Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Total Control, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 53гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Обсидиан, София 1997
ISBN 954-8240-51-3
Худ. оформление: Кръстьо Кръстев
История
- —Добавяне
- —Корекция
37.
Сидни отпи от кафето, което й сервираха, и посегна към сандвича в подноса пред нея. Тогава забеляза сините драскулки по салфетката. Съсредоточи се върху написаното и се сепна. Едва не разля кафето си.
На борда няма агенти на ФБР. Трябва да поговорим.
Салфетката беше в десния ъгъл на подноса и погледът й машинално се насочи нататък. За миг загуби способността си да мисли. После си спомни. Мъжът бавно пиеше газирана вода и ядеше сандвича си. Под оредяващата червеникаворуса коса се виждаше гладко избръснато лице, прорязано от дълбоки бръчки. Наближаваше петдесетте, беше с тъмни панталони и бяла риза. Беше висок поне два метра и краката му стърчаха в прохода между седалките.
— Вие ме следяхте — каза Сидни почти шепнешком. — В Шарлотсвил.
— И не само там. Наблюдавам ви от самолетната катастрофа.
Сидни протегна ръка към бутона за повикване на стюардесата.
— Не бих направил това.
Ръката й спря в последния момент.
— Защо? — попита тя ледено.
— Защото съм тук, за да ви помогна да намерите съпруга си — отговори той.
— Мъжът ми загина — успя да отговори най-накрая тя. Умората й започваше да личи.
— Аз не съм от ФБР и не се опитвам да ви вкарам в капан. Все едно, не мога да го докажа, така че не смятам и да опитвам. Ще ви дам телефонен номер, на който можете да ме потърсите по всяко време.
Подаде й бяло картонче, на което беше написан само телефонен номер във Вирджиния.
— Защо да ви се обаждам? — попита Сидни, след като погледна картончето. — Дори не знам кой сте и какво целите. Знам само, че ме следите, а това не повишава доверието ми към вас. — Каза го ядосано, но страхът й намаля. Не можеше да й направи нищо в пълния с пътници самолет.
Той сви рамене.
— Не мога да ви дам задоволителен отговор. Знам обаче, че мъжът ви е жив. Вие също го знаете. — Замълча. Сидни Арчър се втренчи в него, неспособна да каже каквото и да било. — Въпреки че нямате причина да ми вярвате, аз съм тук, за да помогна на вас и Джейсън, ако не е твърде късно.
— Какво означава това „твърде късно“?
Мъжът се отпусна назад и затвори очи. Когато отново ги отвори, болката, която се появи в тях, накара подозренията й да избледнеят.
— Мисис Арчър, не знам в точно какво се е забъркал съпругът ви. Знам обаче, че каквото и да е то, в момента го грози голяма опасност.
Той отново затвори очи, а Сидни помръкна още повече.
— ФБР ви наблюдава денонощно — каза мъжът след малко. Това, което добави после, смрази кръвта й. — Трябва да сте благодарна за това, мисис Арчър.
— Знаете ли къде е Джейсън? — попита тя едва чуто.
Той поклати глава.
— Ако знаех, нямаше да съм с вас тук. — Погледна лицето й, изразяващо пълна безнадеждност, и добави: — Мога да кажа само едно… че не съм сигурен в нищо. — Въздъхна и прокара длан по челото си. Сидни забеляза за първи път, че ръката му трепери. — Бях на летището онази сутрин, когато беше и мъжът ви.
Очите на Сидни се разшириха, пръстите й се впиха в подлакътника на седалката.
— Следели сте мъжа ми? Защо?
— Не казах, че съм го следил. — Мъжът я погледна и отпи от чашата си, за да навлажни устни. — Седеше в чакалнята за пътуващите с полета за Лос Анджелис. Стори ми се нервен и възбуден. Всъщност това привлече вниманието ми. Стана и отиде до тоалетната. Няколко минути по-късно там влезе още един мъж.
— Какво необикновено има в това?
— Когато влезе, вторият държеше в ръка голям бял плик. Преди това в чакалнята го размахваше едва ли не като знаме, така че ми направи впечатление. Струва ми се, че е било сигнал за съпруга ви.
— Сигнал ли? За какво? — Сидни дишаше толкова учестено, че се наложи да напрегне волята си, за да се успокои.
— За съпруга ви. Да действа. И той го направи. Влезе в мъжката тоалетна. Другият го последва. Пропуснах да спомена, че беше облечен точно като съпруга ви и носеше същия сак. Съпругът ви не излезе.
— Как така не е излязъл? Не е възможно!
— Искам да кажа, че не излезе като Джейсън Арчър.
Сидни го изгледа напълно объркана. Той бързо продължи:
— Първото, което забелязах, бяха обувките на мъжа ви. Беше с костюм, но на краката си носеше черни маратонки. Помните ли, когато ги е обул сутринта?
— Когато той излезе, аз все още спях.
— Добре. Когато излезе от тоалетната, видът му беше изцяло променен. Приличаше по-скоро на студент… Косата му беше друга, всичко останало…
— Тогава как разбрахте, че е бил той?
— Поради две причини. Когато мъжът ви влезе в тоалетната, тя току-що беше отворена след почистване. Не отделих поглед от вратата нито за миг. Не влезе никой, който дори бегло да прилича на човека, който излезе. Второ, черните маратонки бяха същите. Може би трябваше да си сложи някакви по-небиещи на очи обувки. Със сигурност беше съпругът ви. Искате ли да знаете още нещо?
Сидни едва успя да кимне утвърдително.
