Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Total Control, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 53гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Обсидиан, София 1997
ISBN 954-8240-51-3
Худ. оформление: Кръстьо Кръстев
История
- —Добавяне
- —Корекция
55.
Мисис Патерсън и Ейми потеглиха с кола под наем към Бостън, където щяха да прекарат няколко дни. Макар да положи всички усилия, Сидни не успя да убеди баща си, че е по-добре да тръгне с тях. Цяла нощ той чисти пушката си, ремингтън 12-и калибър, стиснал челюсти и вперил поглед напред, а Сидни сновеше пред него и се опитваше да го придума.
— Татко, наистина си невъзможен — каза му тя, докато двамата пътуваха към Бел Харбър с кадилака. Бяха оставили роувъра в сервиз. Все пак Сидни изпитваше известно облекчение. В момента никак не й се искаше да е сама.
Баща й упорито гледаше през прозореца. Тези, които преследваха дъщеря му, трябваше да се справят с него, преди да се доберат до нея. На призраците и чудовищата нямаше да им е никак лесно.
Белият микробус беше на половин миля зад тях, но въпреки това следваше безпогрешно движението на кадилака. Единият от осемте мъже, които се возеха в него, не беше в добро настроение.
— Най-напред остави Джейсън Арчър да изпрати съобщението до жена си, а сега изпусна и нея. Не мога да повярвам! — Ричард Лукас поклати глава и изгледа ядосано Кенет Скейлс, който седеше до него. Ръката му беше превързана, а по лицето имаше лепенки.
— По-добре повярвай. — Каза го през зъби и гласът му прозвуча толкова заплашително, че дори Лукас премигна и реши да смени тактиката.
— Добре — рече той и се облегна. — Няма смисъл да говорим за миналото. — Джеф Фишер, компютърният гений на „Тайлър, Стоун“, беше запазил копие от дискетата на Сидни Арчър в компютъра си. Успяхме да установим, че е осъществил връзка с компютъра си, докато е бил в бара. Вероятно е копирал съдържанието на дискета. Размени няколко думи със сервитьорката. Тя му даде плик за обикновена поща, адресиран до бащата на Сидни Арчър в Бел Харбър, Мейн. Сега пратката пътува по пощата и е много важно да се доберем до нея. Ясно ли е?
Шестимата кимнаха мрачно. На дланите си всички имаха татуирана звезда, прободена със стрела — знакът на групата наемници, към която принадлежаха. Бяха все ветерани от Студената война. Като бивш служител на ЦРУ за Лукас не бе трудно да възобнови старите връзки, още повече че разполагаше с долари за примамка.
— Ще оставим Патерсън да вземе пратката, ще ги изчакаме да останат сами и ще ударим светкавично. — Лукас ги погледна и добави: — По един милион премия на човек, ако се справим. Ясно ли се изразявам, Скейлс?
— Можеш да вземеш дискетата — процеди през зъби Кенет Скейлс. — Аз ще се погрижа за дамата. Ще добавя и стареца. Безплатно.
— Първо дискетата, после прави каквото щеш — каза гневно Лукас.
Скейлс не отговори. Гледаше право пред себе си. Лукас понечи да каже още нещо, но размисли и нервно зарови пръсти в косата си.
През двайсетте минути, които му бяха необходими, за да се добере до Александрия, Рей Джаксън три пъти се опита да се свърже с Джеф Фишер от телефона в колата си, но без успех.
— Значи смяташ, че този тип е помогнал на Сидни Арчър да разчете паролата?
Сойър се обърна към него.
— Според дневника от следенето Сидни Арчър е идвала тук след убийствата в гаража на „Тайлър, Стоун“. Фишер е компютърният магьосник на фирмата.
— Да, само че, изглежда, не си е у дома.
— Може пък у тях да открием нещо, и без той да си е у дома, Рей.
— Не помня да сме вземали заповед за обиск.
— Това са подробности, Рей. Винаги си склонен да си губиш времето с дреболии.
Спряха пред къщата на Джеф Фишер и бързо се изкачиха по стъпалата.
Някаква млада чернокоса жена излезе от колата си и им извика:
— Няма го.
Сойър се обърна към нея.
— Не знаете къде е, предполагам? — Слезе при нея, помогна й да извади двата големи плика с продукти от задната седалка и се легитимира. Джаксън последва примера му.
Жената се стъписа.
— ФБР? Не знаех, че ФБР разследва кражбите с взлом.
— Кражби ли, мисис…
— Извинете ме. Казвам се Аманда. Аманда Рейнолдс. Живеем тук от две години и сега за първи път се наложи да дойде полиция. Откраднали са цялата компютърна техника на Джеф.
— Вече сте разговаряли с полицаите, както разбирам.
Жената го изгледа глуповато.
— Идваме от Ню Йорк. Там, ако не завържеш колата си за някой стълб, на сутринта няма да я намериш. Непрекъснато трябва да си нащрек. Но тук?
Тя поклати глава.
— Чувствам се като последна глупачка. Мислех си, че подобно нещо е невъзможно в този квартал.
— Кога видяхте мистър Фишер за последен път?
Жената сбърчи чело.
