Дейвид Балдачи
Тотален контрол (49)

49.

Влакът за Ню Йорк летеше в мрака. Сидни беше сама във вагон-ресторанта, гледаше разсеяно неясните силуети през прозореца, отпиваше кафе и ядеше претоплен на микровълнова фурна сандвич. Потракването на колелата и поклащането на вагона я успокояваха. Беше проявила нужното внимание и след качването си бе минала през няколко вагона, преди да седне.

Мислеше за дъщеря си. Струваше й се, че не я е виждала цяла вечност. Нямаше представа кога ще я види пак. Знаеше, че не бива го да прави, за да не й навреди — опасността беше голяма. Смяташе да се обади веднага щом пристигне в Ню Йорк. Чудеше се как да обясни на родителите си новия кошмар, който ги очакваше — заглавията в пресата, които щяха да обявят дъщеря им за криещ се от полицията убиец. Нямаше никакъв начин да ги предпази от прекаленото внимание на репортерите, които щяха да ги обсадят. Беше сигурна, че ще ги открият и в Бел Харбър, но поне щяха да имат малко време, за да се окопитят след удара.

Сидни знаеше, че има само още една възможност да открие какво беше превърнало живота й в ад. Тя беше в малката дискета, която трябваше да замине на север с „Федерал Експрес“. Имаше само нея. За Джейсън явно беше много важна. Ами ако той се заблуждаваше? Потрепери и си наложи да не мисли за това. Трябваше да вярва на мъжа си. Загледа се през прозореца, уви се в палтото си и се отпусна.

Когато влакът влезе в гарата, Сидни вече чакаше край вратата на вагона. Часовникът й показваше пет и половина сутринта. Не чувстваше умора, макар и да не помнеше кога бе спала нормално за последен път. Наоколо имаше доста хора за такъв ранен час. Тръгна към стоянката за таксита, но промени решението си и реши първо да се обади по телефона. Преди да тръгне към летище Кенеди, щеше да се отърве от пистолета, независимо че той й даваше увереност, от която толкова се нуждаеше в момента. Все още не беше решила накъде ще пътува, но щеше да мисли за това по пътя към летището, който не беше кратък.

Докато търсеше телефон, грабна вестник „Вашингтон Поуст“ от една сергия и бързо прегледа заглавията. Все още нямаше нищо за убийствата, но не бе изключено труповете вече да са открити.

Набра номера на родителите си в Бел Харбър. Автоматичен глас я уведоми, че абонатът е изключен. Спомни си защо и изпъшка. През зимата баща й винаги изключваше телефона. Може би беше забравил да се обади да го включат. Щеше да го направи, когато пристигнат. Значи все още не бяха там.

Сидни бързо пресметна времето за пътуване. Когато беше малка, баща й вземаше цялото разстояние за около тринайсет часа и спираше само за бензин и да хапнат. Сега вече беше стар и предпочиташе да прекъсне пътуването през нощта, така че, ако бяха тръгнали вчера сутринта, както му бе казала, трябваше да пристигнат в Бел Харбър днес някъде следобед. Изведнъж й мина през ум, че не е сигурна дали са заминали. Реши да провери незабавно. Телефонът иззвъня три пъти и се включи телефонният секретар. Сидни заговори, за да могат родителите да чуят гласа й — често не вдигаха, преди да разберат кой се обажда. Никой не вдигна слушалката. Щеше да опита пак от летището. Трябваше да се обади на още едно място. Сега, когато знаеше със сигурност, че Пол Брофи е работел за „Ар Ти Джи“, нещо я безпокоеше. Можеше да попита само един човек, и то преди новината за убийствата да стигне до пресата.

— Кей? Аз съм, Сидни Арчър. — Гласът в слушалката беше сънлив, но след миг Кей Винсент я позна и се събуди напълно. — Съжалявам, че ти звъня толкова рано, но наистина имам нужда от помощта ти. — Кей не отговори. — Кей, знам какво писаха вестниците за Джейсън, но…

— Не вярвам на нито една дума от тези глупости — прекъсна я Кей. — Джейсън не би се забъркал в такива гадости.

