Дейвид Балдачи
Тотален контрол (40)

40.

Сидни се втурна към телефона, но изведнъж спря. Погледна слушалката, сякаш беше кобра, готова да забие отровните си зъби в ръката й. След като покойният Едуард Пейдж беше подслушвал телефона й, откъде можеше да е сигурна, че не го правят и други? Сигурен ли беше клетъчният телефон? Представи си хилядите електронни очи и уши, регистриращи и записващи всяко нейно движение. Мушна пейджъра си в чантата, като реши, че този начин за връзка е сравнително най-безопасен. Трябваше да й свърши работа. Прибра в чантата си и заредения пистолет и забърза към гаража. Дискетата беше в джоба й. Засега щеше да почака. В момента трябваше да свърши нещо по-важно.

 

 

Спря на паркинга на „Макдоналдс“. Влезе, поръча си закуска за вкъщи и отиде до телефонния автомат край тоалетната. Набра номера и огледа паркинга, за да види дали не я следят. Не забеляза нищо необичайно и това беше добре — агентите на ФБР би трябвало да са незабележими. Потрепери при мисълта за другите, които може би бяха по петите й.

Чу гласа на баща си. Минаха няколко минути, докато го успокои. Когато му каза какво иска, той отново избухна.

— Защо, по дяволите, искаш да направим това?

— Татко, моля те. Настоявам да заминете. С Ейми.

— Знаеш, че никога не ходим в Мейн по това време на годината.

Сидни отдалечи слушалката от устата си и въздъхна.

— Татко, нали прочете какво пише във вестника?

— Това са най-големите глупости, които някога съм виждал! Сид…

— Татко, изслушай ме, моля те. Не искам да споря. — Никога не бе повишавала тон на баща си. — Двамата замълчаха. — Току-що ме посетиха онези от ФБР — каза Сидни твърдо. — Джейсън е замесен в… нещо. Още не знам в какво точно. Ако обаче и половината от написаното е вярно… — Тя потрепери. — В самолета на връщане от Ню Орлиънс говорих с един човек. Казваше се Едуард Пейдж. Частен детектив. Разследваше нещо във връзка с Джейсън.

— Какво е разследвал? — попита Бил Патерсън с удивление.

— Не знам. Не искаше да ми каже.

— Намери го и го попитай. Длъжен е да ти каже.

— Не мога да го попитам, татко. Убиха го пет минути след като се разделихме.

Баща й не можа да реагира.

— Татко, моля те, отидете в къщата в Мейн. Веднага.

— Ще тръгнем след закуска — едва успя да промърмори Бил Патерсън. — Ще си взема ловната пушка за всеки случай.

Сидни въздъхна облекчено.

— Сидни, искам да дойдеш с нас.

Тя поклати глава.

— Не мога.

— Защо, по дяволите, да не можеш!? — избухна баща й отново. — Ще останеш съвсем сама! Ти си съпруга на Джейсън и нищо не ти гарантира, че не са решили да те очистят!

— ФБР ме наблюдава.

— Мислиш се за неуязвима ли? А не смяташ ли, че и онези от ФБР допускат грешки? Вразуми се, скъпа.

— Не мога да дойда с вас, татко. Предполагам, че не само ФБР се интересува от мен. Ако дойда с вас, те също ще дойдат. — Цялото й тяло потрепери, когато произнесе думите.

— Сидни, скъпа — чу го да преглъща, — виж какво, ще изпратим майка ти и Ейми, а аз ще дойда при теб.

— Не искам да намесвам и теб. Достатъчно е, че аз съм замесена. Освен това искам да си с Ейми и мама. Искам да защитаваш тях. Мога да се грижа за себе си.

— Никога не съм се съмнявал в теб, обаче… сега е малко по-различно, нали? След като тези хора вече са убили… — Не довърши. Мисълта, че би могъл да загуби дъщеря си, го накара да изтръпне.

— Татко, не се притеснявай. Имам пистолет. Отпред има хора на ФБР и те ме наблюдават непрекъснато. Ще ви се обаждам всеки ден.

— Сид…

— Не се тревожи, татко.

— Добре — каза Бил Патерсън след малко. — Но искам да се обаждаш по два пъти на ден.

— Добре, два пъти. Поздрави мама. Представям си как я е разстроила статията във вестника. Моля те, не й казвай за този разговор.

