Дейвид Балдачи
Тотален контрол (14)

14.

Докато беше сама в къщата, Сидни проучи всички скришни кътчета, тласкана от сила, която не би могла да определи. Прекара часове на стола край прозореца, потънала в мисли за брака си с Джейсън. От дълбините на подсъзнанието й изплуваха всички подробности от тези години, дори и най-незначителните. Веселите спомени я караха да се усмихва тъжно, но това бе кратко — осъзнаваше, че всичко е безвъзвратно свършило, и очите й отново се наливаха със сълзи.

Накрая стана, мина бавно по коридорчето и влезе в малкия кабинет на Джейсън. Огледа оскъдната мебелировка и седна пред компютъра. Докосна с пръсти стъкления екран. Джейсън обичаше компютрите откакто го познаваше. Тя самата умееше да пише и да проверява електронната си поща — извън това познанията й бяха крайно ограничени.

Джейсън използваше електронната поща и проверяваше дали има съобщения поне по веднъж дневно. Сидни не бе проверявала, откакто бе научила за катастрофата. Реши, че е време да го направи. Вероятно мнозина от приятелите им бяха изпратили съобщения. Включи компютъра и зачака, докато през екрана преминат таблиците с думи и цифри, които не означаваха нищо за нея. Знаеше само кои цифри отбелязват наличната памет. Имаше предостатъчно. Машината бе конфигурирана за нуждите на мъжа й и беше мощна.

Вторачи се в числото за наличната памет. Осъзна покрусена, че последните три цифри, 7, 3 и 0, са рождената дата на Джейсън — 30 юни. Пое дълбоко въздух, за да не се разплаче отново. Отвори чекмеджето на бюрото и разсеяно затършува из съдържанието му. Като адвокат знаеше много добре през какви процедури трябва да мине, докато уреди документите около смъртта на мъжа си. По-голямата част от собствеността им беше обща, но все пак формалностите не бяха малко. На всеки рано или късно му се налагаше да преживее това, но тя не бе допускала, че на нея ще се случи толкова скоро.

Продължи да размества разсеяно книжата и канцеларските пособия в чекмеджето, докато пръстите й не напипаха нещо. Извади го. Беше картата, която Джейсън бе пуснал в чекмеджето, преди да тръгне към летището. Разбира се, Сидни не знаеше това. Погледна я. Приличаше на кредитна карта, само че върху нея беше написано „Трайтън Глоубъл“, „Джейсън Арчър“ и най-накрая „Ограничен достъп — ниво 6“. Челото й се сбърчи. Не беше виждала тази карта преди. Реши, че е нещо като пропуск, макар и да нямаше снимката на мъжа й. Мушна я в джоба си. Вероятно от фирмата щяха да й я поискат.

Свърза се с Америка Онлайн и компютърният глас я уведоми, че наистина има съобщения в електронната им пощенска кутия. Както предполагаше, много от приятелите им бяха изпратили съболезнованията си. Тя ги прочете, без да сдържа сълзите си. Накрая изгуби желание да чете и понечи да изключи компютъра. Изведнъж на екрана се появи ново съобщение. Беше адресирано до ArchieJW2@aol.com — електронния адрес на мъжа й. В следващия миг то изчезна, сякаш не се бе появявало.

Сидни написа нужната команда и отново провери съдържанието на компютърната пощенска кутия. Беше празна. Челото й се сбърчи в недоумение. Продължи да гледа втренчено екрана. Постепенно я обзе кошмарното чувство, че си е въобразила всичко. Бе станало толкова бързо! Разтри очи, въпреки че я боляха, и остана още няколко минути пред екрана, за да види дали съобщението ще се повтори, макар и да нямаше представа какво би могло да означава. Екранът си остана празен.

 

 

Миг след като Джейсън изпрати съобщението си още веднъж, то бе регистрирано и електронен глас съобщи, че е пристигнало. Този компютър обаче не беше в къщата на Сидни, нито пък в офиса й. В момента нямаше кой да го прочете. Трябваше да почака.

 

 

Сидни излезе от кабинета. Поради някаква причина изчезналото за миг съобщение на компютърния екран я изпълни с абсурдна надежда, сякаш Джейсън се бе опитал да се свърже с нея, където й да бе попаднал след катастрофата. „Глупости!“ — помисли си. Това бе невъзможно.