— Благодаря ти, Кей — въздъхна с облекчение Сидни. — Вече си мислех, че никой освен мен не вярва в невинността му.

— Не е така, Сидни. С какво мога да ти помогна?

Преди да отговори, Сидни се опита да се успокои, за да не издаде вълнението си. Хвърли поглед към полицая, който крачеше из чакалнята. Обърна се с гръб към него.

— Кей, Джейсън никога не ми е говорил за работата си.

Кей изсумтя.

— Не бих се учудила. Непрекъснато ни набиват в главите, че всичко е строго секретно.

— Така е, тази секретност обаче в момента ми пречи. Трябва да знам върху какво е работил Джейсън през последните няколко месеца. Участвал ли е в някакви големи проекти?

Кей премести слушалката в другата си ръка. Мъжът й хъркаше от другата страна на леглото.

— Напоследък, сигурно знаеш, систематизираше финансовите данни на корпорацията за сделката със „Сайбърком“. Това му отнемаше доста време.

— Да, знам нещо за това.

Кей се засмя.

— Връщаше се от онзи склад, като че ли се беше борил с алигатор в калта, изпоплескан до ушите. Но не се отказваше и като че ли работата му доставяше удоволствие. Другото, с което се занимаваше, беше унифицирането на системата за архивиране върху магнитни ленти.

— Имаш предвид автоматичната компютърна система за архивиране ли?

— Да.

— А защо е трябвало да се унифицира?

— Защото фирмата на Куентин Роу имаше първокласна система още преди да се слее с „Трайтън“, а „Трайтън“ нямаше. Между нас казано, не мисля, че Нейтън Гембъл знае какво е това. Както и да е, Джейсън трябваше да уеднакви двете системи.

— Какво точно трябваше да направи?

— Трябваше да конвертира всички архивирани файлове на „Трайтън“ във формат, който да е съвместим с новата система. Кореспонденция, доклади, графики… всички документи. Справи се. Сега има една система, а не две.

— Къде се пазеха старите файлове? В сградата ли?

— Не. Има един склад в Престън. Кутии, струпани една върху друга, по десет. Там се пазеха и финансовите документи. Джейсън прекарваше в този склад много време.

— Кой е одобрил тези проекти?

— Куентин Роу.

— А Нейтън Гембъл?

— В началото, струва ми се, той дори не знаеше за тях. Сега вече знае.

— Откъде си сигурна?

— Джейсън получи писмо по електронната поща от Гембъл, в което му благодареше за добре свършената работа.

— Така ли? Струва ми се странно за Нейтън Гембъл.

— Да, и аз се изненадах. Но е факт.

— А помниш ли с каква дата беше това писмо?

— Да, помня. Не бих могла да забравя такова нещо.

— Защо?

Кей Винсент въздъхна дълбоко.

— Беше в деня на самолетната катастрофа.

— Сигурна ли си? — Сидни се сепна.

— Разбира се, Сид.

— Но този ден Нейтън Гембъл беше в Ню Йорк. Аз също бях там.

— О, няма значение. Секретарката му се грижи за кореспонденцията, независимо дали той е там, или не.

Сидни реши, че има нещо странно в цялата работа.

— Кей, има ли нещо ново около сделката със „Сайбърком“? Проблемът с финансовите данни още ли задържа нещата?

— Какъв проблем с финансовите данни?

— Нейтън Гембъл не искаше да ги предостави на „Сайбърком“.

— Не знам да е имало такова нещо. Знам, че финансовите данни вече са предоставени на „Сайбърком“.

— Какво?! — Сидни едва не изкрещя. — Преди това прегледаха ли ги адвокатите от „Тайлър, Стоун“?

— Нямам представа.

— Кога са ги дали?

— В същия ден, когато Джейсън получи писмото.

Сидни почувства, че й се вие свят.

— Денят, когато се разби самолетът? Сигурна ли си?

— Имам приятел в куриерската ни служба. Той е пренасял документите до ксерокса, за да ги копират, а после ги е отнесъл в „Сайбърком“. Защо? Това важно ли е?