— Сид, майка ти не е глупачка. Как ще й обясня, че трябва да заминем за Мейн по това време на годината?

— Измисли нещо, моля те. И кажи на Ейми, че я обичам. Че аз и баща й я обичаме повече от всичко на света.

— Ще й кажа, скъпа — отвърна баща й тихо.

 

 

Сидни изяде сандвича си, докато шофираше към дома. Влезе в къщата тичешком и веднага седна пред компютъра на мъжа си. Бе съобразила да заключи вратата на стаята и да вземе със себе си клетъчния телефон, за да може да се обади в полицията, ако се наложи. Извади дискетата и пистолета и ги остави на бюрото пред себе си.

Включи компютъра и се вгледа в екрана на стартиращата се машина. Изведнъж се сепна. Цифрата, показваща свободното място на твърдия диск, бе намаляла — сега беше около 1,3 гигабайта. Вгледа се в последните три цифри и си спомни как се бе разстроила, когато бе включила компютъра миналия път, защото бяха съвпаднали с рождения ден на Джейсън. Не бяха същите. А как бе станало, след като оттогава не беше пипала компютъра?

Изведнъж си даде сметка какво беше станало и стомахът й се сви на топка. Стана рязко, грабна пистолета и мушна дискетата в джоба си. Беше готова да пусне един куршум право в проклетия екран. Сойър беше прав, но и грешеше. Беше прав, защото някой явно бе влизал в къщата й, а грешеше, защото не беше дошъл да вземе нещо, а да остави нещо. Беше записал нещо на твърдия диск на компютъра на мъжа й. Нещо, от което тя трябваше да бяга колкото се може по-далеч.

След десет минути отново беше пред телефонния автомат в „Макдоналдс“. Гласът на секретарката й звучеше неестествено.

— Здравейте, мисис Арчър.

Мисис Арчър?! Работеха заедно от шест години и бе престанала да я нарича така на втория ден. За момента реши да не обръща внимание на този факт и продължи:

— Сара, Джеф на работа ли е днес?

Джеф Фишер беше компютърният специалист на „Тайлър, Стоун“.

— Не съм сигурна. Искате ли да ви свържа с помощника му, мисис Арчър?

Сидни избухна:

— Сара, какво става с теб? Какво е това „мисис Арчър“?

Сара не отговори веднага, а после трескаво зашепна в слушалката:

— Сидни, цялата фирма знае за статията във вестника! Изпратиха я по факса във всички кабинети. „Трайтън“ заплашва да се откаже от услугите ни. Мистър Уортън е бесен! Не е тайна, че всички шефове обвиняват теб.

— Аз самата знам толкова, колкото и всички те!

— Ами… от вестника излиза… сещаш се какво.

Сидни въздъхна.

— Свържи ме с Хенри. Ще изясня нещата.

Отговорът на Сара я ужаси.

— Днес сутринта имаше управителен съвет. Свързаха се със съдружниците от другите офиси. Говори се, че ще ти изпратят писмо.

— Писмо ли? Какво писмо?

Беше изумена. Чу, че някой разговаря недалеч от секретарката й, и когато тя се обади отново, гласът й беше още по-тих.

— Аз… не знам как да ти го кажа, но чух, че било писмо за уволнение.

— Уволнение? — Сидни вдигна ръка, за да се опре на стената. — Никой не ме е обвинил в каквото и да било, а те вече са готови с присъдата си? Само заради някаква си глупава статия във вестника?

— Безпокоят се за оцеляването на фирмата. Повечето те смятат за виновна. И мъжа ти — добави Сара бързо, — след като разбраха, че Джейсън е още жив… Чувстват се предадени.

— За бога, Сара, а как мислиш, че се почувствах аз?

Сара не отговори. Сидни напипа дискетата в джоба си. Пистолетът издуваше неприятно предната част на блейзъра й. Нямаше как, трябваше да свикне с това.

— Сара, ще ми се да можех да ти обясня всичко, но не мога. Искам само да ти кажа, че не съм направила нищо нередно и просто не знам какво става. Все едно, нямам повече време. Моля те, провери дискретно дали Джеф е на работа. Моля те.

— Добре, почакай, Сид — отвърна Сара след малко.

