Дейвид Балдачи
Тотален контрол (20)

20.

Сидни спря джипа на големия паркинг и тръгна към петнайсететажната сграда, в която се помещаваше световната централа на „Трайтън“. Каза коя е пред разговорната уредба до вратата. Видеокамерата, монтирана отгоре, бе насочена право към лицето й. Отвори се малко капаче и й наредиха да мушне палеца си в скенера за пръстови отпечатъци. Помисли си, че мерките за сигурност, които прилагаше „Трайтън“ след работно време, едва ли отстъпват на тези на ЦРУ. Вратата от метал и стъкло се плъзна безшумно встрани. Влезе във фоайето на сградата, в което имаше малък водопад, изумително висок стъклен таван и мрамор, колкото да се изчерпи средно голямо находище. Когато тръгна към асансьора, лампите се запалиха автоматично и осветиха пътя й. Зазвуча приглушена музика, а вратите на асансьора се отвориха сами, когато приближи. В централата на „Трайтън“ бе демонстрирана цялата технологична мощ на компанията.

Качи се на осмия етаж.

Униформеният пазач стана от мястото си и стисна ръката й. В очите му имаше болка.

— Здравей, Чарли.

— Мисис Арчър, моите съболезнования.

— Благодаря ти, Чарли.

Той поклати глава.

— Малко преди да стигне до върха. Работеше повече от всеки друг. Колко пъти сме оставали само двамата в цялата сграда! Понякога ми носеше кафе и сандвич. Без да го моля, просто го правеше. Не беше като повечето важни клечки тук, които си мислят, че са кой знае какво.

— Прав си, Джейсън не беше такъв.

— Не беше. Какво мога да направя за вас? Трябва ли ви нещо? Само кажете.

— Кей Винсънт тук ли е още?

Чарли я изгледа с недоумение.

— Кей? Не знам. Поех дежурството в девет. Тя обикновено си тръгва към седем, така че не сме се засекли. Нека проверя.

Чарли отиде до пулта. Кобурът с пистолета се удряше в бедрото му, а ключовете, окачени на колана, подрънкваха с всяка крачка. Седна на мястото си, сложи си слушалките и натисна някакви копчета. След малко поклати глава.

— Няма я.

— Е, тя ми каза, че имала някакви неща… на Джейсън, които исках да прибера.

Сидни погледна надолу, сякаш не беше в състояние да продължи. Чарли се върна при нея и докосна ръката й.

— Може би са на бюрото й.

Сидни вдигна очи.

— Възможно е.

Той се поколеба. Знаеше, че това е сериозно нарушение на правилата, но пък… правилата понякога можеха да се нарушават. Върна се при пулта, натисна нужните копчета и Сидни видя как червената светлина над вратата към коридора стана зелена. Чарли отиде до вратата, откачи връзката ключове от колана си и отвори.

— Тук са много педантични относно мерките за сигурност, но ми се струва, че в този случай ситуацията е малко по-различна. А и няма никой. Обикновено сградата е като кошер докъм десет вечерта, но тази седмица са празниците. Сега трябва да направя обиколка на четвърти етаж. Знаете къде е мястото на Кей, нали?

— Да, Чарли. Благодаря ти.

Той стисна ръката още веднъж.

— Както казах, мъжът ви беше добър човек.

Сидни тръгна по меко осветения коридор. Бюрото на Кей беше срещу кабинета на Джейсън. Докато приближаваше, Сидни се огледа внимателно и се ослуша. Беше тихо. В кутия до стола на бюрото на Кей имаше пуловер и няколко снимки в рамки. Сидни бръкна на дъното и видя книга с позлатени ръбове. „Дейвид Копърфийлд“. Една от любимите на Джейсън. Прибра нещата в кутията и я остави където беше.

Огледа се пак. Нямаше жива душа. След като се увери, че е сама поне за момента, Сидни отиде до кабинета на мъжа си. Видя бутоните с цифри и помръкна. Кей не беше споменавала за това устройство. Замисли се за миг, после извади пластмасовата карта от джоба си, огледа се още веднъж и я мушна в процепа. Цифровите бутони светнаха. Сидни прочете надписа „READY“, който светеше до тях. Замисли се и набра няколко цифри. Нищо не се случи. Дори нямаше представа от колко цифри е кодът. Разтревожи се. Опита още няколко комбинации, но без успех.