— Все още не съм сигурна — отговори Сидни след малко.

— Искаш ли да знаеш нещо друго?

— Не, Кей, това е предостатъчно материал за размисъл.

Сидни й благодари, затвори и се отправи към такситата.

 

 

Кенет Скейлс погледна бележката и присви очи. Информацията, записана на диска, беше шифрована. Трябваше да се намери паролата. Погледна жената, която — вече бяха сигурни — беше получила безценното съобщение. Джейсън не би изпратил дискетата на жена си, без да изпрати паролата. Вероятно тъкмо това бе направил в халето. Бе изпратил паролата. Сидни чакаше на опашката за таксита пред гарата. Лично той би й видял сметката още в колата. Не обичаше да оставя живи свидетели и никога не го правеше. Но заповедите си бяха заповеди. Бяха я държали под око, докато разбраха къде е паролата. Сега имаше инструкции да действа.

Когато таксито спря пред Сидни, тя видя отражението в стъклото. Мъжът я погледна само за миг, но при изопнатите й нерви това беше достатъчно. Обърна се рязко и видя очите му. Сатанински. Като онези от лимузината. Скочи в колата и тя потегли. Скейлс избута няколкото души на опашката преди него, събори служителя, който следеше за реда, и се хвърли в следващата кола.

Сидни се обърна назад. Беше тъмно и валеше, така че не се виждаше ясно, но толкова рано сутринта движението не беше натоварено и бързо приближаващите фарове можеха да означават само едно.

— Сигурно ще ви прозвучи странно — каза тя на шофьора, — но ме следят.

Даде му друг адрес. Шофьорът сви веднага вляво, мина по пряката и се върна на Пето Авеню. Спря пред един небостъргач. Сидни изскочи от колата и в движение извади от чантата си електронната карта. Мушна я в процепа, отвори вратата и я затръшна зад гърба си.

Портиерът, седнал зад гранитната преграда, вдигна сънливо глава. Сидни му показа служебната си карта от „Тайлър, Стоун“. Той кимна и отново се отпусна на стола си. Тя натисна копчето на асансьора — толкова рано работеше само един. Второто такси спря пред сградата, мъжът слезе, изтича до стъклената врата и почука. Сънливият портиер се надигна от стола си и тръгна нататък.

— Мисля, че този човек ме следи — извика му Сидни. — Моля ви, внимавайте.

Портиерът я изгледа и продължи към вратата с ръка върху кобура. Преди да се качи в асансьора, Сидни видя как той се оглежда нагоре-надолу по улицата. Въздъхна облекчено и натисна бутона за двайсет и третия етаж. След малко стигна до офисите на „Тайлър, Стоун“, запали лампата и влезе в първия кабинет. Извади бележника си, видя номера на Рут Чайлдс, седемдесетгодишната съседка и приятелка на родителите й, и го набра. Рут се обади след първото позвъняване. Гласът й звучеше бодро, така че явно не я бе събудила. След като изрази съболезнованията си за загубата й, Рут й каза, че родителите й и малката Ейми са заминали предишната сутрин около десет часа. Знаела, че отиват в Бел Харбър, но само толкова.

— Видях баща ти да взема ловната си пушка, Сидни — каза Рут шеговито.

— Питам се защо ли — отвърна Сидни и щеше да затвори, но следващите думи на Рут я накараха да изтръпне.

— Малко се разтревожих вечерта, преди да заминат, защото наоколо обикаляше една кола. Цяла нощ. Не спя много добре, а при нас е тихо, знаеш. Вчера сутринта още беше тук.

— Видя ли някого в колата? — попита Сидни с тревога.

— Не, вече не виждам като едно време.

— Колата там ли е още?

— О, не. Махна се, когато тръгнаха вашите. И слава богу. Аз все пак държа зад вратата бейзболна бухалка. Ако някой се опита да влезе у дома, ще съжалява горчиво.

