Дейвид Балдачи
Тотален контрол (19)

19.

Сидни Арчър отиде в офиса си и седна зад бюрото, като преди това затвори и заключи вратата. Минаваше осем вечерта, но въпреки това отнякъде се чуваше жуженето на факс. Вдигна телефонната слушалка и набра номера на Кей Винсънт.

Отговори мъжки глас.

— Кей Винсънт, ако обичате. Обажда се Сидни Арчър.

— Един момент.

Докато чакаше, Сидни огледа кабинета си. Мястото, което винаги я бе успокоявало, сега изглеждаше странно не на фокус. Дипломите на стената бяха нейните, но й се струваше, че не може да си спомни кога и къде ги е заслужила. Каква ли изненада я очакваше на другия край на телефонната линия?

— Сидни?

— Здравей, Кей.

Гласът звучеше засрамено.

— Толкова зле се чувствам… тази сутрин дори не те попитах за Ейми. Как е тя?

— Сега е при майка ми и баща ми. — Сидни преглътна мъчително и добави: — Не знае, разбира се.

— Съжалявам, че се държах така днес, но знаеш какви са… Ако решат, че водиш лични разговори по техните телефони в работно време, позеленяват от яд.

— Знам, Кей. Просто не знаех на кого друг бих могла да позвъня там. — Не добави: На когото бих могла да се доверя.

— Разбирам, Сид.

Сидни въздъхна. Трябваше да мине направо на въпроса. Ако беше вдигнала поглед, може би щеше да забележи, че дръжката на вратата бавно се завъртя и спря в най-долно положение.

— Кей, искаше ли да ми кажеш нещо? За Джейсън?

Кей отговори след дълга пауза.

— Не бих могла и да мечтая за по-свестен шеф. Работеше много, напредваше бързо. И все пак намираше време да поговори с всекиго, обръщаше внимание на хората. — Кей замълча. Може би искаше да подреди мислите си, преди да продължи. Сидни я подкани с въпрос.

— Е, промени ли се това? Джейсън започна ли да се държи различно?

— Да — отговори Кей толкова бързо, че Сидни едва я чу.

— В какъв смисъл?

— Всъщност промениха се множество дребни неща. Първото, което ми направи впечатление, беше, че си поръча ключалка за кабинета.

— Това не е нещо необикновено, Кей. И моят кабинет се заключва. — Сидни погледна към вратата. Дръжката вече не се движеше.

— Знам, Сид. Работата е, че той вече имаше ключалка.

— След като е имал, защо си е поръчал още една?

— Старата беше най-обикновена. Сигурно и твоята е такава.

Сидни пак погледна към вратата.

— Да, такава е. Най-обикновена. А ключалките не са ли едни и същи навсякъде?

— Не са, Сид. Джейсън поръча електронна брава, която се отваря със специална карта с микрочип.

— Карта с микрочип?

— Да, пластмасова, прилича на кредитна карта. Не знам точно как работи, но с такива се влиза в сградата и в някои нейни части с ограничен достъп.

Сидни бръкна в чантата си и извади пластмасовата карта, която беше намерила в бюрото на Джейсън у дома.

— Някой друг в „Трайтън“ има ли такава ключалка на кабинета си?

— Пет-шест души. Повечето обаче са от финансовия отдел.

— А Джейсън каза ли ти защо му е това допълнително подсигуряване?

— Попитах го, защото се обезпокоих да не би някой да е проникнал в сградата и да не са ни казали. Джейсън отговори, че бил поел допълнителни отговорности в компанията и в кабинета му имало неща, които трябвало да се пазят по-добре.

Сидни стана, защото се умори от седене, и закрачи из кабинета си. Отиде до прозореца и се вгледа в тъмнината навън.

— Каза ли ти кой го е натоварил с тези допълнителни отговорности?

— Не. А и не исках да любопитствам.

— Какво още ти направи впечатление?

— Ами… напоследък Джейсън беше станал затворен. Намираше оправдания да не присъства на събранията на персонала. Така продължи целия минал месец.

— А ти попита ли го дали нещо не е наред?

— Да, веднъж, само че той не отговори. Беше добър приятел, но ми беше шеф, така че не исках да му досаждам.

— Разбирам, Кей. — Сидни видя как някаква сянка минава пред процепа на вратата и спира. Изчака няколко секунди, но сянката не се премести. Натисна копчето за безжична връзка и извади кабела от телефонната слушалка. Беше й хрумнало нещо.

— Кей, влизал ли е някой в кабинета на Джейсън?

— Ами… — Колебанието на Кей й позволи да зададе още един въпрос.

— Как е станало, след като вратата е била заключена с новата ключалка?