— Ами… преди три-четири дни. Времето е толкова ужасно, че всички си стоят вкъщи.
Благодариха й и подкараха към полицейския участък. Попитаха за кражбата от дома на Фишер и дежурният сержант чукна няколко пъти по клавиатурата, а после погледна екрана на компютъра.
— Да, у Фишер е имало кражба. Бях дежурен, когато го докараха. — Сойър и Джаксън се спогледаха. — Арестуваха го за превишена скорост, а той взе да разправя, че някой го бил следил. Решихме, че е прекалил с алкохола. Проверихме го с апарата и се оказа, че не е пил, но, тъй или иначе, вонеше на бира. За всеки случай го оставихме да пренощува тук. На следващия ден го пуснаха под гаранция. Определиха му дата за съда и си отиде.
— Джеф Фишер е бил арестуван? — попита Сойър с изненада.
— Именно.
— А на следващия ден е имало обир в дома му?
Сержантът кимна.
— Като ти тръгне зле…
— А описа ли хората, които са го следили? — попита Сойър.
Сержантът го изгледа, сякаш искаше да провери дали и той не е пил.
— Никой не го е следил.
— Сигурно ли е?
Сержантът погледна отегчено към тавана и се усмихна.
— Добре, установили сте, че не е бил пиян, а въпреки това сте го държали в ареста цяла нощ. Защо?
— Защото при някои от тези типове апаратът не показва нищо, дори да са къркани до козирката. Фишер е шофирал като бесен и се е държал като пиян. Преценихме, че е най-добре да го оставим при нас, за да изтрезнее, ако е пиян.
— И той не възрази?
— Не. Каза, че за първи път щял да нощува в арест, което било забавно. — Сержантът поклати плешивата си глава. — Ама че забавление!
— Не знаете ли къде е сега?
— Дори не можахме да го открием, за да му съобщим за обира. Както ви казах, плати си гаранцията, подписа се за датата на делото и изчезна. Ще стане наша грижа само ако не се яви пред съдията.
— Нещо друго случи ли се онази вечер? — попита Сойър разочаровано.
Сержантът забарабани с пръсти по бюрото. Сойър кимна на Джаксън и двамата си тръгнаха. Сержантът ги спря по средата на помещението.
— Онзи тип ми даде да пусна в пощата един плик. Вярно е, че нося униформа, само че приличам ли ви на пощальон?
— Плик ли? — мигом се завъртяха на пети и двамата.
Сержантът кимна.
— Обясних му, че има право на един телефонен разговор, а той каза, че ще се възползва, само че преди това ме молел да пусна плика в пощенската кутия на участъка. — Сержантът се засмя.
Сойър се вторачи в него.
— И ти пусна ли го?
Сержантът престана да се смее и премигна.
— Какво? А, да. Пуснах го. Кутията е ето там.
— Какъв беше пликът?
— Не точно като за писмо, а от онези, дебелите. Кафяв.
— Които отвътре имат найлон на мехурчета ли? — обади се Джаксън.
— Да, от тях.
— Колко голям?
— Не много. Около педя. Препоръчано писмо. С обратна разписка.
Сойър се опря с две ръце на бюрото и се вторачи в сержанта.
— Помниш ли адресите? На подателя или на получателя?
Сержантът пак забарабани с пръсти.
— Не помня подателя. Предположих, че е Фишер. Но беше за… Мейн. Да, за Мейн. Направи ми впечатление, защото миналата година ходихме там с жена ми. Ако имаш възможност, непременно иди. Вземи си и фотоапарата.
— Къде точно в Мейн? — Сойър полагаше неимоверни усилия да запази спокойствие.
Полицаят поклати глава.
— Някакъв Харбър… струва ми се.
Надеждата на Сойър се изпари. В щата Мейн имаше поне половин дузина градове, завършващи на Харбър.
— Хайде, помисли.
Сержантът изведнъж се облещи.
— Да не би в плика да е имало наркотици? Този Фишер наркотрафикант ли е? Имаше нещо странно в цялата работа. Затова ли ФБР се интересува от него?
— Не, не — отвърна Сойър с досада. — Няма нищо такова. Слушай, опитай се поне да си спомниш името на получателя.
Сержантът се замисли, но след малко поклати глава.
— Съжалявам, не мога.
— Не беше ли случайно Арчър? — обади се Джаксън.
— Не. Ако беше Арчър, щях да го запомня, защото един от колегите се казва така.
Джаксън му подаде визитката си.
— Добре. Ако си спомниш още нещо, каквото и да е, обади ми се. Много е важно.
— Разбира се. Веднага, можеш да разчиташ на мен.
Тръгнаха към изхода, сержантът седна пред компютъра. Изведнъж Сойър се извърна и насочи към него показалец, сякаш беше пистолет.
— Патерсън! — Бе си спомнил лепенката на кадилака пред къщата на Сидни.
Сержантът вдигна стреснато поглед.
— Името на получателя не беше ли Патерсън? — попита го Сойър.
Сержантът се усмихна и щракна с пръсти.
— Точно така. Бил Патерсън.
Усмивката му увисна във въздуха, защото двамата агенти се втурнаха презглава към изхода.