Сидни я посъветва да внимава и ако види колата пак, да се обади веднага в полицията, после затвори. Беше сигурна, че няма да я види. Колата отдавна не беше във Вирджиния, а някъде по пътя към Бел Харбър, Мейн. Тя също щеше да замине за там.

Затвори и се обърна, за да излезе, но в този момент чу звънеца на асансьора. Без да разсъждава кой може да идва на работа толкова рано, Сидни извади пистолета, излезе от кабинета и бързо се отдалечи от асансьора. Предимството й беше, че познаваше разположението на стаите.

Забързаните стъпки зад гърба й потвърдиха подозренията й. Хукна с всички сили. Мъжът тръгна по коридора, в който беше тя. Приближаваше. Тя чуваше дишането му. Бягаше по-бързо от времето, когато играеше баскетбол в колежа, но явно не достатъчно. Трябваше да измисли нещо друго. Сви зад първия ъгъл, коленичи и насочи оръжието за стрелба. Мъжът се появи и замръзна на около два метра от нея. Сидни видя кървавия нож в ръката му. Тялото му беше напрегнато, сякаш се готвеше за скок. За да го спре, Сидни изпрати куршум на сантиметри от слепоочието му.

— Следващият ще ти пръсне мозъка. — Изправи се, без да го изпуска от очи, и му направи знак да пусне ножа. Той се подчини. — Натам — каза тя и посочи с пистолета зад гърба му. Той заотстъпва.

Стигнаха до метална врата.

— Отвори я — нареди Сидни.

Онзи я пронизваше с поглед. Тя се чувстваше като малко дете, което размахва тънка пръчка пред бясно куче. Отвори вратата и погледна в стаята. Лампата се запали автоматично. Вътре имаше копирни машини, купчини хартия и други канцеларски материали. Сидни го накара да отиде в дъното на стаята, където имаше друга врата — склад за консумативи.

— Ако отвориш вратата, ще умреш — каза тя и вдигна слушалката на телефона. Веднага щом мъжът затвори вратата, Сидни излезе тихо в коридора и хукна към асансьора. Натисна бутона и вратата се отвори веднага — никой не го бе извикал. Влезе и натисна бутона за първия етаж. Щом стигна долу, натисна всички бутони до двайсет и третия етаж и се усмихна. Усмивката й обаче се превърна в ужасена гримаса, в момента който видя трупа на портиера. Стисна зъби, за да не изпищи, и изхвръкна на улицата.

 

 

Телефонът иззвъня точно в седем и петнайсет сутринта, малко след като Лий Сойър бе затворил очи. Взе слушалката.

— Лий?

Мозъкът му веднага превключи на бързи обороти. Седна на леглото.

— Сидни?

— Нямам много време.

— Къде си?

— Слушай ме!

Обаждаше се от автомат на гара Пен. Сойър премести слушалката в другата си ръка и махна завивките.

— Добре, слушам те.

— Един човек току-що се опита да ме убие.

— Кой? Къде? — Сойър грабна панталоните си от долния край на леглото и започна да ги обува.

— Не знам кой е.

— Ти добре ли си?

Сидни огледа тълпата наоколо. Проблемът бе, че сега всички можеха да са врагове.

— Да, добре съм.

Сойър въздъхна.

— Чудесно, кажи ми какво стана.

— След катастрофата Джейсън е изпратил съобщение по електронната поща до дома. В него има парола.

— Какво? — Сойър се ядоса и лицето му почервеня. — За бога, каква електронна поща!?

Продължи да се облича.

— Нямам време да ти обяснявам как стана всичко, важното е, че съобщението е при мен.

Сойър положи големи усилия да се овладее.

— Добре, тогава ми кажи какво пише.

Сидни извади листа, на който бе разпечатала съобщението, от джоба си и попита:

— Имаш ли с какво да пишеш?

— Чакай.

Сойър отиде до кухнята, за да вземе лист и химикалка.

— Слушам. Чети дума по дума.

Сидни му прочете всичко, като отбеляза, че няма интервали между думите. Сойър прочете каквото беше записал, за да провери дали е точно.

— Имаш ли представа какво означава това, Сидни?

