката, нали? Уби Стивън Пейдж!

Отговорът на Гембъл я порази.

— Защо, по дяволите, да убивам Пейдж? Той работеше за мен.

— Това е истината, Сидни.

Тя рязко се обърна по посока на гласа. Куентин Роу бе влязъл преди секунда, без да го забележи.

Гембъл го изгледа изненадано.

— Ти пък как попадна тук!?

Роу не го удостои с поглед.

— Забравяш, че имам моя лична кабина в самолета на корпорацията. Освен това обичам да довършвам работата си докрай.

— Права ли е тя? Истина ли е, че си убил любовника си?

Роу го погледна спокойно.

— Това не те засяга.

— Компанията е моя. Всичко в нея ме засяга.

— Твоя? Не мисля. Сега, след като придобихме „Сайбърком“, нямам нужда от теб. Кошмарът ми най-после свърши.

Лицето на Гембъл почервеня. Той кимна на Ричард Лукас.

— Мисля, че е време да покажем на този задник какво значи уважение към по-висшестоящите.

Ричард Лукас извади пистолет.

Гембъл поклати глава.

— Не, не. Само го пообработи малко. — Каза го със злоба, но тя бързо се стопи, а пурата падна от устата му, когато шефът на сигурността на „Трайтън“ обърна пистолета срещу шефа си.

— По дяволите! Какво е това! Копеле! Предател!

— Млъкни — изкрещя Лукас в отговор. — Затваряй си устата, или ще ти пръсна черепа още сега. Не се шегувам. — Вторачи се в Гембъл и той бързо затвори уста.

— Защо, Куентин? Защо… — отекнаха последните му думи.

Роу се обърна и срещна погледа на Сидни. Въздъхна.

— Когато купи фирмата ми, Гембъл получи юридически права да контролира всичко, идеите ми, намеренията ми. С една дума, притежаваше ме. — Погледна за миг Гембъл с неприкрито отвращение, после пак се обърна към Сидни. Сякаш прочете мислите й: — Странна комбинация, знам.

Седна на бюрото пред компютъра и се вгледа в екрана, без да престава да говори. Близостта до техниката сякаш му вдъхна някакво спокойствие.

— След това обаче Гембъл загуби всичко. Моята фирма щеше да пропадне. Помолих го да развалим сделката, но той заяви, че ще ме съди с години, ако трябва. Нямаше какво да правя. След това Стивън се запозна с Либерман и заговорът бе в ход.

— Ти си убил Пейдж. Защо?

Роу не отговори.

— Опита ли се изобщо да разбереш от кого се е заразил със СПИН?

Роу продължаваше да мълчи, вперил поглед в екрана на компютъра.

— Куентин?

— От мен. Аз го заразих! — Роу стана рязко, олюля се и пак се стовари върху стола. Продължи с болка в гласа: — Когато Стивън ми каза, че е серопозитивен, просто не можех да повярвам. Аз никога не съм му изневерявал, той се кълнеше в същото. Помислихме, че може да е от Либерман. Добрахме се до медицинския му картон, но се оказа, че е здрав. Тогава отидох на преглед. — Устните му затрепериха. — Казаха ми, че съм серопозитивен. Единствената възможна причина беше едно преливане на кръв след автомобилната катастрофа, която преживях. Проверих в болницата и се оказа, че по същото време са заразени още няколко пациенти. Казах на Стивън всичко. Той не ми беше безразличен. Никога през живота си не съм се чувствал толкова виновен. Помислих, че може би ще ме разбере. — Роу въздъхна. — Само че не разбра.

— И е заплашил да те компрометира? — обади се Сидни.