— Другият излезе с шапката на мъжа ви на главата си. С тази шапка би могъл да мине за негов близнак.
Сидни пое дъх и се опита да осмисли чутото.
— След това мъжът ви застана на опашката за Сиатъл. Извади от джоба си същия бял плик, който другият размахваше. В него имаше билет и бордна карта за Сиатъл. Другият се качи на самолета за Лос Анджелис.
— Значи са сменили билетите си в тоалетната. Другият е взел дрехите на Джейсън, за да не се усъмни някой.
— Точно така. — Мъжът кимна замислено. — Джейсън е искал някой да си помисли, че заминава за Лос Анджелис.
— Но защо? — попита Сидни.
Събеседникът й сви рамене.
— Не знам. Знам само, че самолетът, на който трябваше да се качи мъжът ви, се разби. После подозренията ми станаха още по-големи.
— Обадихте ли се в полицията?
Мъжът поклати глава.
— Какво бих могъл да им кажа? Не съм видял как някой качва бомба на борда. Освен това имам свои собствени причини да си мълча.
— Какви са те?
Той вдигна ръка и поклати глава.
— Нека не навлизаме в подробности засега.
— А как установихте самоличността на мъжа ми? Доколкото разбирам, не сте го познавали.
— Никога не го бях виждал. Преди обаче да влезе в тоалетната, минах покрай него един-два пъти. На сака му имаше етикет с името и адреса. Бива ме да чета надписи, обърнати наопаки. Не ми отне много време да открия къде работи, с какво се занимава и разни други неща, които не ме интересуват. Научих и за вас. Тогава започнах да ви следя. Честно казано, нямах представа дали сте в опасност, или не. — Говореше спокойно, но Сидни потрепери. — После, когато се отбих при един приятел в полицията във Феърфакс, по факса дойде съобщение, че Джейсън Арчър е обявен за издирване. Имаше и снимка. Тогава се заех сериозно с вас. Помислих си, че може би ще ме отведете до него.
— О… — Тогава й хрумна нещо и тя попита: — А как ме проследихте до Ню Орлиънс?
— Най-напред започнах да подслушвам телефона ви. — Не обърна внимание на изненаданото й изражение. — Трябваше бързо да разбера къде се каните да ходите. Чух разговора с мъжа ви. Стори ми се, че отбягва ясните отговори.
Самолетът продължи да се носи по тъмното небе. Сидни докосна мъжа по ръкава.
— Казахте, че не сте от ФБР. Кой сте тогава? Защо се занимавате с това?
Мъжът не отговори веднага, а се огледа. Когато отново се обърна към нея, въздъхна.
— Аз съм частен детектив, мисис Арчър. Случаят, който сега ме занимава почти изцяло, е този на мъжа ви.
— Кой ви нае?
— Никой. — Огледа се отново. — Помислих си, че мъжът ви може да се опита да се свърже с вас. Така и направи. Затова съм тук. Само че Ню Орлиънс, изглежда, беше провал. От уличния телефон говорихте с него, нали? Старият негър ви даде бележка.
Сидни Арчър се поколеба, после кимна утвърдително.
— Джейсън подсказа ли ви по някакъв начин къде се намира?
Сидни поклати глава.
— Каза, че ще се свърже с мен по-късно. Когато е безопасно.
Мъжът едва не се разсмя.
— Може да мине много време. Наистина много, мисис Арчър.
Когато самолетът започна да се снишава за кацане, той отново заговори:
— Две неща, мисис Арчър. Когато слушах телефонния разговор с мъжа ви, долових някакъв шум. Подобен на течаща вода. Не мога да го твърдя със сигурност, но ми се струва, че ви подслушваше още някой. — Лицето на Сидни замръзна. — Мисис Арчър, повярвайте ми, ФБР също знае за Джейсън.
Малко след това колелата докоснаха пистата и кабината се оживи.
— Казахте, че имало две неща — напомни Сидни. — Какво е второто?
Мъжът се наведе и измъкна изпод седалката малко черно куфарче. Изправи се и я погледна право в очите.
— Хората, способни да свалят пътнически самолет, са способни и на всичко друго. Не се доверявайте на никого, мисис Арчър. Бъдете по-внимателна отвсякога. Дори и това може да се окаже недостатъчно. Съжалявам, ако този съвет ви се струва безсмислен, но не мога да ви предложа друг.
След още пет минути мъжът изчезна. Сидни беше сред последните, които слязоха от самолета. По това време на летището нямаше много хора. Стигна до стоянката на такситата, припомни си съвета на спътника си и се огледа, като се стремеше да не го прави много очебиещо. Единствената й утеха беше, че сред тези, които я следяха, вероятно имаше агенти на ФБР.
След като се раздели със Сидни Арчър, мъжът се качи на автобуса на летището, който го откара до паркинга. Наближаваше десет вечерта. Наоколо нямаше жива душа. Носеше куфарчето, с което бе слязъл от самолета. Оранжевият етикет декларираше, че в него има незаредено огнестрелно оръжие. Когато стигна до колата си, той отвори куфарчето и извади пистолета, за да го зареди и сложи в кобура.
Острието на ножа най-напред прободе единия му бял дроб, после другия, почти веднага, за да не може да извика за помощ. Третият удар попадна отдясно във врата му. Куфарчето падна на асфалта. Пистолетът вече не беше нужен на собственика си. След още миг мъжът се свлече на земята, с изцъклени към убиеца очи.
Наблизо спря микробус и Кенет Скейлс скочи в него. Мъртвият остана сам.