— Нямах много време за размишления. Джейсън ми подсказва, че всичко е объркано, и му вярвам. Всичко е наопаки.

— А тази дискета? Знаеш ли какво има на нея? Получи ли я по пощата?

Сидни се поколеба и отговори:

— Още не.

— Паролата за нея ли е? Шифрована ли е информацията?

— Не знаех, че разбираш толкова.

— Обичам да изненадвам хората. Кога очакваш да я получиш?

— Не знам. Слушай, трябва да затварям.

— Чакай малко. Как изглеждаше този, който се опита да те убие?

Сидни го описа. Споменът за маниакалните сини очи я накара да потрепери. Сойър си записа.

— Ще направя проверка в системата. — Изведнъж си спомни. — Чакай малко. Бях сложил хора да те наблюдават. Какво стана с тях? Не си ли у дома си?

Сидни преглътна.

— В момента никой не ме наблюдава. Поне не твоите хора. Не, не съм си у дома.

— Тогава ще ми кажеш ли къде си?

— Трябва да затварям.

— По дяволите! Преди малко някой се е опитал да ти види сметката! Моите хора не са край теб. Ще ми кажеш ли какво става?

— Лий, каквото и да се случи, на каквото и да се натъкнеш, искам да знаеш, че не съм направила нищо лошо. Абсолютно нищо. Моля те, повярвай ми.

— Какви ги дрънкаш? Какво означава всичко това?

— Затварям.

— Не! Чакай!

Линията прекъсна и той гневно стовари слушалката на мястото й. Прочете съобщението още веднъж и го остави на масичката. Отиде до банята и наплиска лицето си с вода, после се върна до телефона и се замисли над посланието на Джейсън. Постепенно разбра какво се е случило — Джейсън Арчър бе сгрешил адреса и този, при когото бе попаднало съобщението, го бе върнал на адреса на Джейсън, тоест в къщата му.

Складът в Сиатъл. Това беше ясно. Джейсън явно бе имал проблеми с хората, с които се бе срещнал. Всичко объркано… Явно Сидни вземаше това за доказателство за неговата невинност. Сойър не можеше да е толкова сигурен. Наопаки. Странно. Вторачи се в паролата. Джейсън сигурно имаше феноменална памет, след като може да помни толкова много числа. На него не му говореха нищо. Вгледа се още веднъж в написаното и реши, че Джейсън не е имал време да завърши.

Сойър разкърши схванатите си рамене и се отпусна на стола. Дискетата. Трябваше да намерят дискетата. Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му. Грабна го, с надеждата отново да е Сидни.

— Да?

— Лий, аз съм, Франк.

— За бога, Франк, не можеш ли да се обадиш в човешко време?

— Лий, важно е. В гаража на „Тайлър, Стоун“…

— Какво има, Франк?

— Тройно убийство. По-добре ела.

Сойър затвори. Едва сега започна да осъзнава истинското значение на последните думи на Сидни. По дяволите!

 

 

Улицата пред входа на подземния паркинг бе окъпана в сини и червени светлини от полицейските коли и линейките. Сойър и Джаксън показаха служебните си значки и преминаха през полицейската охрана. Франк Харди ги посрещна пред входа с угрижено лице и ги заведе до четвъртия подземен етаж. Температурата там беше под нулата.

— Станало е рано тази сутрин, така че следите още са пресни. Труповете също са в добро състояние, ако може да се каже така.

— Как разбра за станалото, Франк?

— Хенри Уортън, шефът на фирмата, е бил уведомен във Флорида, където е по работа. Обадил се е на Нейтън Гембъл, а той на мен.

— Значи убитите са от „Тайлър, Стоун“, така ли? — попита Сойър.

— Сам ще видиш, Лий. Всички са още тук. Ще ти кажа само, че тези убийства засягат „Трайтън“ пряко. Затова Уортън се е обадил на Гембъл толкова бързо. Портиерът в сградата, където са офисите на „Тайлър, Стоун“ в Ню Йорк, също е бил убит рано тази сутрин.

