Дейвид Балдачи
Тотален контрол (16)

16.

В три часа сутринта в Сиатъл отново заваля. Пазачът в малката къщичка за охраната се приведе, за да стопли ръцете си на електрическата печка на пода. По едната стена се стичаше вода и образуваше локва върху стария зелен мокет. Пазачът погледна часовника си. До края на смяната му оставаха четири часа. Наля си последното кафе от термоса и закопня за топло легло. Всички сгради бяха наети от различни фирми. Някои бяха празни, но въпреки това бяха подсигурени с въоръжена денонощна охрана. В горния край на високата метална ограда имаше бодлива тел. Навсякъде имаше дискретни видеокамери. Би било трудно да се проникне в това място.

Трудно, но далеч не невъзможно.

Мъжът беше облечен в черно от главата до петите. Преодоля оградата зад склада, като ловко избегна бодливата тел. След това се измъкна от сянката и бързо тръгна напред. Проливният дъжд заглушаваше стъпките му. На ръкава му беше закачено миниатюрно блокиращо устройство. Мина покрай три видеокамери. Нито една от тях не улови силуета му.

Стигна до страничната врата на сграда 22, извади от раницата си тънко метално парче, подобно на тел, и го мушна в ключалката на големия катинар. За секунди той увисна отворен.

Огледа вътрешността на помещението с очилата за нощно виждане и тръгна нагоре по металната стълба. Вземаше по две стъпала наведнъж. Отвори една врата и освети вътрешността на стаичката с електрическо фенерче. Отключи шкафа и извади касетата от миниатюрната камера. Прибра я в раницата си, сложи друга касета и заключи шкафа. След пет минути всичко отново замря. Пазачът още не беше допил последната си чаша кафе.

Призори от сиатълското летище излетя „Гълфстрийм V“. Мъжът бе махнал черните дрехи и сега беше по джинси и фланелка. Спеше в едно от комфортните кресла в луксозната кабина. Черната коса падаше върху младежкото лице. От другата страна на пътеката седеше Франк Харди, шеф на фирма, специализирана в системи за сигурност и икономически контрашпионаж, и четеше обемист доклад. В металното куфарче беше касетата, извадена от тайната камера в шкафа. Ако протегнеше ръка, можеше да го достигне. Появи се стюард и наля чаша кафе на единствения буден пътник на борда. Погледът на Харди се спря върху куфарчето. Веждите му се сбърчиха и по стар навик пръстите му проследиха тревожните бръчки, прорязали челото. Остави доклада, облегна се назад и се загледа през илюминатора. Летяха на изток. Трябваше да премисли много неща. В момента не беше сред щастливите хора. Челюстта и стомахът му се свиваха и отпускаха почти едновременно.

Самолетът достигна височината, на която щеше да прелети до Вашингтон. Лъчите на изгряващото слънце осветяваха познатата емблема на компанията върху опашката на машината. Летящият орел бе символ на организация, която не можеше да се сравни с никоя друга. В света беше по-позната дори от „Кока-Кола“, вдъхваше повече страх и от най-големите световни групировки — в сравнение с нея те напомняха застаряващи динозаври, очакващи измирането си. Компанията се готвеше да посрещне двайсет и първи век, а орелът, нейният символ, вече разперваше криле над целия свят.

В „Трайтън Глоубъл“ не биха приели нищо по-малко.