Дейвид Балдачи
Тотален контрол (35)

35.

Лий Сойър седеше в затъмнената стая срещу хотел „Лафит“ и наблюдаваше старата сграда. ФБР се бе настанило в пустееща тухлена къща, чийто собственик възнамеряваше да я ремонтира след около година. Отпи глътка топло кафе и погледна часовника си. Шест и половина сутринта. По стъклата барабаняха капчици студен дъжд.

Пред прозореца беше сложен триножник с фотоапарат. Телеобективът беше дълъг близо петдесет сантиметра. Засега бяха снимали само входа на хотела, колкото да преценят фокуса и осветлението. Сойър отиде до масичката и разгледа снимките, оставени върху нея. Бяха я снимали на излизане от летището и макар да не знаеше, че я снимат, беше излязла, сякаш е позирала специално. Беше хубава. Сойър прокара пръст по носа, надолу към пълните устни. Сепна се и се огледа смутено. За щастие, никой от останалите не бе забелязал. В празната стая с тухлени стени и дървен таван беше сложена дълга маса. На нея имаше два компютъра и магнетофон, пред които седяха местни агенти. Един от тях улови погледа на Сойър.

— Всички са по местата си — каза той. — Тя все още спи.

Сойър кимна и отново се върна до прозореца. Вече бяха установили, че в малкия хотел са заети още пет стаи. Всички посетители бяха на двойки, нито един от мъжете не беше Джейсън Арчър.

 

 

Следващите няколко часа минаха бавно. Беше свикнал с дългото чакане, от което получаваше само киселини в стомаха и болки в гърба, така че скуката не го безпокоеше.

— Излиза от стаята си — докладва агентът.

Сойър стана и пак погледна часовника си.

— Единайсет. Може би излиза, за да хапне нещо.

— Как да организираме следенето?

— Както се уговорихме. Два екипа. Жената от съседната стая и още една двойка. Да се сменят. Кажете им да внимават. Арчър ще бъде нащрек. Поддържайте радиовръзка непрекъснато. Не забравяйте, че в хотела тя няма багаж, така че трябва да сте готови с всички видове транспорт, включително и самолет, ако внезапно реши да се върне.

— Ясно.

Сойър погледна отново през прозореца и изчака да предадат инструкциите му. Нещо го безпокоеше, но не можеше да разбере точно какво. Защо Ню Орлиънс? Защо би поела този риск в деня, в който я бяха разпитвали от ФБР? Престана да мисли за това, защото Сидни Арчър се появи на стъпалата на хотела. Огледа се. Очите й бяха изпълнени с едва прикрит страх. Този поглед му се стори познат и той изведнъж си спомни къде я беше виждал — край останките от самолета. Изтича до телефона и грабна слушалката.

 

 

Сидни беше облякла бялото си палто — бе станало студено. Бе успяла да хвърли поглед на хотелския регистър, без служителят да забележи. След нея беше дошла само една двойка от Еймс, Айова и се бе настанила в стаята до нейната. Около полунощ или малко по-късно. Не й се стори естествено хора от Средния запад да се настанят в хотел по време, когато би трябвало да са дълбоко заспали. Фактът, че не бе чула пристигането им, още повече изостри съмненията й. Уморените пътници, пристигащи през нощта, рядко се съобразяваха със спящите. Налагаше се да приеме, че това са хора на ФБР и че целият район е под наблюдение. Въпреки предпазните мерки бяха успели да я открият. Нищо изненадващо, каза си тя, докато крачеше по пустите улици. Агентите на ФБР си изкарваха хляба по този начин. Тя не. Ами ако Бюрото се намеси? Още в момента, когато разбра, че мъжът й е жив, беше решила, че шансовете му да остане жив ще се увеличат значително, ако се предаде на властите.

 

 

Сойър закрачи из стаята с ръце в джобовете. Беше пил твърде много кафе, стомахът му създаваше проблеми. Телефонът иззвъня. Един от агентите вдигна слушалката, каза, че се обажда Рей Джаксън, и я подаде на Сойър.

— Е, как е Ню Орлиънс? — Гласът на Рей Джаксън звучеше свежо.

Сойър огледа стаята.

— Поне мястото, където съм, има сериозна нужда от метла и боя.

Джаксън се засмя.

— Тук вече се разказват легенди за теб. Още се чудя как успя да я проследиш до летището.

— Нищо особено. Извадих страхотен късмет, това е. Имаш ли какво да ми кажеш?

— Имам. Ще познаеш ли?

