Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Total Control, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 53гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Обсидиан, София 1997
ISBN 954-8240-51-3
Худ. оформление: Кръстьо Кръстев
История
- —Добавяне
- —Корекция
44.
Джеф Фишер гледаше тъжно екрана. Уморена, Сидни Арчър седеше до него. Беше му дала всички възможни думи и цифри, които според нея би могъл да използва Джейсън. Без никакъв резултат.
Фишер поклати глава.
— Опитах всичко, Сидни. Възможните комбинации са толкова много, че няма да ни стигне цял живот да ги проверим. Предполагам, че Джейсън е знаел какво прави и е използвал случайна комбинация от букви и цифри. Няма да успеем.
Надеждата на Сидни се изпари. Разполагаше с цяла дискета информация, вероятно такава, която би могла да обясни голяма част от случилото се с мъжа й, а не беше в състояние да я прочете. Това я влудяваше.
Стана и се заразхожда из стаята, докато Фишер продължаваше да прави напразни опити. На масичката до прозореца имаше купчина писма и получени по пощата списания. Сидни ги погледна вяло, после се взря в най-горното. Казваше се „Поля и реки“ и беше за лов и риболов. Учуди се, защото Фишер нямаше вид на човек, който прекарва много време сред природата. После прочете етикета — беше адресирано до Фред Смитърс, но на улицата и номера, където се намираха сега.
Фишер допи колата си и се обърна към нея. Видя списанието в ръцете й и се намръщи.
— Непрекъснато ми изпращат пощата на този човек. Не знам как е станало, но един куп фирми са записали моя адрес срещу името му. Аз съм на Торндайк 6215, а той е на Торндрайв 6251, което е в другия край на окръг Феърфакс. Цялата тази купчина е негова, при това се получи само тази седмица. Казах на пощальона, който обслужва нашия район, обаждах се в пощата десетки пъти, звънях и във фирмите, които изпращат пощата му тук. Продължават.
Сидни се обърна бавно към него. В главата й се оформяше невероятна идея.
— Джеф, адресите на електронната поща са като всички други адреси и телефонни номера, нали? Ако сгрешиш, писмото ти може да попадне при някой друг… като това списание? Нали?
— Разбира се. Случва се непрекъснато. Записал съм адресите, които използвам най-често, така че да мога да ги избирам автоматично. Само посочвам с мишката и натискам бутона. Така се греши по-рядко.
— А ако се наложи да набереш адреса изцяло?
— Ами тогава, много естествено, можеш и да сгрешиш. Понякога адресите са доста дълги.
— Значи, ако сгрешиш дори един-единствен клавиш, съобщението ти може да попадне бог знае къде?
Фишер кимна и лапна един пържен картоф.
— Непрекъснато получавам чужди съобщения.
Сидни го погледна озадачено.
— И какво правиш, когато това се случи?
— Много просто. Има команда за отговор към подателя, чрез която му казвам, че е сгрешил адреса, и му изпращам съобщението, така че да знае за кое точно става дума. Не е нужно да знам адреса на подателя, защото компютърът му го връща автоматично.
— Джеф, ако мъжът ми е изпратил съобщение не където е искал, възможно ли е получателят да го върне на неговия адрес, за да разбере изпращачът, че е сгрешил?
— Разбира се. Ако са в една и съща мрежа, е сравнително просто.
Сидни стана.
— И ако това е станало, съобщението би трябвало да е в електронната пощенска кутия на Джейсън, нали?
Фишер я погледна и в очите му се прокрадна страх.
— Ами… да.
Сидни взе чантата си.
— Къде отиваш? — попита я той.
— Ще проверя компютъра у дома. Ако намеря съобщението и в него е паролата, може би ще успея да прочета тази дискета.
Сидни я извади от устройството и я пусна в чантата си.
— Сидни, ако ми дадеш кода на мъжа си, можем да свършим работата и от моя компютър. Ще те регистрирам като гост. Ако се доберем до паролата, ще прочетем дискетата тук.
— Знам, Джеф, само че… могат ли да проследят кой проверява пощенската кутия на Джейсън?
Фишер присви очи.
— Възможно е. Стига да знаят как.
— Според мен тези хора знаят как, Джеф. За теб ще е по-безопасно, ако не знаят за теб.
Фишер леко пребледня.
— В какво си се забъркала, Сидни? — Каза го бавно, притеснено.
— Ще те държа в течение.
След като си тръгна, Фишер остана загледан в екрана. След малко стана и включи телефонния кабел.