Сойър го изгледа втренчено.

— В Ню Йорк?

Харди кимна.

— Нещо друго оттам?

— Още нямаме. Видели са обаче някаква жена, която е излязла тичешком от сградата около час, преди да бъде намерен трупът.

Докато си пробиваха път през тълпата от полицаи и криминалисти, Сойър се опита да осмисли чутото. Приближиха до предната част на лимузината, откъм страната на шофьора. И двете врати бяха отворени. Дактилоскопистите обработваха с черен прах външността на колата, двама души снимаха всичко с фотоапарат и видеокамера. Патоанатомът, мъж на средна възраст с бяла престилка, гумени ръкавици и хирургическа маска на лицето, говореше с двама мъже. Те се приближиха и Харди ги представи: Ройс и Холман от отдел „Убийства“ на вашингтонската полиция.

— Лий, обясних им, че ФБР се интересува от случая — каза Харди.

— Кой откри труповете? — попита Джаксън.

— Един счетоводител от фирмата — отговори Ройс. — Дошъл малко преди шест часа. Искал да паркира. Сторило му се странно, че лимузината е тук толкова рано, а и запушвала няколко места на паркинга. Стъклата са тъмни, както виждаш. Почукал, но никой не му отговорил, така че отворил вратата. Грешка. Мисля, че още повръща някъде горе по етажите. Поне е успял да ни се обади.

Харди кимна на Сойър да погледне в колата. Сойър надникна и каза:

— Този на пода ми се струва познат.

— Би трябвало. Това е Пол Брофи. Другият на задната седалка е Филип Голдман.

— Адвокатът на „Ар Ти Джи“?

Харди кимна.

— На предната седалка е Джеймс Паркър, служител на местния клон на „Ар Ти Джи“. Лимузината също е на „Ар Ти Джи“.

— Оттук и интересът на „Трайтън“ — каза Сойър.

— Аха — кимна Харди.

Сойър се наведе и огледа раната на Голдман, а след това и на Брофи.

— И тримата са умрели от огнестрелно оръжие — продължи Харди зад гърба му. — Голям калибър, стреляно е отблизо. Паркър и Брофи са застреляни от много близо, Голдман от около метър, ако се съди по обгарянията.

Сойър кимна.

— Вероятно убиецът е бил на предната седалка. Най-напред е очистил шофьора, после Брофи и накрая Голдман.

Харди не изглеждаше убеден.

— Може би, макар че не е изключено и да е седял до Брофи, с лице към Голдман или обратното. Ще трябва да изчакаме експертизата, за да разберем точните траектории на куршумите. Така ще получим по-добра представа за случилото се.

— Установено ли е времето на смъртта? — попита Джаксън.

Ройс погледна бележника си.

— Приблизително преди четири до шест часа. По предварителни данни. Убити са едновременно.

Сойър погледна часовника си.

— Сега е осем и половина. Значи между два и четири сутринта.

Ройс кимна.

Джаксън потрепери от студа, който лъхна от шахтата на асансьора, от който слязоха още полицаи. Сойър се намръщи — дъхът на хората образуваше бели облачета. Харди се усмихна.

— Знам какво си мислиш, Лий. Тук никой не си е играл с климатичната инсталация, но при този студ…

— Не е ясно доколко точна ще е преценката за времето на смъртта — завърши Сойър заедно с него. — А ми се струва, че всяка минута отклонение може да е фатална.

— Агент Сойър — обади се Ройс, — знаем в колко часа колата е влязла в гаража. След работно време могат да идват само служители със специални електронни карти. Системата ги регистрира. Използвана е картата на Голдман, в един и четирийсет и пет през нощта.

— Значи всичко е станало след това — каза Джаксън. — Все пак имаме някакъв ориентир.

Сойър не каза нищо. Продължи да оглежда мястото.

— Оръжие? — попита след малко.

Детектив Холман вдигна нагоре запечатан найлонов плик.