Час по-късно, след още един пристъп на безутешна скръб, Сидни се вкопчи в една снимка на Ейми. Дъщеря й се нуждаеше от нея. Трябваше да се овладее, да се погрижи за себе си. Отвори кутия консервирана супа, стопли я на печката, сипа си малко в една чиния и я занесе на масата. Успя да хапне няколко лъжици, вторачена в стените, които Джейсън бе обещал да боядиса, след като му бе опявала толкова много. Всичко наоколо, всеки предмет й навяваше спомени, които отново и отново събуждаха мъката й.

Усещаше как супата влива топли вълни в тялото й, но продължаваше да трепери от почти пълното изтощение. Грабна от хладилника бутилка натурален плодов сок и започна да пие направо от нея, докато треперенето престана. Накрая се поуспокои, почувства прилив на сили.

Излезе от кухнята и пусна телевизора във всекидневната. Запревключва каналите, докато не попадна на неизбежното — репортаж на живо от мястото на катастрофата. Изпитваше чувство за вина заради любопитството, което проявяваше към събитието, отнело живота на мъжа й. Но не можеше да отрече, че иска да научи повече за случилото се, сякаш, ако погледнеше на нещата откъм фактическата им страна, болката щеше поне за момента да намалее.

Репортерката беше недалеч от мястото на катастрофата. Зад гърба й служители събираха отломки. Сидни видя как парчетата се сортират и трупат на различни купчини. След това се появи нещо, което едва не я накара да падне от стола — зад гърба на репортерката мина човек със сак в ръка. Шарката личеше много добре, само по ръбовете беше изцапана и обгоряла. Сидни дори различи инициалите, изписани с големи черни букви. Сакът беше сложен на купчината с подобни останки. В продължение на един кошмарен миг Сидни Арчър не можа да помръдне. В следващия момент цялата се превърна в действие.

Изтича горе, сложи си джинси, дебел бял пуловер, ниски топли ботуши и набързо събра най-необходимото в една чанта. Изкара джипа от гаража. Хвърли бегъл поглед на стария форд, паркиран във втората клетка на гаража. С много любов Джейсън го бе поддържал в движение почти десет години. Очите й се замъглиха от сълзи и тя се видя принудена да удари спирачки.

Заудря с юмруци по арматурното табло, докато не почувства болка чак в лактите. Опря глава във волана и направи усилие да овладее дишането си. Стори й се, че ще повърне, но се овладя. След още малко потегли надолу по тихата улица.

Излезе на главния път. След час вече караше в западна посока по шосе 29 — тясна ивица асфалт, прорязваща равния терен на Вирджиния по диагонал, към границата със Северна Каролина. Сидни бе минавала оттук много пъти, докато учеше право в университета в Шарлотсвил. Минаваше се покрай отдавна притихналите бойни полета на Гражданската война и множество стари, но все още работещи семейни ферми. Пролет и есен цветовете на листата можеха да съперничат на всяка картина, която някога беше виждала. Покрай пътя се редяха табелите на познатите градчета. Нощта напредваше. Сидни погледна часовника на таблото и с изненада видя, че е един след полунощ. Натисна педала и джипът се понесе още по-бързо по пустото шосе.

След час погледна картата, разстлана на предната седалка до нея. Скоро щеше да стигне до разклона. Усещаше как с приближаването тялото й все повече се вдървява. Започна да брои оставащите мили.

Стигна Ръксвил и сви на запад. Вече беше в окръг Грийн, Вирджиния — провинциален, селски район, далеч от темпото на живот, с което Сидни бе свикнала. Административен център на окръга беше Стандартсвил, чийто емоционален климат в момента беше всичко друго, но не и провинциален, когато телевизионните канали по целия свят показваха кратера от разбилия се самолет.

Сидни отби край пътя и се опита да се ориентира. Тъмнината наоколо бе непрогледна. Запали вътрешното осветление и приближи картата до очите си. Разбра къде е и продължи още миля по шосето, докато мина покрай малка горичка от брястове, кленове и дъбове и излезе на голо поле.

Край килната на една страна ръждясала пощенска кутия беше спряла полицейска кола. Вдясно от пощенската кутия започваше черен път, старателно ограден с жив плет. Малко по-нататък над земята се виждаше светло сияние като гигантска фосфоресцираща пещера.

Това беше мястото.

На светлината на фаровете забеляза, че вали слаб сняг. Когато наближи, вратата на полицейската кола се отвори и от нея слезе униформен полицай с оранжева сигнална връхна дреха. Запъти се към джипа, освети с фенерче регистрационния номер, после лъчът се плъзна по ламарината и спря върху прозореца откъм волана.

