Дейвид Балдачи
Тотален контрол (5)

5.

Сидни Арчър натисна нетърпеливо клаксона и колата пред нея най-после тръгна. Погледна часовника на таблото — както винаги закъсняваше. Вдигна машинално очи към огледалото, за да провери седалката за деца. Ейми, стиснала малкия Мечо Пух, спеше дълбоко. Ейми имаше гъстата руса коса на майка си, волевата й брадичка и тънкия й нос. Танцуващите сини очи, както и голяма част от атлетичната си грациозност бе наследила от баща си, въпреки че самата Сидни в колежа бе играла нападател в женския баскетболен отбор.

Сега Сидни сви в паркинга и намери място пред ниската тухлена постройка. Излезе, отвори задната врата и нежно вдигна дъщеря си от детската седалка, като внимаваше да не изпусне Мечо Пух и чантичката с вещите на Ейми. Сложи качулката на главата й и прикри личицето й от хапещия вятър с палтото си. Надписът над двойната стъклена врата гласеше: „Дневна детска градина, окръг Джеферсън“.

Когато влезе, Сидни свали палтото на Ейми и се постара да заличи следите от сутрешния инцидент с овесените ядки, след това провери закуската в чантичката й и я предаде на Карин — една от гледачките.

— Здрасти, Ейми. Имам няколко нови играчки, които сигурно ще искаш да видиш. — Карин коленичи пред нея. Ейми продължаваше да стиска мечето, упорито пъхнала десния си палец в малката си устичка.

Сидни вдигна чантата й.

— Малко боб, сандвич, сок и един банан. Закусвала е. Чипс и бонбонче, но само ако много слуша. Остави я да поспи повечко следобед, защото не спа добре през нощта.

Карин подаде пръст на Ейми.

— Добре, мисис Арчър. Ейми винаги слуша много, нали, Ейми?

Сидни приклекна и целуна дъщеря си.

— Карин, ще дойда да я взема около седем и половина довечера.

— Добре.

— Довиждане, мамо. Обичам те.

Сидни се обърна и видя как Ейми й маха. Малките пръстчета се носеха нагоре-надолу във въздуха. Острата брадичка се превърна в смешна малка издатинка и с нея си отиде и гневът на Сидни заради сутрешното сражение. Тя също й махна.

— И аз те обичам. Довечера ще похапнем малко сладолед, скъпа, но след вечеря. Сигурна съм и че татко ще се обади, за да си побъбрим, нали?

На лицето на Ейми се появи щастлива усмивка.

Половин час по-късно Сидни спря в гаража на фирмата. Грабна куфарчето от съседната седалка, затръшна вратата и се втурна към асансьора. Леденият вятър, който фучеше из подземния паркинг, я накара да си мисли за по-хубави неща. Скоро щяха да запалят камината във всекидневната. Обичаше миризмата на огън — караше я да се чувства уютно и сигурно. Приближаването на зимата насочи мислите й към идващата Коледа. Това щеше да е първият декември, когато Ейми щеше да е в състояние наистина да оцени празника. Самата Сидни изпитваше все по-голяма радостна възбуда. За Деня на благодарността обикновено ходеха на гости у родителите й, но тази година Джейсън, тя и Ейми щяха да си останат у дома за Коледа. Само тримата. Пред пращящия огън и коледната елха, и купчината подаръци за двегодишната им дъщеря.

Макар и да се бе упреквала, че закъснява, когато Сидни излезе от асансьора, беше едва осем без петнайсет. Независимо че работеше само на половин ден, Сидни беше един от адвокатите във фирмата, които работеха най-много. Старшите съдружници в „Тайлър, Стоун“ се усмихваха доволно всеки път, когато минеха покрай вратата на кабинета й, защото виждаха как усилията й непрекъснато увеличават дяловете им. Вероятно бяха убедени, че я използват, но Сидни всъщност имаше свои лични планове. Работата на половин ден беше временна мярка. Сидни винаги можеше да практикува професията си, но можеше да бъде майка на дъщеря си само докато тя е малка.

Бяха купили старата тухлена къща почти на половин цена поради скъпия ремонт, от който се нуждаеше. Сидни, Джейсън и група майстори бяха приключили работата за две години, след тежки преговори за цените. Бе се наложило да продадат ягуара и да го сменят с раздрънкан шестгодишен форд. От големите студентски заеми не бе останало почти нищо, така че разходите им бяха намалени почти наполовина — чрез здрав разум и жертви. След още една година семейство Арчър нямаше да има никакви дългове.

Спомни си нощта. Новината на Джейсън наистина я бе изненадала. Когато обаче се замисли за следствията, почувства как устните й се разтеглят в усмивка. Гордееше се с Джейсън. Той заслужаваше подобен успех повече от всеки друг. Сега чувстваше угризения, че му бе затворила телефона. Когато го видеше пак, трябваше да компенсира грешката си.