Оказа се, че Джеф си е взел няколко дни отпуска. Сара й даде домашния му телефон. Сидни се молеше да не е заминал. Най-накрая, около три часа, успя да се свърже с него. Първоначално смяташе да се срещне с него във фирмата, но сега и дума не можеше да става за подобно нещо. Уговориха се да отиде у дома му, в Александрия. Това, че не беше ходил на работа през последните два дни и не беше чул слуховете за нея, нямаше да навреди. Когато му каза, че има проблем с компютъра, той се отзова с готовност. Каза й, че имал да свърши някаква работа, но че ще си е у дома към осем. Нямаше как, трябваше да изчака.

 

 

Два часа по-късно някой почука на вратата и я стресна, докато крачеше нервно напред-назад из всекидневната. Погледна през шпионката и отвори вратата изненадано. Лий Сойър не изчака да го покани, а направо влезе и се настани на единия от столовете пред камината, която отдавана бе изгаснала.

— Къде е партньорът ти?

Сойър не обърна внимание на въпроса й.

— Проверих в „Трайтън“ — каза той. — Не ми каза, че си ходила там тази сутрин.

Сидни застана пред него, със скръстени на гърдите ръце. Беше взела душ и сега беше с черна вълнена пола и бял пуловер с остро деколте. Косата й, сресана назад, все още беше влажна. Беше по чорапи — чехлите й бяха до канапето.

— Не ме попита.

Сойър изсумтя.

— Е, какво ще кажеш за видеозаписа, чийто герой е мъжът ти?

— Не съм мислила кой знае колко по въпроса.

— Разбира се, не се и съмнявам.

Сидни седна на канапето и качи краката си горе.

— Какво точно искаш? — попита тя враждебно.

— Няма да е зле, ако започнем с истината. Така може би ще успеем да стигнем до някои решения.

— Например да изпратиш мъжа ми в затвора, докато е жив? Според теб това е решението, нали?

Сойър опипа разсеяно значката на колана си. Лицето му загуби строгия си вид, погледът му помръкна, тялото му се отпусна на една страна.

— Сидни, слушай… онази вечер бях при останките на самолета. Аз… също държах малката обувка в ръцете си. — Гласът му трепна, но той се овладя и продължи: — Видях снимките на семейството ти… щастливо семейство… Симпатичен съпруг, чудесна дъщеря и… много красива съпруга и майка. — Сидни се изчерви. Сойър продължи смутено: — Не мисля, че съпругът ти, дори и да е откраднал поверителна информация от фирмата си, е бил способен да взриви самолета… Но няма да си кривя душата. Не мисля и че е напълно невинен. Заради теб искрено се надявам да е така и цялата тази каша да намери някакво обяснение. Работата ми обаче е да разбера кой свали самолета и кой изби всичките тези хора. — Сойър пое дълбоко въздух. — Сред които и детето, чиято е била онази малка обувчица. Смятам да свърша работата си.

— Добре, върши я — каза Сидни и нервно стисна подгъва на полата си.

— Най-добрата следа, която имам в момента, е мъжът ти. Единственият начин, по който мога да стигна до него, си ти.

— Значи искаш от мен да предам мъжа си?

— Искам да ми кажеш всичко, което можеш и което би ми помогнало да се добера до истината. Ти не искаш ли същото?

Сидни остана мълчалива близо минута. Най-накрая отговори през сълзи:

— Искам го. — Отново замълча. — Но дъщеря ми се нуждае от мен. Не знам къде е Джейсън. Ако и аз трябва да отида някъде…

Сойър я изгледа объркано за момент, после разбра какво иска да каже. Протегна ръка и улови внимателно дланта й.

— Сидни, не смятам, че ти имаш нещо общо с тази история. Нямам никакво намерение да те арестувам и да те отделя от дъщеря ти. Може да не си ми казала всичко, което знаеш, но си давам сметка, че си човешко същество. Знам на какъв натиск си подложена. Моля те, повярвай ми. И ми се довери.

Пусна ръката й и се облегна назад. Сидни избърса очите си, успя да се усмихне и да се съвземе. Въздъхна дълбоко и направи решителната крачка:

— По телефона онзи ден се обади мъжът ми. — Погледна Сойър боязливо, сякаш очакваше да извади белезници. Той не реагира. Гледаше я в очакване, сбърчил вежди.