Почти беше решила да се откаже, когато забеляза малък дисплей в единия ъгъл на таблото. Отброяваше секунди и в момента показваше осем. Светлината на таблото ставаше все по-червена. „По дяволите!“ — изсъска тя. Алармена система! Броячът показваше пет секунди. Представи си всички последствия, ако я хванеха, че се опитва да проникне в кабинета на мъжа си. Катастрофата щеше да е пълна. Когато броячът показа три секунди, Сидни излезе от унеса си. В ума й проблесна още една възможна комбинация. Набра 1–6–0–6 със свито сърце. Натисна последния бутон, когато броячът показа нула. Затаи дъх и зачака алармената система да запищи.

Светлината изведнъж угасна. Сидни се облегна на стената. Шестнайсети юни беше рожденият ден на Ейми. В „Трайтън“ вероятно бе забранено за кодове да се използват елементарни за отгатване числа като собствения рожден ден или други подобни. Сидни беше абсолютно сигурна, че Ейми никога не напускаше мислите на баща си.

Издърпа пластмасовата карта от процепа. Извади от чантата си кърпа и улови дръжката на вратата с нея, за да не остави отпечатъци. Това, което правеше, едновременно я възбуждаше и изпълваше с ужас. Усещаше как кръвта пулсира в ушите й. Влезе в кабинета и бързо затвори вратата.

Не можеше да рискува да запали осветлението — беше се подготвила. Фенерчето, което извади от чантата си, беше малко, но силно. Преди да го запали обаче, се увери, че щорите са плътно затворени. Лъчът се плъзна по стените. Беше идвала тук и преди. Освети рафтовете с техническа литература, напълно непонятна за нея. Технократите наистина управляват света, помисли си, ако не за друго, то защото само те могат да се оправят с проклетата машинария, когато се развали.

Компютърът беше изключен и наличието на допълнителна клавиатура, само с цифри, я накара да не изпробва късмета си, като го включи. Дори и да получеше достъп до файловете, колкото и малко вероятно да беше, нямаше представа какво и къде да търси. Не си струваше рискът. Няколко от чекмеджетата на бюрото бяха заключени. В отключените не намери нищо интересно.

За разлика от собствения й кабинет по стените не висяха дипломи — нямаше нищо лично. Забеляза с блеснали очи, че на видно място върху бюрото стои снимката им — Ейми, тя и Джейсън. Докато се оглеждаше, й хрумна, че е поела огромен риск за нищо. Изведнъж чу шум — източникът му беше в кабинета. Обърна се рязко и при движението фенерчето й удари микрофона, който за неин ужас се огъна на две. Остана съвършено неподвижна и зачака звукът да се повтори. Най-накрая, след около минута, насочи вниманието си към микрофона. Опита се да го върне в първоначалния му вид, но не успя. Отказа се, избърса отпечатъците от пръстите си и се върна до вратата. Угаси фенерчето. Отвори отново с кърпичката си, ослуша се и излезе.

Чу стъпките, когато стигна до бюрото на Кей. Помисли си, че може да е Чарли, но не чу подрънкването на връзката ключове. Огледа се бързо, за да определи от коя посока идват. Не беше от фоайето, където беше пултът на Чарли, а от противоположната посока. Скри се зад бюрото на Кей и затаи дъх. Стъпките приближаваха. Спряха. Мина цяла минута в пълна тишина. После се чу леко щракване.

Не се сдържа и се надигна, за да погледне. Само на два метра видя мъжки силует. Беше пред вратата на кабинета и натискаше дръжката на вратата. Извади от джоба на ризата си пластмасова карта и я вдигна към процепа, но се поколеба, сякаш се чудеше дали да рискува. Отказа се и я прибра.

Куентин Роу нямаше доволен вид, когато тръгна назад по коридора, откъдето беше дошъл.