Сойър седна на стола, видя снимката на Ед Пейдж във вестника и поклати глава. Вдигна го, видя заглавието в долния край на страницата и едва не се задави. Прочете съобщението за две минути. Грабна телефона и се обади на няколко места. Когато приключи, изтича надолу по стълбите. След още една минута колата му се понесе по улицата.
Сидни паркира джипа в алеята и хукна към къщи. Захвърли палтото си и отиде направо при компютъра на мъжа си. Изведнъж се сепна — не можеше да провери пощенската кутия от дома си. Замисли се. Във фирмата бяха абонирани за Америка Онлайн и би могла да извърши операцията оттам. Грабна палтото си, изтича до пътната врата и рязко я отвори. Писъкът й раздра тишината над тъмната улица.
На прага стоеше Лий Сойър. Намръщен. Сидни си пое дъх и вдигна ръка към гърдите си.
— Какво правиш тук?
В отговор Сойър вдигна вестника.
— Случайно да си прочела това?
Сидни видя снимката на Ед Пейдж и изражението й я издаде, че го познава.
— Аз… не съм… не… — запелтечи смутено тя.
Сойър влезе и затръшна вратата зад гърба си. Сидни заотстъпва към всекидневната.
— Мисля, че се споразумяхме. Помниш ли? Да обменяме информация. Е, ще трябва да поприказваме още малко. Веднага! — извика той.
Сидни тръгна към вратата. Той я улови за ръката и я избута да седне на канапето.
— Махай се оттук! — изкрещя тя и скочи на крака.
Сойър поклати ръка и вдигна вестника.
— Искаш да се подвизаваш сама там, навън, така ли? Тогава се погрижи дъщеря ти да си намери друга майка.
Сидни замахна и го удари по лицето. Вдигна отново ръка, но Сойър я улови и я сграбчи в мечешка прегръдка. Сидни започна да се съпротивлява бясно.
— Сидни, не съм дошъл, за да се боря с теб. Независимо дали мъжът ти е извършил престъпление, или не, аз ще ти помогна. По дяволите, само трябва да си откровена с мен!
Сидни продължи да се съпротивлява, докато двамата не паднаха на канапето. Тя се оказа върху коленете му. Все още правеше опити да го удари. Сойър изчака, докато почувства, че силите й свършват, и я пусна. Сидни веднага скочи в другия край на канапето и закри очите си с длани. Той зачака. Накрая тя избърса очите си с ръкав и облиза устни. От вестника на пода я гледаше снимката на Ед Пейдж.
— Говорила си с него в самолета от Ню Орлиънс, нали? — Зададе въпроса много тихо. От авиокомпанията бе разбрал, че Ед е седял на мястото до нейното. Досега не бе отдавал никакво внимание на този факт. — Е, Сидни?
Тя кимна.
— Разкажи ми всичко. Но този път абсолютно всичко.
Разказа му, включително и версията на Пейдж за това какво бе правил Джейсън на летището в деня на заминаването си, за това, че я бе следил и подслушвал телефона й.
— Говорих с патоанатома — каза Сойър, когато тя свърши. — Пейдж е бил убит от професионалист. Прободени бели дробове, срязана сънна артерия. Умрял е за по-малко от минута. Наркоманите, които крадат пари за дрога и размахват джобно ножче, не постъпват така.
Сидни въздъхна.
— Точно поради тази причина едва не те застрелях в гаража. Мислех си, че идват за мен.
— Нямаш ли някаква идея кои може да са „те“?
Сидни поклати глава и го погледна.
— Наистина не знам нищо повече, освен че животът ми се превърна в ад.
— Добре, нека се опитаме да оправим нещата. — Сойър я улови за ръката, после стана и вдигна палтото й, което се търкаляше на пода. — Офисът на Пейдж е в Арлингтън, срещу съда. Смятам да го посетя. В момента ми се ще да си на място, където да мога да те държа под око.
Сидни Арчър преглътна с мъка и опипа виновно дискетата в джоба си. Все още не беше в състояние да разкрие тази тайна.
— Добре.
Офисът на Едуард Пейдж се намираше в стара занемарена сграда, точно срещу Окръжния съд на Арлингтън. Портиерът на входа видя значката на Сойър и се превърна в самата услужливост — придружи ги до третия етаж, поведе ги по сумрачния коридор и им показа вратата, на която имаше метална табелка с надпис: „Прайвит Солюшънс“. Портиерът извади ключовете си и се помъчи да отвори.