— Беше стигнал твърде далеч. Работеше много. Не беше в състояние да мисли както… — Роу поклати отчаяно глава. — Една вечер дойде в апартамента ми. Беше много пиян. Каза ми какво смята да прави. Щеше да издаде всичко за Либерман и шантажа. Всички щяхме да влезем в затвора. Аз му казах, че трябва да постъпи така, както смята за редно. — Гласът му затрепери. — Често аз лично му биех инжекциите с инсулин. Дори държах резервна доза у дома, защото беше разсеян и много забравяше. — Роу погледна сълзите, които капеха в дланите му. — Стивън заспа на канапето седнал. Аз му бих превишена доза инсулин, събудих го и го качих на такси да се прибере у дома. Там е умрял. Нашата връзка беше тайна. Полицията не дойде при мен, за да ме разпита. — Погледна Сидни. — Ти ме разбираш, нали? Трябваше да постъпя така. Мечтите ми, плановете ми за бъдещето… — Каза го почти умолително. Сидни мълчеше. Най-накрая Роу стана и избърса очи. — „Сайбърком“ беше последното, което исках да постигна. Всичко обаче си има цена. Тайните между мен и Гембъл ни обвързаха за цял живот. — Роу направи гримаса, после погледна към Гембъл и се усмихна. — За щастие, ще го надживея.

— Долен лъжец! — Гембъл се опита да се хвърли върху него, но Лукас го задържа.

— Само че Джейсън е научил всичко, докато се е занимавал с архивите в склада, нали? — обади се Сидни.

— Ти, идиот такъв! — избухна Роу и изля омразата си към Гембъл: — Никога не си се интересувал от техниката и това ти изяде главата! Така и не разбра, че писмата ти до Либерман по електронната поща остават записани в архива, дори и да ги изтриеш от твърдия диск! И тази идиотска педантичност винаги когато става дума за пари! Кретен! Защо трябваше да записваш приходите от операциите с Либерман? Всичко това беше в склада! — Роу се обърна към Сидни и добави: — Не исках това да се случи, повярвай ми, моля те.

— Куентин, ако помогнеш на полицията…

Роу избухна в смях и попари надеждите й. Отиде до компютъра и извади дискетата.

— Сега аз съм шеф на „Трайтън Глоубъл“. Току-що придобих единствения актив, който би осигурил по-добър живот за всички нас. Нямам намерение да осъществя мечтата си в затворническа килия.

— Куентин… — Сидни замръзна, защото той се обърна към Кенет Скейлс.

— Направи го бързо. Не искам да се мъчи. Говоря сериозно. — Кимна към Гембъл. — Труповете да се изхвърлят в океана, колкото е възможно по-навътре. След шест месеца никой няма да те помни. — Каза го на бившия си шеф и очите му заблестяха.

Отведоха Гембъл, който не преставаше да ругае и да се дърпа.

— Куентин! — изпищя Сидни, когато Скейлс се приближи. Куентин Роу не реагира.

— Куентин, моля те! — Най-накрая той се обърна.

— Сидни, съжалявам. Наистина съжалявам.

Тръгна към вратата с дискетата в ръка, а когато мина край нея, я потупа леко по рамото.

Вцепенена от ужас, Сидни сведе глава. Когато отново вдигна поглед, видя ледените сини очи, които приближаваха към нея, лишени от всякакви чувства. Огледа се. Всички в стаята наблюдаваха Скейлс и чакаха да видят как ще я убие. Сидни стисна зъби и заотстъпва назад, докато гърбът й не опря в стената. Затвори очи и се опита да си представи дъщеря си. Ейми беше в безопасност. Родителите й бяха в безопасност. При тези обстоятелства не беше в състояние да направи нищо повече за тях. Сбогом, скъпа, мама те обича. Сълзите бликнаха. Не ме забравяй, Ейми, любима!

Скейлс вдигна ножа си и устните му се разтеглиха в усмивка, когато видя блестящото острие. Светлината, която се отразяваше в него, придаваше на метала червеникав блясък. Усмивката му застина, когато видя червената светлина. Беше малка червена точка на гърдите му, с диаметър колкото молив.

Скейлс отстъпи назад, вперил очи в Лий Сойър, който бе насочил оръжието си с лазерен оптичен мерник право към него. Объркани, наемниците видяха карабините, насочени към тях от няколко места — Сойър, Джаксън, командосите, местните полицаи.

— Оставете оръжията, господа, или ще се наложи да търсите мозъците си по пода — изрева Сойър и стисна карабината си по-здраво. — Оръжията долу!

Направи няколко крачки навътре, готов за стрелба. С периферното си зрение видя как Куентин Роу се опитва да се измъкне и веднага насочи оръжието си към него.