Сидни натисна копчето и стъклото се плъзна надолу. Лицето на полицая се приближи до нейното.

— Мога ли да ви помогна? — Гласът му издаваше умора, но не само физическа.

— Аз… дойдох, за да… — Поколеба се. Умът й внезапно изключи. Погледна го, устните й се раздвижиха, но не се чу нито звук.

Раменете на полицая увиснаха.

— Вижте, прекарахме тежък ден. Много хора се отбиха, които всъщност нямаха работа тук. — Замълча и се вгледа в лицето й. — Заблудихте ли се?

Тонът му ясно показваше, че не му се вярва. Сидни успя да поклати глава. Той погледна часовника си.

— Колите на телевизията потеглиха към Шарлотсвил преди около час. Отидоха да поспят. Предлагам ви да направите същото. Повярвайте ми, по телевизията и във вестниците ще се появи всичко, което искате да видите. Ще намерите ли обратния път?

Сидни кимна смутено, полицаят докосна леко периферията на шапката си и тръгна към колата си. Тя обърна джипа и подкара в обратна посока. Погледна в огледалото и спря. Странният отблясък в далечината сякаш я подканяше. Отвори вратата и слезе.

Полицаят видя, че приближава към патрулната кола, и също слезе. Дрехите му бяха влажни от снега. Косата на Сидни беше покрита със снежинки, защото снеговалежът се усилваше.

Преди полицаят да успее да отвори уста, Сидни вдигна ръка.

— Името ми е Сидни Арчър. Съпругът ми, Джейсън Арчър… — Гласът й секна, защото осъзна какво трябваше да каже. Прехапа устни, после продължи: — Беше в самолета. Авиокомпанията ми предложи да ме превози дотук, но… Предпочетох да дойда сама. Не знам защо, но го направих.

Полицаят се вторачи в нея. Погледът му омекна, изправените му рамене се отпуснаха.

— Съжалявам, мисис Арчър. Наистина. Някои от… другите близки на жертвите вече бяха тук. Не останаха дълго. В момента хората от Федералната авиационна агенция не искат наоколо да има хора. Утре ще дойдат пак, за да търсят… — Млъкна и се загледа в земята.

— Дойдох само да видя… — И тя млъкна. Погледна го. Очите й блестяха зачервени, бузите й бяха хлътнали, бръчките на челото й сякаш бяха замръзнали. Макар и да бе висока, с палтото си приличаше на дете — присвити рамене, ръце в джобовете.

Полицаят изглеждаше смутен, колебанието му беше видимо. Погледна към черния път, после надолу, към обувките си, после пак към нея.

— Почакайте малко, мисис Арчър. — Качи се в патрулната кола и след миг показа главата си през прозореца. — Влезте на топло, преди да се разболеете.

Сидни се качи. Вътре миришеше на цигари и разлято кафе. В джоба на предната седалка беше мушнато свито на руло списание. В средата, под таблото, имаше малък компютърен екран и друга апаратура. Полицаят свали стъклото, освети с фенерчето си задницата на джипа й, вдигна стъклото, набра регистрационния му номер и се вгледа в екрана. След това се обърна към Сидни.

— Проверих номера на колата ви — каза той. — Трябва да потвърдя самоличността ви. Не че не ви вярвам, не ме разбирайте погрешно. Едва ли някой би дошъл на това място на разходка. Все пак съм длъжен да действам по правилата.

— Разбирам.

Екранът се изпълни с информация, която полицаят бързо прегледа. Взе един бележник от таблото и плъзна пръст по списък с имена. След това вдигна очи. По лицето му личеше смущение.

— Казахте, че името на съпруга ви е било Джейсън Арчър?

Тя кимна замислено. Било. Думата я накара да изтръпне. Почувства как ръцете й започват да треперят неудържимо. Вената на лявото й слепоочие пулсираше.

— Просто исках да съм сигурен. Сред пътниците е имало още един Арчър, Бенджамин Арчър.

За миг се изпълни с надежда, но реалността отново я дръпна на земята. Не бе станала грешка. Ако беше, Джейсън щеше да й се обади.

— Имам снимка — каза тя, извади портмонето си и му го подаде. Той хвърли бегъл поглед на шофьорската й книжка, после очите му се спряха на снимката — Джейсън, Сидни и Ейми — отпреди месец. След няколко секунди й я върна.