— Един от униформените го намери в отводнителен канал наблизо. Задържал се е на някакви боклуци, иначе нямаше да го намерим. — Подаде плика на Сойър и продължи: — „Смит и Уесън“, девет милиметра. Серийният номер не е заличен и лесно ще открием собственика. От пълнителя липсват три куршума. При първоначалния оглед с толкова са простреляни и жертвите. — Пистолетът беше изпръскан с кръв, което лесно можеше да се обясни със стрелба от съвсем близко разстояние. — По всяка вероятност това е оръжието — продължи Холман. — Убиецът е прибрал гилзите, но куршумите са заседнали в труповете, така че можем да го докажем категорично.

Още преди да вземе плика в ръка, Сойър забеляза, че е отчупено парче от дръжката. Джаксън също. Харди долови реакцията им.

— Видя ли нещо?

— По дяволите! — Сойър въздъхна. В момента не беше в състояние да каже нищо друго. Бръкна дълбоко в джобовете си и поклати глава. — Деветдесет и девет процента съм сигурен, че това е пистолетът на Сидни Арчър.

— Чий? — попитаха двамата детективи почти в един глас.

Сойър им каза коя е Сидни Арчър и каква е връзката й с юридическата фирма.

— Четох историята за нея и мъжа й във вестника — каза Ройс. — Това обяснява много неща.

— Какви неща? — попита Джаксън.

Ройс погледна бележника си.

— Електронната система на входа също регистрира кой влиза след работно време. Познай чия карта е използвана в един и двайсет и една.

— На Сидни Арчър — отвърна Сойър уморено.

— Точно така. Какво мило семейство. Ще я пипнем. Няма голяма преднина — каза Ройс уверено. — Вече взехме материал за изследване и вероятно ще докажем, че е била в колата.

— Няма да се изненадам, ако открием и отпечатъци от пръстите й — обади се Холман. — Особено както всичко е изпоцапано с кръв.

Сойър го изгледа.

— А мотив?

Ройс показа диктофона.

— Намерихме го у Брофи. Отпечатъците вече са свалени. Натисна копчето и пусна касетата. Сойър се намръщи.

— Това е гласът на Джейсън Арчър — каза Харди. — Познавам го добре. Ако и самият той беше тук…

— А това е гласът на Сидни Арчър — добави Джаксън и погледна към партньора си, който се облегна на една колона.

Сойър се опита да асимилира новата информация и да я включи по някакъв начин във вечно променящата се картина. Брофи беше записал разговора от сутринта, когато за първи път се бяха срещнали със Сидни. Ето защо кучият син беше толкова доволен. Това обясняваше и пътуването му до Ню Орлиънс, както и посещението му в стаята на Сидни. Сойър се намръщи. Нямаше намерение да казва на когото и да било, че Сидни е признала за телефонния разговор с мъжа си, само че сега тайната й беше разкрита. Беше излъгала агенти на ФБР. Дори и да потвърдеше, че Сидни му е казала за разговора, щеше да остане обвинението за подпомагане на укриващ се заподозрян. Присъдата за такова нещо не беше малка.

Ройс и Холман се отдалечиха, за да продължат разследването си, а Харди отиде при Сойър.

— Искаш ли да чуеш мнението ми?

Сойър кимна. Джаксън също се приближи.

— Предполагам, че знам някои неща, за които ти не знаеш. Първото е, че „Тайлър, Стоун“ уволнява Сидни Арчър.

— Е?

— Уведомителното писмо до нея беше намерено у Голдман. Арчър е дошла във фирмата по една или друга причина и се е срещнала с Голдман и Брофи. Може да е имало уговорка, а може и да е станало случайно. Вероятно Голдман й е показал писмото и след това са й пуснали записа. Доста солиден материал за шантаж.

— Съгласен съм, само че защо ще я шантажират?

— До самолетната катастрофа Сидни Арчър беше главен съветник по сделката със „Сайбърком“ и е имала достъп до поверителна информация. Онези от „Ар Ти Джи“ биха дали всичко, за да се доберат до нея. Може би са предложили на Арчър записа срещу нея. Или се съгласява, или отива в затвора. Фирмата и без това я изхвърля на улицата, би трябвало да й е все едно.