Сидни отвори вратата, мина забързано през богато обзаведеното фоайе и отвори вратата на кабинета си. Провери електронната поща и оставените съобщения. Нищо спешно. Натъпка в куфарчето си документите, които щяха да са й нужни за пътуването, грабна самолетните билети и пъхна преносимия компютър в кожената му калъфка. Записа порой от устни инструкции за секретарката си и четирима други адвокати от фирмата, които й помагаха. Достатъчно натоварена, успя да се довлече някак до асансьора.

Предаде багажа си на летището и след няколко минути зае мястото си в самолета — боинг 737. Беше сигурна, че ще излетят навреме и ще пристигнат навреме на нюйоркското летище Ла Гуардия след около петдесет минути. За нещастие, пътят с кола от летището до града отнемаше толкова време, колкото и прелитането на разстоянието, около двеста и трийсет мили, от националната столица до столицата на финансовия свят.

Както обикновено самолетът бе пълен. Сидни зае мястото си и забеляза, че до нея седи възрастен мъж, облечен в старомоден костюм на ситни райета, с жилетка. На фона на колосаната му риза се открояваше яркочервена вратовръзка с голям възел. В скута си държеше протрито кожено куфарче. Гледаше през прозореца, а пръстите му се свиваха и отпускаха нервно. Около ушите му стърчаха бели кичури. Яката на ризата му висеше свободно около кльощавия врат. Сидни забеляза, че по лявото слепоочие и над горната му устна има капчици пот.

Самолетът се добра тромаво до главната писта. Елероните се раздвижиха и застанаха надолу в положение за излитане и това сякаш поуспокои възрастния мъж. Той се обърна към Сидни.

— Вече гледам само това. — Гласът му беше дълбок и груб, украсен от провлечените обертонове на южняшкия говор.

Сидни го изгледа с любопитство.

— Кое?

Той посочи малкия илюминатор.

— Проклетите плоскости трябва да застанат така, че това нещо да може да се издигне над земята. Спомняте ли си онзи самолет от Детройт? — Произнесе името на града, сякаш се състоеше от две думи. — Проклетите пилоти забравили да ги сложат в правилно положение и всички на борда измряха, освен едно малко момиченце.

Сидни хвърли бегъл поглед към прозореца.

— Сигурна съм, че пилотите знаят за тези неща — отвърна тя и въздъхна. Последното нещо, от което имаше нужда сега, беше страхлив пътник. Отново насочи вниманието си към бележките, за да прегледа още веднъж представянето си, преди стюардесите да минат и да накарат всички да оставят вещите си под седалките. Когато видя, че тръгват да проверят салона за последен път, тя прибра листата в куфарчето си и го мушна под предната седалка. През илюминатора се виждаше тъмната вълниста повърхност на река Потомак, осеяна с чайки. От разстояние приличаха на плуващи топки смачкана хартия. Първият пилот бодро обяви, че самолетът им е следващ по ред на опашката за излитане.

Няколко секунди по-късно машината се отдели от пистата. След като направи плавен ляв завой, за да избегне забраненото за полети пространство над Капитолия и Белия дом, постепенно се издигна.

Скоро след като самолетът застана хоризонтално на височина от десет хиляди метра, покрай тях мина количката с напитки. Сидни взе чаша чай и обичайното пликче солени фъстъци. Възрастният мъж до нея поклати глава, когато го попитаха какво желае, и продължи тревожно да гледа през илюминатора.

Сидни се наведе и извади куфарчето си с надеждата да успее да поработи през следващия половин час. Облегна се удобно и извади няколко листа. Преди да се съсредоточи върху съдържанието им, забеляза, че възрастният продължава да се взира навън, през дебелото стъкло. Дребното му тяло беше напрегнато — той преживяваше всяко друсване, вслушваше се във всеки звук, който би могъл да вещае катастрофа. Изражението на Сидни омекна. Да те е страх е достатъчно трудно само по себе си. Да си мислиш, че си сам в това, усложнява положението още повече. Тя протегна ръка, потупа го леко по дланта и му се усмихна. Той се обърна бързо към нея и отвърна на усмивката й, леко смутен. Лицето му почервеня.

— Летят толкова често, че няма начин да не са научили всички трикове — каза Сидни тихо, успокоително.

Възрастният се усмихна пак и разтри дланите си, за да възстанови кръвообращението.

— Вие сте абсолютно права… мадам.

— Сидни. Сидни Арчър.

— Казвам се Джордж Биърд. Приятно ми е да се запознаем, Сидни. — Стиснаха си ръцете енергично.

Изведнъж Биърд се вторачи навън към пухестите облаци. Слънцето светеше ослепително и той спусна сенника до половината.

— Толкова много съм летял през годините, че би трябвало вече да съм свикнал.

— На всекиго може да се случи, Джордж. Независимо колко пъти е летял — отговори Сидни мило. — Все пак самолетите не са и наполовина толкова страшни, колкото таксито, което ще вземеш на летището.

И двамата се засмяха. Тогава самолетът подскочи особено силно при поредната въздушна яма и лицето на стария човек отново стана пепеляво.

