Дейвид Балдачи
Тотален контрол (15)

15.

— Боже, Куентин! Три сутринта е!

— Нямаше да ти се обадя, ако не беше важно.

— Не знам какво искаш да ти кажа.

Ръката на Сидни леко трепереше. Тя намали скоростта. Докато говореше, кракът й неволно бе натиснал здраво педала и джипът се движеше опасно бързо по тесния път.

— Докато се връщахме от Ню Йорк, чух, че говориш с Гембъл. Мислех си, че ще дойдеш при мен, Сидни, не при Гембъл.

Гласът му беше тих, но се долавяше някаква острота.

— Съжалявам, Куентин, но той ми задаваше въпроси. Ти не.

— Опитвах се да те оставя на спокойствие.

— Оценявам го, Куентин. Благодаря ти. Гембъл беше настоятелен и нямаше как да не говоря с него. Казах му някои неща.

— Казала си му, че не си знаела защо Джейсън е в този самолет? Така ли? — Сидни долови недоизказаната мисъл в думите му. Как би могла да съобщи на Роу нещо по-различно от това, което беше разказала на Гембъл? И как би могла да им обясни, че в действителност не е заминал за това, че е разбрала впоследствие, че историята с новата работа не е истина? Ситуацията беше невъзможна и поне за момента й се струваше, че няма изход от нея. Реши да смени темата.

— Как ти дойде наум да ми се обадиш в колата, Куентин? — Стори й се малко страшничко, че е успял да я открие.

— Опитах у вас, после в офиса ти. Оставаше само колата — отговори той веднага. — Да ти кажа честно, бях малко разтревожен за теб. И… — Млъкна, сякаш със закъснение бе решил, че е говорил твърде много.

— И какво?

Роу се поколеба за миг, но след това довърши мисълта си бързо:

— Сидни, не е нужно да си гений, за да се досетиш на кой въпрос всички ние искаме да получим отговор. Защо Джейсън беше тръгнал за Лос Анджелис?

Тонът му бе недвусмислен. Той искаше да получи отговор.

— Защо „Трайтън“ се интересува какво прави Джейсън в свободното си време?

Роу въздъхна дълбоко.

— Сид, нещата, с които се занимава „Трайтън“, са строго поверителни. Пълно е с конкуренти, които по цял ден се чудят как да откраднат нашите технологии и нашите специалисти. Знаеш го.

Сидни се ядоса.

— Да не би да обвиняваш Джейсън, че е продал технологиите на „Трайтън“ на този, който му е предложил повече? Това е абсурдно и ти го знаеш много добре.

Гласът на Роу прозвуча обидено.

— Не казах, че аз мисля така, но има други, които го мислят.

— Джейсън никога не би направил подобно нещо. Скъсваше се от работа за фирмата. Ти му беше приятел. Как изобщо може да ти мине през ум такова предположение?

— Добре, обясни какво е правил в самолета за Лос Анджелис, вместо да боядисва кухнята, защото ми предстои сделката, която ще позволи на „Трайтън“ да влезе в двайсет и първи век, и няма да разреша на никой и нищо да ми попречи. Тази възможност няма да се повтори.

Тонът му накара Сидни да побеснее.

— Не мога да го обясня. Не смятам дори да опитвам. Не знам какво, по дяволите, става! Загубих съпруга си, не разбираш ли!? Няма труп, няма вещи. От него просто не е останало нищо, а ти ми намекваш, че те е мамил!? Върви по дяволите! — Джипът поднесе и тя напрегна всички сили, за да го овладее. Намали още скоростта, защото гумите хлътнаха в голям коловоз. Почувства друсането с цялото си тяло. При този снеговалеж почти нямаше видимост.

— Сид, моля те, успокой се. — В гласа на Роу се прокрадна страх. — Не исках да те разстройвам още повече. Извинявай. — Замълча за момент и изведнъж попита: — Мога ли да направя нещо за теб?

— Да. Можеш да кажеш на всички скапаняци от „Трайтън“ да вървят по дяволите.

Прекъсна линията и хвърли телефона. Сълзите й потекоха толкова бързо, че се наложи да отбие и да спре. Остана така няколко минути, после включи на скорост и отново потегли. Въпреки изтощението мислите й летяха не по-бавно от шестцилиндровия джип. Джейсън се бе ужасил от предстоящата й среща с хората от „Трайтън“. Вероятно бе измислил историята с новата работа в случай на непредвидени ситуации. Срещата й с Нейтън Гембъл се бе оказала такава. Защо? В какво се бе забъркал? Нощните разходки? Мълчанието му? С какво се бе захванал?

Погледна часовника на таблото — наближаваше четири. Умът й работеше на високи обороти, но тялото й бе уморено. Едва успяваше да задържи очите си отворени. Трябваше да реши къде да прекара остатъка от нощта. Когато излезе на главния път, сви на юг, вместо да се върне на север. Половин час по-късно влезе в Шарлотсвил.

След двайсет минути се бе регистрирала в хотела и наместваше изтощеното си тяло между завивките, в хубава стая с прекрасен изглед, който в момента изобщо не я интересуваше. Какъв ден, пълен с кошмари! Това бе последната й мисъл. Малко преди зазоряване Сидни Арчър най-накрая заспа.