— Няма нужда да проверявам нищо повече, мисис Арчър. — Обърна се към прозореца. — Нататък по пътя има още двама колеги. Хората от националната гвардия са навсякъде. Онези от Вашингтон все още са там, затова е и тази светлина. — Погледна я. — Не мога да напусна поста си, мисис Арчър. — Полицаят наведе глава към ръцете си. Тя проследи погледа му — видя венчална халка, толкова силно впита в пръста, че не би могла да се свали, ако не се среже. Полицаят изведнъж сви очи и по бузата му потече капка. Обърна рязко глава и вдигна ръка към лицето си.

Запали двигателя на колата и включи на скорост. Обърна се към нея и каза:

— Разбирам защо сте тук, но не ви препоръчвам да стоите дълго, мисис Арчър. Мястото не е… не е много приятно.

Колата заподскача по черния път. Полицаят се вторачи напред, към заслепяващата светлина.

— Има дявол, има и Бог, мисис Арчър. Самият дявол е направил това с този самолет, но хората от него сега са при Бога, всички до един.

Сидни кимна. Ужасно й се искаше да е прав.

Приближиха до светлините и тя почувства, че мислите й се отдалечават още повече.

— Имаше… видях един сак… брезентов, на сини шарки. Беше на мъжа ми. На него имаше инициали. Купих му го за едно пътуване преди няколко години. — Сидни се усмихна при спомена. — Всъщност купих му го на шега. Спорехме и за да докажа, че съм права, купих най-грозното нещо, което успях да намеря в магазините. Естествено, оказа се, че му харесва.

Сидни вдигна очи и видя изненадания поглед на полицая.

— Видях го… по телевизията — обясни тя. — Изглеждаше съвсем здрав. Има ли начин да ми го покажат?

— Съжалявам, мисис Арчър. Събраните неща вече са откарани. Последните заминаха с камиона преди около час.

— А знаете ли къде са ги откарали?

Полицаят поклати глава.

— Дори и да знаех, едва ли би имало значение. Нямаше да ви позволят. Вещите ще бъдат върнати едва след като приключи разследването. Като гледам какво е станало тук обаче, предполагам, че ще минат години. Съжалявам.

След малко патрулната кола спря при друг униформен полицай. Колегата му излезе от колата и двамата поговориха известно време навън, като поглеждаха към Сидни, която седеше в колата и не можеше да свали очи от светлините.

Стресна се, когато полицаят отвори вратата и се наведе.

— Мисис Арчър, можете да слезете.

Сидни отвори вратата и се измъкна. Другият полицай й кимна притеснено. В очите му имаше болка. Болката беше навсякъде наоколо. Тези мъже несъмнено биха предпочели да са у дома, при семействата си. Тук имаше само смърт. Струваше й се, че е полепнала по дрехите й, като падащия сняг.

— Мисис Арчър, когато решите да си тръгнете, кажете на Били и той ще ми се обади по радиото. Ще дойда да ви взема веднага.

— Как се казвате? — попита го тя, когато той тръгна към колата си.

Полицаят се обърна.

— Юджийн, мисис Арчър. Юджийн Макена.

— Благодаря ви, Юджийн.

Той кимна и докосна периферията на шапката си.

— Не се бавете, мисис Арчър.

Той подкара колата назад, а Били я поведе към светлините. Гледаше право напред. Беше тънък като сламка, млад, на около двайсет и пет. Изглеждаше прежълтял и уплашен.

Най-накрая спря. Сидни видя хора, които бавно крачеха из отломките. Навсякъде имаше заграждения и жълти полицейски ленти. На силната светлина от прожекторите ясно личаха пораженията. Районът приличаше на бойно поле, земята сякаш бе понесла жестока рана.

Младият полицай я докосна по ръката.

— Мисис Арчър, не трябва да приближавате повече. Онези от Вашингтон не искат никой да се навърта наоколо. Опасяват се, че може… знаете, да се объркат нещата. — Пое дълбоко въздух. — Навсякъде има отломки. Навсякъде! Никога не съм виждал такова нещо и се надявам да не видя втори път. — Вдигна поглед към далечината и добави: — Когато свършите, ще бъда ето там.

Посочи мястото, откъдето бяха дошли, и се отдалечи.

Сидни направи крачка напред почти несъзнателно, спря, продължи пак. Точно под чадъра от светлина се издигаха купчини пръст. Беше ги видяла по телевизията. Кратерът. Бяха казали, че целият самолет е вътре, но макар и да знаеше, че е така, не й се струваше възможно.