— Това е проблемът, Сид. Никой не знае кода на бравата. Самата врата е дебела шест сантиметра, масивно дърво, и е монтирана в желязна рамка. Мистър Гембъл и мистър Роу не бяха във фирмата тази седмица, а според мен никой друг не знае какво да прави.

— Значи никой не е влизал в кабинета на Джейсън, откакто… се случи това?

Сидни погледна картата в ръката си.

— Никой. Късно днес се отби мистър Роу. Утре ще дойдат хора от фирмата, която монтира бравата, за да отворят.

— Някой друг?

Кей въздъхна.

— Изпратиха човек от „Секюртек“.

— „Секюртек“? — Сидни премести слушалката в другата си ръка и продължи да наблюдава сянката. Запристъпва към вратата. Не се безпокоеше, че може да е външен човек, защото в сградата продължаваха да работят много от служителите.

— Това консултантът на „Трайтън“ по сигурността ли беше?

— Да. Зачудих се защо са им се обадили. Казват, че било нормална процедура, когато се случи нещо подобно.

Сидни застана вдясно от вратата и бавно протегна ръка към дръжката.

— Сидни, при мен в службата останаха някои неща на Джейсън. Снимки, един пуловер, който ми даде веднъж, книги. Опитваше се да събуди интереса ми към литературата от осемнайсети и деветнайсети век, но, боя се, безуспешно.

— Да, да. Опитваше същото и с Ейми. Наложи се да му напомня, че преди да се занимава с Волтер, е по-добре да се научи да чете й пише.

Двете се засмяха и това беше приятно при дадените обстоятелства.

— Можеш да дойдеш да ги вземеш, когато поискаш.

— Ще дойда, Кей. Ще излезем да хапнем и ще поприказваме повече.

— За мен ще е удоволствие, Сид.

— Благодаря за нещата, които ми каза, Кей. Помогна ми много.

— Джейсън беше свестен човек, Сид.

Сидни почувства как сълзите й напират, но когато погледна сянката под вратата, отново се овладя.

— Да, беше. — Произнесе последната дума с ледено примирение.

— Сид, ако имаш нужда от нещо, от каквото и да е, обади се, чуваш ли?

Сидни се усмихна.

— Благодаря ти, Кей. Може би ще ти се обадя.

Веднага щом прекъсна линията и свали слушалката от ухото си, Сидни отвори рязко вратата.

Филип Голдман не изглеждаше ни най-малко смутен.

Стоеше пред вратата — плешива глава, изразително лице, заоблени рамене, малко шкембенце — и я гледаше втренчено с изпъкналите си очи. Дрехите му изглеждаха скъпи и наистина бяха такива. С обувки Сидни беше с около два сантиметра по-висока от него.

— Сидни, минавах и видях, че кабинетът ти свети. Нямах представа, че си тук.

— Здравей, Филип — поздрави тя и го изгледа съсредоточено. В йерархията на фирмата Филип Голдман беше едно стъпало по-ниско от Хенри Уортън. Имаше солидна клиентела и животът му бе насочен към напредването в кариерата.

— Трябва да кажа… изненадан съм, че те виждам тук, Сидни.

— Точно сега трудно бих понесла да се прибера у дома, Филип.

Той кимна.

— Да, да, разбирам. — Видя телефонната слушалка в ръката й и попита: — Говориш ли с някого?

— Свърших. Личен разговор. Трябва да се погрижа за куп неща.

— Разбира се. Смъртта е тежък удар. Внезапната смърт още повече. — Продължаваше да я гледа втренчено.

Сидни почувства, че лицето й се налива с кръв. Обърна се, взе чантата си от канапето и бутна вратата напред, за да откачи палтото си. Филип Голдман трябваше да се отдръпне, за да не го удари.

— Имам среща и закъснявам.

Голдман отстъпи крачка. Сидни затвори вратата и демонстративно я заключи.

— Сидни, може би моментът не е подходящ, но искам да те поздравя за работата ти по сделката със „Сайбърком“.

Тя рязко се обърна.

— Не бива да обсъждаме това, Филип.

— Знам, Сидни. Все пак, името ти се споменава няколко пъти в „Уолстрийт Джърнъл“. Нейтън Гембъл сигурно е доволен.

— Благодаря ти, Филип. — Застана с лице към него. — Трябва да тръгвам.

— Обади се, ако мога да помогна с нещо.

Сидни кимна, мина бързо по коридора към фоайето и изчезна зад ъгъла.

Голдман тръгна след нея, за да се увери, че влиза в асансьора, после бавно се върна до кабинета й. Огледа се, извади ключ, отвори вратата и влезе. Бравата изщрака и отново настъпи тишина.