— Какво ти каза? Бъди колкото е възможно по-точна.

— Че си дава сметка колко зле изглеждат нещата и че ще ми обясни всичко веднага щом се видим. Бях толкова развълнувана, когато разбрах, че е жив… Не го питах кой знае какво. Освен това ми се обади от летището в деня на заминаването си, но нямах време да разговарям с него.

Сойър наостри уши. Сидни си спомни разговора онази сутрин и отново я обзеха угризения.

— И ти предложи да заминеш за Ню Орлиънс? — подкани я Сойър.

Тя кимна.

— Каза ми, че ако не се свърже с мен в хотела, трябва да отида на Джаксън Скуеър. Там щял да ми предаде съобщение.

— Старият негър, нали?

Сидни кимна пак.

Сойър въздъхна.

— Значи от уличния телефон си говорила с Джейсън, нали?

— Според инструкцията трябваше да позвъня в офиса си, само че се обади Джейсън. Каза ми да мълча, защото полицията ме следяла. После ми каза да се прибирам у дома. Щял да ме потърси, когато е безопасно.

— И досега не се е обаждал?

Тя поклати глава.

— Не.

Сойър продължи, като подбираше думите си внимателно:

— Знаеш ли, Сидни, лоялността ти към Джейсън е достойна за уважение, наистина. В брачната клетва се казва „заедно в добри и в лоши времена“. По-лоши времена от тези не бих могъл да си представя. Едва ли и Бог е имал предвид нещо такова.

— Но? — подкани го Сидни.

— Но понякога човек трябва да погледне отвъд предаността и чувствата си, да се съобрази с жестоките, реални факти. Не съм много красноречив, но ако мъжът ти е направил нещо лошо… не твърдя, че е… тогава не би трябвало да падаш в пропастта заедно с него. Както сама каза, имаш малка дъщеря, която се нуждае от теб. Аз самият имам четири деца. Не съм най-добрият баща на света, но все още сме близки с тях.

— Какво ми предлагаш? — попита тя тихо.

— Сътрудничество. Нищо повече. Ти ми казваш каквото знаеш, аз ти казвам каквото знам. Ще започна веднага. Приеми го като капаро в знак на добра воля. Написаното във вестника, общо взето, е всичко, което знаем. Видяла си видеозаписа. Мъжът ти се е срещнал с някого и е станала размяна. В „Трайтън“ са убедени, че това е информация, която ще им попречи да придобият „Сайбърком“. Освен това имат убедителни улики, свързващи Джейсън с банковата измама.

— Знам, че уликите изглеждат убедително, но не мога да повярвам, че е истина. Просто не мога.

— Е, да, понякога съвсем ясно изписани табели могат да сочат в грешна посока. Моята работа е да открия правилната. Признавам, че не смятам мъжа ти за абсолютно невинен, но, от друга страна, не мисля и че е сам.

— Смяташ, че работи за „Ар Ти Джи“ ли?

— Възможно е — призна Сойър. — Проверяваме тази версия наред с всички останали. Всичко изглежда много убедително, но все още не можем да сме сигурни. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

Сидни се замисли за разговора си с Едуард Пейдж на борда на самолета. Колебаеше се. Изведнъж си спомни уговорената среща с Джеф Фишер и се сепна.

— Не, няма нищо повече.

Сойър я изгледа продължително и стана.

— Между другото, след като ще обменяме информация, струва ми се, ще е добре да знаеш, че приятелчето ти Пол Брофи те проследи до Луизиана.

Сидни замръзна.

— Докато беше навън, претърси стаята ти в хотела. — Сойър тръгна към вратата и се обърна. — И за да няма грешка, ще продължим да те наблюдаваме непрекъснато.

— Нямам намерение да пътувам повече, ако това имаш предвид.

Отговорът му я изненада.

— Сидни, не дръж пистолета заключен. Трябва да ти е подръка, зареден, по всяко време. Всъщност… — Сойър разкопча палтото си, откачи кобура от колана си, извади пистолета, прибра го в джоба си и й подаде кобура. — Знам от опит, че пистолет в чанта рядко върши работа. Моля те, бъди внимателна.

Остави я на прага, замислена за жестоката съдба на последния, който й бе дал този съвет.