Кратерът. Джейсън беше някъде там, вътре. Мисълта беше толкова жестока, така потресаваща, че я остави като парализирана — дори нямаше сили да се разплаче. Стисна клепачи и пак ги отвори. Сълзите потекоха по бузите й, но тя не си направи труда да ги избърше.

Докато стоеше, няколко големи машини запъплиха към кратера — черни, ръмжащи, търбусите им изпускаха облаци черен дим. Багери и фадроми загребаха пръстта с невероятна сила и започнаха да я товарят на самосвали, които се отдалечаваха през специално обозначени претърсени места. Всички бързаха и сякаш не обръщаха внимание на опасността още повече да повредят останките от самолета. Търсеха отчаяно черните кутии. Това бе по-важно от всичко останало.

Сидни отново пристъпи напред и се спъна в нещо, скрито под снега. Наведе се, за да види какво е то, и си спомни думите на полицая. Навсякъде има отломки. Навсякъде! За миг спря, но после продължи с присъщото за човека любопитство. След миг вече тичаше назад към черния път, като се спъваше и хлъзгаше в снега. Размахваше отчаяно ръце и се разтърсваше от неудържими ридания.

Не видя мъжа, докато не се сблъска с него. Двамата паднаха на земята. Той беше дори по-изненадан от нея.

— По дяволите — изсумтя Лий Сойър, когато се удари в буца пръст. Сидни скочи на крака и продължи да бяга. Сойър хукна след нея, но не за дълго, защото коляното му блокира — често му се случваше, откакто преди години бе гонил банков обирджия няколко пресечки.

— Хей! — извика той след жената, като заподскача на един крак и заразтрива коляното си. Запали джобното си фенерче и го насочи към нея.

Сидни Арчър се обърна и той успя да зърне профила й. После видя пълните й с ужас очи. След това тя изчезна. Той се върна навъсено към мястото, където я бе видял най-напред. Освети земята с фенерчето си. Коя, по дяволите, беше тя, и какво правеше тук? Сви рамене. Вероятно живееше някъде наблизо и бе видяла нещо, което би предпочела да не вижда. Подозренията му се оказаха основателни. Наведе се и вдигна малка обувка. В голямата му лапа тя изглеждаше дребна, безпомощна. Сойър се обърна към мястото, където бе изчезнала Сидни Арчър, и въздъхна. Тялото му се разтресе от гняв, докато гледаше ужасната яма и купчините пръст. Овладя желанието си да изкрещи. Откакто работеше във ФБР, само няколко пъти му се бе искало да лиши заловените от него престъпници от правото на съд. И сега изпитваше същото. Молеше се, когато залови отговорните за този варварски акт, те да направят нещо, каквото и да е, нещо малко, което да му даде основание да спести на държавата разходите за съдебен процес и медийния цирк, който неизбежно би породил. Мушна обувчицата в джоба на шлифера си и закуцука да се обади на Каплан. После щеше да се прибере в града. Следобед имаше насрочена среща във Вашингтон. Разследването за смъртта на Артър Либерман щеше да започне на пълни обороти.

 

 

Полицай Макена погледна угрижено Сидни Арчър и й помогна да слезе от патрулната кола.

— Мисис Арчър, сигурна ли сте, че не искате да се обадя на някого да дойде да ви вземе?

Сидни поклати глава. Беше пребледняла като снега, дрехите й бяха изпоцапани от падането, коленете й трепереха.

— Не, не… Добре съм. — Облегна се на полицейската кола. Раменете й все още потрепваха неволно, но поне вече можеше да пази равновесие. Затвори вратата и тръгна към джипа. Поколеба се и се обърна назад.

— Юджийн?

— Да, мисис Арчър?

— Бяхте прав… не бива да се остава дълго там… — Каза го като човек, който напълно е лишен от дух. Обърна се и продължи бавно към джипа.

Юджийн Макена кимна. Адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу, сълзите напираха в очите му. Отвори вратата на колата и се строполи на предната седалка.

 

 

Сидни подкара назад. След малко клетъчният телефон иззвъня. Абсолютно неочакваният звук я стресна и тя едва не изгуби управлението на колата. Погледна телефона учудено, неспособна да повярва на ушите си. Никой не знаеше къде е. Озърна се в тъмнината, сякаш някой я наблюдаваше. Останалите без листа дървета бяха единственият свидетел на връщането й към дома. Доколкото можеше да прецени, тя беше единствената жива душа наоколо. Протегна бавно ръка и взе телефона.