Сидни се измъкна от скривалището си и пое в противоположната посока. Когато сви зад ъгъла, чантата й се удари в стената и шумът, макар и слаб, отекна като експлозия в притихналата сграда. Чу, че стъпките притихнаха. След това бързо започнаха да приближават. Сидни забърза по коридора, мина през голямата врата и след секунда застана пред пулта на Чарли.

— Мисис Арчър, добре ли сте? Пребледняла сте като призрак.

Стъпките приближаваха вратата. Сидни направи знак на Чарли да мълчи и да седне на стола си. Той чу стъпките, схвана за какво става дума и бързо зае мястото си зад пулта. Сидни бързо отиде до тоалетната, отвори леко вратата и се обърна към вратата на коридора. Веднага щом Роу се появи, Сидни се престори, че излиза от тоалетната и търси нещо в чантата си. Вдигна очи. Той я гледаше втренчено, все още не беше затворил вратата към охраняваната зона.

— Куентин! — извика Сидни изненадано, доколкото успя. Роу погледна Чарли, после пак нея, изпълнен с подозрения.

— Какво правиш тук? — Не се постара да скрие неудоволствието си.

— Говорих с Кей и тя ми каза, че в бюрото й имало неща на Джейсън. Лични вещи, които исках да взема.

— Нищо не може да се изнася оттук без разрешение. Особено вещи на Джейсън — отвърна той троснато.

Сидни го изгледа фронтално.

— Знам, Куентин.

Отговорът й го изненада. Обърна се към Чарли, който гледаше Роу намръщено.

— Чарли вече ме уведоми, но доста по-любезно. Не ме пусна да вляза, защото не е позволено.

— Съжалявам, ако съм бил груб. В последно време ми се събра доста.

— А на нея не!? — В гласа на Чарли прозвучаха нотки на гняв и изумление. — Тя загуби съпруга си, за бога!

Сидни се намеси, преди Куентин Роу да успее да отговори.

— Чарли, с Куентин вече говорихме за това. Нали, Куентин?

Роу сякаш се смали под убийствения й поглед. Реши да смени темата.

— Стори ми се, че чух шум. — Пак я погледна укоряващо.

— Ние също — отговори тя веднага. — Точно преди да вляза в тоалетната, Чарли отиде да провери какво става. Предполагам, че е чул теб, а ти си чул него. Не смяташе, че е останал някой от служителите. Ти обаче си бил тук. — Тонът й беше не по-малко укоряващ и многозначителен.

Роу се наежи.

— Аз съм президент на тази компания. Мога да идвам по всяко време на денонощието и никой няма да ми държи сметка.

Сидни се втренчи в него.

— Разбира се. Само че би трябвало да работиш за компанията, а не за себе си, независимо че работното време е свършило отдавна. Говоря като юридически съветник на компанията, Куентин. — При нормални обстоятелства и през ум не би й минало да каже подобно нещо на висш служител на фирма клиент.

Роу започна да заеква.

— Разбира се… аз… работя за компанията. Знам всички… — Млъкна изведнъж, защото Сидни се приближи до Чарли и стисна ръката му.

— Благодаря ти, Чарли. Правилата са си правила и не мога да ти се сърдя.

Роу не видя начина, по който Сидни погледна възрастния униформен пазач, но на лицето му видя усмивка на благодарност.

— Лека нощ, Сидни — каза Роу, когато тя се отправи към асансьора.

Не му отговори, дори не го и погледна. Когато изчезна в асансьора, Роу се обърна ядосано към Чарли, който бе тръгнал към вратата.

— Къде отиваш? — попита го.

— Трябва да правя обиколките си — отвърна Чарли спокойно. — Това е част от работата ми. — Наведе се леко, защото Роу беше по-нисък от него. Когато стигна до вратата, се обърна и добави: — Между другото, няма да има обърквания, ако ме уведомявате, че сте тук. — Докосна кобура с пистолета. — Така можем да избегнем неприятни инциденти, нали? — Роу пребледня при вида на оръжието. — Ако пак чуете шум, най-добре ме повикайте, мистър Роу. — На лицето на Чарли се разля широка усмивка.

Роу остана на място известно време, дълбоко замислен, после тръгна към кабинета си.