— Няма да стане, мистър Роу. Седнете на онзи стол!

Изплашеният Роу се подчини, стиснал дискетата пред гърдите си.

Сойър кимна на Рей Джаксън и каза:

— Хайде, да приключваме. — Тръгна към Сидни, за да я освободи.

В този момент проехтя изстрел и един от командосите се свлече на пода. Хората на Роу се възползваха от момента, за да грабнат оръжията си, и откриха огън. Другите моментално потърсиха прикритие и отговориха. От десетина места затрещяха изстрели. Само след секунда изпочупиха електрическите крушки и стаята потъна в мрак.

Сидни се хвърли на пода и закри ушите си с длани.

Сойър запълзя към нея. От другата й страна се промъкваше Скейлс, стиснал ножа със зъби. Сойър се добра първи и я улови за ръката, за да я изведе на безопасно място. Сидни изпищя, съзряла как острието на ножа разсича въздуха. Сойър вдигна ръка и посрещна удара, но ножът сряза дебелия плат на дрехата му и мускула под лакътя. Сойър изрева от болка, залитна и падна възнак. Скейлс скочи върху него и стовари ножа в гърдите му. Острието не можа да пробие последния модел защитна тефлонова броня и това поражение струваше на Скейлс страхотен юмрук в челюстта. В същото време Сидни заби лакът в гърба му. Скейлс изрева от болка и от разранената му уста отново рукна кръв. Побеснял, оттласна Сидни от гърба си и тя се блъсна в стената. После заби юмрук в лицето на Сойър и отново вдигна ножа. Този път го насочи към гърлото му. Ала Сойър успя да го сграбчи за китката и да се надигне. Скейлс почувства страхотната му сила и разбра, че няма шанс да се справи с нея. Беше свикнал жертвите му да умират, преди да помислят за съпротива, а сега изведнъж откри, че акулата, която е хванал, е твърде голяма за него. Сойър заудря ръката му в пода, докато не изпусна ножа, после заби в лицето му страховит юмрук, който го запрати в средата на стаята с напълно размазан нос.

В ъгъла Рей Джаксън водеше престрелка с двама от хората на Гембъл. Трима от командосите бяха успели да се качат на вътрешния балкон и при това тактическо превъзходство скоро щяха да спечелят битката. Двама от наемниците вече бяха мъртви, трети береше душа с разкъсана артерия. И един от местните полицаи бе тежко ранен.

Джаксън се канеше да презареди, когато видя как Скейлс се изправя на крака и се втурва към Лий Сойър с вдигнат нож. С гръб към него, Лий се мъчеше да помогне на Сидни да се изправи. Джаксън беше в другия край на стаята. Нямаше време да презареди карабината, нямаше и пълнители за пистолета си.

Ако се опиташе да изкрещи, Сойър нямаше да го чуе сред трясъка от изстрелите. Скочи на крака. Във футболния отбор на Мичиганския университет бе спринтирал стотици пъти, за да улови топката. Сега трябваше да направи спринта на своя живот. Силните му крака го отхвърлиха като пружини и той полетя под свистящите куршуми.

Скейлс беше жилав, но поне с двайсет килограма по-лек от връхлитащото към него туловище. Джаксън го блъсна в гръдния кош, когато ножът беше на педя от гърба на Сойър. Ребрата на Скейлс изпращяха страховито. Тялото му се отдели от земята и се блъсна в дъбовата библиотека, която беше на два-три метра. Второто изпращяване не беше така силно, но то ознаменува оттеглянето на Скейлс от света на живите — с прекършен врат. Тялото му се свлече безжизнено — беше дошъл и неговият ред да погледне към небето с мъртви очи.

Джаксън плати за храбростта си с една огнестрелна рана в ръката и втора в крака. Едва след това Сойър успя да укроти стрелеца с няколко куршума от пистолета си. Улови Сидни за ръката и я издърпа в един ъгъл, зад тежка маса. После се върна за Джаксън, който се бе свил до стената и дишаше тежко. Един куршум се заби в стената на сантиметри от главата му, втори го улучи в гърдите. Сойър изпусна пистолета си, падна назад и се разкашля. Изплю кръв. Предпазната жилетка отново бе спасила живота му, но при удара се бяха счупили няколко ребра. Опита се да стане и разбра, че е почти безпомощен.