Сойър доби объркан вид.

— Мислех, че мъжът й вече е предал тази информация на „Ар Ти Джи“. Това беше на видеозаписа.

— Условията се променят, Лий. Знам със сигурност, че след изчезването на Джейсън Арчър офертата на „Трайтън“ е променена. Джейсън им е дал неактуална информация. Искали са най-новата. Това, което не е можел да им даде съпругът, е можела да даде съпругата.

— Струва ми се по-логично да са се споразумели. Защо тогава имаме три трупа? Това, че са застреляни с нейния пистолет, не означава, че тя е натиснала спусъка.

— Може и да не са се споразумели — продължи Харди. — Може да са получили информацията и да са решили да й видят сметката. И затова са се качили в колата. Паркър е въоръжен. Пистолетът му е в кобура, но с него не е стреляно. Може да са се борили. Тя е успяла да извади пистолета си и да застреля един от тях. После е трябвало да очисти и другите, за да няма свидетели.

Сойър поклати глава.

— Трима силни мъже срещу една жена? Не вярвам, че биха изпуснали ситуацията от контрол. Ако е била в лимузината, не смятам, че е могла да застреля и тримата и просто да избяга.

— Може и да не е стигнала далеч, Лий. Ако е била ранена…

Сойър огледа бетона около лимузината. Имаше няколко кървави петна, но само около нея. Все пак тази версия трябваше да се проучи.

— Добре, да кажем, че е успяла да убие и тримата. Защо е оставила записа?

Харди сви рамене.

— Диктофонът беше под трупа на Брофи. Той е тежък, близо сто килограма. За да го идентифицират, се наложи да го вдигнат двама яки полицаи. Тогава видяха диктофона. Може би не е успяла да го помръдне. Или пък не е знаела, че е там. Изглежда, е изпаднал от джоба му, когато се е свлякъл. Може да се е уплашила и да е побягнала, без да се замисля. Хвърля пистолета в канала и дим да я няма. Това се случва често.

— Възможно е, Лий — обади се Джаксън.

Сойър обаче се съмняваше. Приближи се до Ройс, който подписваше някакви документи.

— Ще възразиш ли, ако повикам нашия екип да провери няколко неща?

— Не, разбира се. Вие имате много по-добро оборудване, защото ви финансира федералният бюджет. Какво имаме ние? Радваме се, ако си осигурим бензин за колите.

— Искам да проверят вътрешността на колата. Хората ми ще дойдат след около двайсет минути. Нека труповете останат както са. Ще направим по-прецизни изследвания в лабораторията. Транспортните разходи са за наша сметка.

Ройс помисли малко и кимна.

— Ще подготвя документите. — След това погледна Сойър подозрително и добави: — Винаги се радвам, когато получавам помощ от федералните, но все пак това е моят район. Не ми се ще, когато загадката се разплете, някой друг да обере лаврите. Чу ли ме добре?

— Напълно, детектив Ройс. Случаят си е ваш. Ще ви предоставя всичко, което открием, за да го използвате. Искрено се надявам да ти повишат заплатата.

— Жена ми също ще се радва.

— Може ли да помоля за една услуга?

— Естествено — отговори Ройс.

— Нека вашите хора вземат проби от ръцете на жертвите за следи от нагар, докато не е станало късно. Ще ги изследваме в нашата лаборатория.

— Мислиш, че някой от тях може да е стрелял?

— Може и да е. Искам да установим със сигурност.

Ройс сви рамене и повика един от специалистите, който се захвана за работа. Следите от нагар по ръцете не можеха да се смятат за категорично доказателство, но все пак можеха да помогнат да се установи истината. Независимо от всичко Сойър беше убеден, че Сидни не е натиснала спусъка.

— И още нещо — каза Сойър.

— Разбира се — кимна Ройс.

— Искам копие от записа.

Сойър се качи във фоайето с асансьора, отиде до колата си и позвъни да изпратят екипа на ФБР. Измъчваше го един-единствен въпрос: къде, по дяволите, е Сидни Арчър?