— Често ли пътуваш до Ню Йорк, Джордж? — Сидни се опитваше да задържи погледа му с очите си. Никога в миналото не се бе притеснявала от каквито и да било превозни средства. Откакто обаче имаше Ейми, когато се качваше на влак или самолет, или дори на колата си, усещаше леки бодвания. Самолетът продължи да се тресе и възрастният мъж отново се стегна.

— Джордж, всичко е наред. Само малко турбулентност.

Той пое дълбоко въздух и най-накрая я погледна право в очите.

— Член съм на директорските бордове на няколко компании. Трябва да летя до Ню Йорк два пъти годишно.

Сидни погледна документите пред себе си и изведнъж си спомни нещо. На четвърта страница имаше грешка. Трябваше да я поправи, когато стигнат в града.

Джордж Биърд докосна ръката й.

— Струва ми се, че поне днес няма от какво да се безпокоим. Искам да кажа… рядко стават по две катастрофи в един и същи ден, нали?

Сидни се бе замислила за документите и не отговори веднага. Най-накрая се обърна към него и присви очи.

— Моля?

Биърд се наведе към нея и заговори доверително, тихо:

— Рано тази сутрин излетях от Вирджиния с една раздрънкана барака. В осем часа бях във Вашингтон. Дочух двама пилоти да си приказват. Направо не ми се вярваше. Бяха притеснени, личеше си. Дявол да го вземе, и аз бих се притеснил.

Объркването на Сидни се изписа по лицето й.

— Какво имате предвид?

Биърд се наведе към нея още повече.

— Не знам дали са го оповестили официално, но слуховото ми апаратче работи доста добре, откакто му смених батерията. Онези приятели може би си мислеха, че няма да ги чуя. — Той замълча драматично и се озърна, после отново се наведе към Сидни. — Рано тази сутрин е станала самолетна катастрофа. Никой не е оцелял. — Погледна я. Гъстите му бели вежди потрепваха като котешки опашки.

За момент Сидни почувства, че най-важните органи на тялото й спират да действат едновременно.

— Къде?

Биърд поклати глава.

— Това не го чух. Бил е реактивен самолет, при това доста голям, дотолкова разбрах. Явно е паднал от небето като круша. Затова пилотите са били толкова притеснени… Ако не знаеш каква е причината, е още по-лошо, нали?

— А знаете ли на коя авиокомпания е бил?

Той отново поклати глава.

— Предполагам, че скоро ще разберем. Обзалагам се, че когато стигна в Ню Йорк, вече ще го дават по телевизията. За всеки случай се обадих на жена си, за да й кажа, че съм добре. Разбира се, тя още нищо не знаеше, но все пак не исках да започне да се притеснява, ако види по телевизията или нещо такова.

Сидни погледна яркочервената му вратовръзка. Изведнъж й заприлича на огромна кървава рана на гърлото му. Вероятността? Не беше възможно да е пострадал. Тя поклати глава и се загледа право напред. И осъзна как бързо да ликвидира безпокойството си. Сидни извади кредитната си карта, мушна я в процепа на устройството, монтирано на облегалката пред нея, и взе слушалката на телефона. Веднага набра номера на сателитния пейджър на Джейсън. Не знаеше номера на клетъчния му телефон, а и при всички случаи той обикновено го изключваше по време на полет. Вече му бяха правили два пъти забележка да не го използва в самолет. Сидни се помоли да е взел пейджъра със себе си. Погледна часовника си. По това време самолетът му трябваше да е някъде над Средния запад, но тъй като съобщенията минаваха през сателит, пейджърът му би ги уловил без проблем. Проблемът беше, че не би могъл да й се обади по телефона на самолета. Боинг 737 все още не бе оборудван с техника, позволяваща това. Реши да остави номера в кабинета си. Щеше да изчака десет минути и да позвъни на секретарката си.

Минаха десетте минути и тя набра номера. Секретарката й се обади при второто позвъняване. Не, съпругът й не се бе обаждал. Сидни настоя да провери и телефонния секретар. И там нямаше нищо. Секретарката не бе чула нищо за самолетна катастрофа. Сидни започна да се пита дали Джордж Биърд не е разбрал погрешно разговора на пилотите. В състоянието си вероятно си въобразяваше всевъзможни трагедии, но все пак трябваше да е сигурна. Трескаво затърси в паметта си името на авиокомпанията, с която летеше мъжът й. Позвъни на „Информация“ и поиска номера на „Юнайтед Еърлайнз“. Най-накрая се добра до човешко същество и й обясниха, че авиокомпанията наистина имала ранен сутрешен полет до Лос Анджелис от Дълес, но нямало никакви съобщения за катастрофа. Стори й се, че жената отсреща не желае да разговаря по въпроса, и това придаде нова сила на опасенията й. После се обади на „Американ“ и най-накрая на „Уестърн Еърлайнз“. И в двата случая не успя да се свърже. Телефонните линии, изглежда, бяха задръстени от обаждания. Опита пак, но резултатът не беше по-различен. Постепенно тялото й се скова. Джордж Биърд отново докосна ръката й.

— Сидни? Мадам… всичко ли е наред?

Тя не отговори и продължи да гледа втренчено напред.