Изведнъж откъм обърнатата маса, зад която беше Сидни, проехтяха изстрели. Този, който беше улучил Сойър, изрева от болка. Сойър се обърна към масата и очите му се разшириха от изненада, когато видя Сидни Арчър да мушка все още димящия пистолет в колана си. После излезе от скривалището си и заедно със Сойър довлякоха Джаксън зад масата.

— По дяволите, Рей, не трябваше да го правиш.

— За да не ми дадеш и минута покой от гроба си до края на живота ми ли? Не, Лий, нямаше начин.

Сойър разкъса ризата му и стегна крака над раната. Лицето на Джаксън се изкриви от болка. След това го накара да вдигне ранената си ръка, отпра ръкава и я превърза.

— Куршумът е излязъл, Рей. Ще се оправиш.

— Знам, усетих го. — По челото му се стичаше пот. — И ти си ранен, нали?

— Удари ме в жилетката, няма страшно.

Отпусна се на пода и от срязаната му ръка отново бликна кръв.

— Лий, боже мой! — възкликна Сидни и се вторачи в аленото петно. — Ръката ти!

Свали шала си и го стегна малко над раната.

Сойър я погледна и каза:

— Благодаря. И не само за шала.

Сидни седна до него.

— Слава богу, че се обади. Иначе нямаше да подредим докрай мозайката. Забавлявах Гембъл с брилянтните си заключения, за да спечеля малко време, но бях почти сигурна, че няма да е достатъчно.

Той се отпусна до нея.

— За около две минути изгубихме сигнала от клетъчния телефон. Добре, че го хванахме пак. — Надигна се рязко и болката в ребрата го сряза. Погледна насиненото лице на Сидни. — За бога, ти добре ли си? Дори не се сетих да те попитам!

Тя разтри подутата си челюст.

— Не е нещо, което не може да се оправи с времето и малко грим. — Докосна подутата му буза и попита: — А ти как си?

Сойър изведнъж се стресна.

— Сидни, ами майка ти? Ейми?

Обясни му, че е било запис.

— Копелета — изсумтя Сойър.

Тя го погледна замислено.

— Не знам какво щеше да стане, ако не се бях обадила на повикването по пейджъра.

— Важното е, че го направи. Радвам се, че визитката ти беше у мен. — Усмихна се. — Може би в края на краищата тези технологични боклуци имат някакъв смисъл.

 

 

В другия ъгъл на стаята Куентин Роу се криеше зад едно бюро. Беше затворил очи и бе запушил ушите си с длани, за да не чува трясъците, които отекваха навсякъде наоколо. До последния момент не забеляза мъжа, който се приближи зад него и го улови за опашката на тила, вдигна главата му нагоре и после рязко я завъртя настрани. Миг преди да се чуе смъртоносното пукване, видя злокобната физиономия на Нейтън Гембъл. Шефът на „Трайтън“ прескочи безжизненото му тяло. Бе осъществил последната си мечта. Взе компютъра от бюрото и с все сила го стовари върху главата на Роу.

След миг се обърна, за да се измъкне навън. Куршумите го улучиха в гърдите. Погледна убиеца си в очите и по лицето му се изписа изумление, после гняв. Успя да го улови за ръкава, но веднага се свлече на пода.

Убиецът взе дискетата, паднала до трупа на Куентин Роу, и излезе от стаята.

Куентин Роу и Нейтън Гембъл лежаха съвсем близо един до друг — бяха по-близо откогато и да било приживе.

 

 

Сойър надигна глава над прикритието си и огледа стаята. Останалите живи наемници бяха захвърлили оръжията си и излизаха с вдигнати ръце. Командосите изскочиха и след секунди ги проснаха на пода по очи, с белезници на китките. Сойър съгледа труповете на Роу и Гембъл. След това чу стъпки — някой тичаше по терасата пред френските прозорци. Обърна се към Сидни и извика:

— Погрижи се за Рей. Представлението още не е приключило.

Втурна се навън.