— По дяволите!
— Какво има? — попита Сойър.
— Ключът не става.
— На би ли трябвало да имате ключове от всички врати? — обади се Сидни.
— Би трябвало. И преди сме имали проблеми с него.
— Какви? — попита Сойър.
Портиерът ги погледна.
— Смени ключалката. Управата се ядоса и той даде друг ключ. Уж ставал. Сега се оказва, че не е така.
Сойър погледна наляво и надясно по коридора.
— Може ли да се влезе по друг начин?
Портиерът поклати глава.
— Не. Мога да се опитам да се свържа с мистър Пейдж у дома му. Ще му кажа да дойде и да отвори. Освен това добре ще го подредя за този номер.
— Не мисля, че ще има полза — каза Сойър спокойно. — Той е мъртъв. Убит е.
Лицето на младия портиер пребледня.
— Боже мой! Господи!
— Значи полицията не е идвала, така ли? — попита Сойър.
Портиерът поклати глава и се огледа боязливо.
Сойър се засили и блъсна вратата с цялата си тежест. Дървото се пропука. При следващия удар вратата се отвори с трясък и се блъсна в стената. Сойър се обърна към портиера и му кимна.
— Ще се обадим на излизане. Благодаря.
Онзи остана с увиснала челюст. След малко се обърна и мълчаливо се отдалечи. Сидни погледна разбитата врата, после Сойър.
— Не мога да повярвам, че дори не ти поиска заповед за обиск. Между другото, ти имаш ли?
— Какво те интересува? — попита той.
— Аз съм адвокат и служител на съдебната система. Просто реших да попитам.
Сойър сви рамене.
— Ще сключим сделка, госпожо служител. Ако намерим нещо, оставаш да го пазиш, а аз в същото време отивам за заповед. — При нормални обстоятелства Сидни щеше да се разсмее, но сега само се усмихна. Все пак това окуражи Сойър.
Обзавеждането беше семпло и оскъдно. Търсиха в продължение на час, но не откриха нищо необикновено. Намериха бланки с домашния адрес на Ед Пейдж — апартамент в Джорджтаун. Сойър седна на бюрото и се огледа.
— Ще ми се и моят кабинет да беше толкова подреден. Уви, не виждам нищо, което да ни свърши работа. Щях да се почувствам по-добре, ако някой беше тършувал тук. Така щях да съм сигурен, че и друг е проявил интерес.
Сидни обиколи стаята още веднъж. Спря пред редицата метални шкафове за папки и се вгледа в сивия мокет на пода около тях.
— Странно — каза тя, коленичи и се наведе почти до мокета. Между два от шкафовете имаше малка пролука, докато другите бяха подредени плътно един до друг. Подпря единия с рамо и се опита да го надигне. Беше много тежък и не успя. — Можеш ли да ми помогнеш?
Сойър дойде веднага и дръпна шкафа.
— Запали лампата — каза Сидни възбудено.
— Какво има?
Тя се отмести, за да може да види. На мястото, където беше шкафът, имаше ръждиво петно — неголямо, но все пак се забелязваше. Сойър я изгледа озадачено.
— Е? В моя кабинет има колкото щеш такива петна. Металът ръждясва и цапа мокета, какво толкова?
Очите на Сидни заблестяха.
— Така ли? — Тя посочи тържествуващо мокета и му показа вдлъбнатината, която показваше къде е бил шкафът преди — плътно до другия. Без никаква пролука. Посочи го и каза: — Надигни го и виж дъното.
Сойър се подчини.
— Няма ръжда — отбеляза той и я погледна. — Някой го е преместил, за да скрие ръждивото петно. Защо?
— Защото ръждивото петно е останало от друг шкаф, който вече не е тук. Който го е изнесъл, се е постарал да почисти много добре, но не се е справил с ръждата. Решил е да я скрие и се е надявал никой да не забележи вдлъбнатината.
— Но ти я забеляза — каза Сойър с възхищение.
— Учудих се как така един подреден човек като мистър Пейдж е оставил такава пролука между шкафовете. Отговорът е, че е дело на някой друг.
— Значи някой все пак проявява интерес към мистър Пейдж и съдържанието на този шкаф.
Сойър вдигна телефона на бюрото и нареди на Рей Джаксън да проучи всичко възможно за Едуард Пейдж. Затвори и погледна Сидни.
— След като не открихме кой знае какво в офиса му, имаш ли нещо против да посетим и скромното му жилище?