— Рей, страхотен си, наистина, само че тази нощ прекарах в спален чувал направо на ледения под и няма място, което да не ме боли. Освен това нямам чисти дрехи, така че, ако не искаш да те застрелям още с връщането си, започвай да говориш.

— Спокойно, шефе, започвам. Оказа се прав. Сидни Арчър наистина е посещавала мястото на катастрофата онази нощ.

— Сигурен ли си? — Сойър бе убеден, че е прав, но професионалният му навик го задължаваше да провери.

— Един от местните полицаи… — Сойър чу шумолене на хартия — … Юджийн Макена е бил дежурен и е разговарял с нея. Помислил, че е дошла от любопитство, и се опитал да я отпрати, но тя му казала, че мъжът й е бил на самолета. Искала само да погледне мястото. Била съкрушена. Макена я съжалил, проверил самоличността й и я закарал с колата си до останките. — Джаксън замълча.

— С какво ни помага всичко това? — попита Сойър с раздразнение.

— Вкиснат си. Ще ти кажа. Докато приближавали, Арчър споменала сака на мъжа си, който била видяла по телевизията. Предполагам, че е бил намерен някъде там и е бил прибран. Извод: искала е да вземе сака.

Сойър седна, погледна към прозореца и отново се съсредоточи върху разговора.

— Какво й е отговорил Макена?

— Че сакът вече не е там. Че сигурно ще го получи, когато приключи разследването, но дотогава ще мине доста време. Може би години.

Сойър стана и машинално си наля още кафе. Стомахът му просто трябваше да се примири.

— Рей, какво ти каза Макена за вида на Сидни Арчър?

— Знам какво имаш предвид. Интересува те дали е изглеждала искрено потресена от смъртта на мъжа си? Според Макена, ако се е преструвала, значи е по-добра актриса от Катрин Хепбърн.

— Добре, така да бъде. Какво стана със сака? Откри ли го?

— Веднага. На бюрото ми е.

— И? — раменете на Сойър се изопнаха и се отпуснаха веднага след като чу отговора.

— Нищо. Поне на пръв поглед. В лабораторията го гледаха три пъти. Дрехи, два туристически справочника. Празен бележник. Никакви изненади, Лий.

— И заради това е шофирала чак дотам посред нощ?

— Може би е очаквала да намери нещо, но е била разочарована.

— Това има значение, ако мъжът й я е мамел.

— Защо?

Сойър отпи глътка кафе и стана.

— Ако Арчър се крие, логично е или да смята да вземе семейството си по-късно, или да го изостави, нали?

— Да, слушам те.

— Значи, ако жена му е смятала, че е бил на самолета, вероятно като първи етап на бягството му, катастрофата би я хвърлила в отчаяние. Повярвала е, че е умрял.

— Ами парите?

— Точно така. Ако Сидни Арчър е знаела какво е направил мъжът й или дори му е помогнала, би искала да намери парите. Мисля си, че те биха й помогнали да преодолее скръбта по-лесно. След това е видяла сака по телевизията.

— Добре, но какво би могла да търси вътре? Със сигурност не парите.

— Естествено. Може обаче да е имало нещо, което да й подскаже къде са. Арчър е компютърен магьосник. Може би е очаквала да намери дискета. Банкова сметка в Швейцария. Ключ от сейф на летището. Каквото и да е, Рей.

— Но нямаше нищо подобно.

— Не е задължително да е било в сака. Тя го е видяла по телевизията и е решила, че ще успее да го вземе.

— Наистина ли смяташ, че е била в течение на нещата от самото начало?

Сойър седна уморено.

— Не знам, Рей. Не мога да твърдя нито едното, нито другото.

Не беше точно така, но Сойър нямаше намерение да обсъжда безпокойствата си с Джаксън.

— Е, какво ще кажеш тогава за сваления самолет? Как се връзва той с цялата работа?

Сойър отговори рязко:

— Казва ли ти някой? Възможно е двете неща да нямат връзка помежду си. Възможно е да е платил на някого за самолета, за да прикрие следите си. Според Франк Харди се е случило точно това.

Сойър отново се приближи до прозореца. Това, което видя, го накара да съкрати разговора.

— Нещо друго, Рей?

— Не, това е всичко.

— Добре, защото трябва да затварям.

Сойър прекъсна линията, застана зад фотоапарата и започна да снима. След малко направи крачка назад и проследи с поглед Пол Брофи, който се огледа предпазливо, изкачи се по стъпалата и влезе в хотела.