Дейвид Балдачи
Тотален контрол (13)

13.

Джейсън Арчър нямаше представа къде се намира. Струваше му се, че лимузината е обикаляла наоколо часове наред, но не можеше да е сигурен, а Да Паца, или който в действителност беше този човек, му бе завързал очите. Стаичката, в която се намираше сега, беше малка и съвсем гола. В единия ъгъл се стичаше вода, миришеше на мухъл. Седеше на скърцащ стол, точно срещу вратата. Нямаше прозорци. Единствената светлина идваше от гола електрическа крушка на тавана. От другата страна на вратата имаше човек — чуваше го. Бяха взели часовника му, така че нямаше никаква представа за времето. Носеха му храна през различни интервали, ето защо беше още по-трудно да прецени колко време минава.

Единия път, когато му донесоха храна, Джейсън забеляза, че компютърът и клетъчният му телефон са върху масичка до самата врата. Иначе помещението оттатък не се отличаваше по нищо от това, в което беше той. Бяха му взели сребристото куфарче. Сега беше повече от сигурен, че е било празно. Бе започнал да разбира какво се е случило. Какъв наивник! Замисли се за жена си и детето си. Как му се искаше да е при тях! Представи си какво преживява Сидни в момента. Съжаляваше, че не й каза истината. Сега тя щеше да е в състояние да му помогне. Въздъхна. Но ако й беше казал, щеше да я изложи на опасност. Това никога не би допуснал, дори и ако се наложеше да не я види повече. Очите му се навлажниха и той ги избърса. Стана и се съсредоточи.

Все още беше жив, макар че навъсените физиономии на пазачите му не вещаеха нищо добро. Така или иначе, въпреки цялото си очевидно старание бяха допуснали грешка. Джейсън свали очилата си, остави ги на бетонния под и ги счупи с пета. Взе парче стъкло в ръката си, после отиде до вратата и заблъска с юмрук по нея.

— Ей, дайте ми нещо за пиене!

— Мълчи. — Гласът прозвуча ядосано. Не беше Да Паца, вероятно беше другият.

— Слушай, по дяволите, трябва да си взема лекарството и ми трябва вода.

— Опитай се да го преглътнеш със слюнка. — Същият глас. Джейсън го чу да се смее.

— Хапчетата се много големи! — извика Джейсън с цяло гърло, като се надяваше да го чуе и някой друг.

— Лоша работа.

Джейсън чу как онзи прелиства списание.

— Чудесно. Няма да ги взема и ще пукна. Лекарството е за високо кръвно, а моето в момента е стигнало до небето.

Чу влачене на подметки по пода, подрънкване на ключове.

— Отдръпни се от вратата.

Джейсън се отдръпна съвсем малко. Вратата се отвори. Мъжът държеше ключовете в едната си ръка, в другата стискаше пистолет.

— Къде е хапчето? — попита той и присви очи.

— В ръката ми.

— Покажи ми го.

Джейсън тръсна отвратено глава.

— Не мога да повярвам!

Пристъпи напред и протегна напред едната си ръка. Мъжът погледна дланта му. Джейсън вдигна крак и изби оръжието.

— По дяволите! — изруга онзи и се спусна към Джейсън, но той го посрещна с идеален удар. Стъклото сряза бузата му. Мъжът изрева от болка и се олюля. От раната бликна кръв.

Беше едър, но мускулите му отдавна бяха започнали да се превръщат в тлъстина. Джейсън се нахвърли върху него с порой от удари и го притисна до стената. Сборичкаха се, но възрастният мъж бе видимо по-слаб и Джейсън успя да блъсне главата му в стената. След още няколко удара и един саблен удар в бъбреците пазачът му се свлече на пода в безсъзнание.

Джейсън грабна пистолета и излезе през отворената врата. Със свободната си ръка грабна компютъра и телефона. Спря за миг, колкото да се ориентира, и видя още една врата. Ослуша се за миг и излезе през нея.

Изчака колкото очите му да свикнат с тъмнината и изруга. Беше в същото хале или някое като него. Вероятно бяха обикаляли в кръг. Спусна се предпазливо по стъпалата и слезе долу. Лимузината не се виждаше никъде. Изведнъж чу някакъв шум откъм посоката, от която беше дошъл. Изтича до голямата врата на изхода и трескаво затърси механизма, който я отваряше. Разнесе се шум от бягащи крака и той рязко се обърна. Изтича в отсрещния край на склада. Скри се зад струпаните в ъгъла двесталитрови варели, остави внимателно пистолета на пода и отвори капака на компютъра — скъп модел с вграден модем.

Включи захранването и с помощта на специалния къс кабел свърза модема на компютъра с клетъчния си телефон. Докато машината стартира, по челото му избиха капчици пот. Активира нужната програма и написа съобщението. Нямаше нужда от осветление — пръстите му познаваха клавиатурата много добре. Написа електронния адрес на получателя. Искаше да изпрати съобщението в собствената си електронна пощенска кутия в мрежата на Америка Онлайн. За жалост, тъй като никога не му се бе налагало да изпраща съобщения на самия себе си, адресът не беше записан в компютъра. Помнеше го, но докато го набра, минаха няколко скъпоценни секунди. Докато ръцете му все още бяха над клавиатурата, над главата му блесна лъч от фенерче и една силна ръка притисна гърлото му.

Успя да натисне клавиша за изпращане на съобщението. То изчезна от екрана. За част от секундата. Някой грабна компютъра и го дръпна, телефонът увисна във въздуха. Джейсън видя дебели пръсти, които се опитваха да спрат съобщението.

Джейсън се извъртя рязко и нанесе жесток удар в челюстта на нападателя, чиито ръце се отпуснаха. Джейсън му измъкна компютъра, ритна го в корема с все сила и побягна. Онзи се строполи на пода по очи. За нещастие пистолетът също остана там.

Хукна към далечния ъгъл на халето, но сега стъпките се чуваха от всички посоки. Стана му ясно, че няма да успее да се измъкне. Можеше обаче да направи още нещо. Скри се под някаква метална стълба и пръстите му отново забарабаниха по клавишите. Някой изкрещя съвсем наблизо. Джейсън вдигна рязко глава. Пръстите му, толкова прецизни друг път, сега му изневериха, защото показалецът на дясната ръка сгреши един от символите на електронния адрес. Започна да пише съобщението. Потта се стичаше по лицето му, замъгляваше погледа. Дишаше учестено, вратът го болеше от стискането преди малко. Беше съвсем тъмно. Отдели очи от малките електронни символи на екрана и се огледа. Виковете и стъпките приближаваха все повече.

Не си даваше сметка, че мекият отблясък на компютърния екран е като лазерно шоу в тъмното хале. Стъпките, на не повече от десетина метра, го накараха да съкрати съобщението. Натисна клавиша за изпращане и зачака сигнала за потвърждение. След това изтри съобщението и адреса на получателя. Не го погледна. Плъзна компютъра и телефона по пода към стената. Не му остана време за нищо друго — осветиха го няколко фенерчета. Джейсън се изправи бавно. Дишаше тежко, но в погледа му се четеше дързост.

 

 

Минути по-късно лимузината излезе от халето. Джейсън се бе отпуснал на задната седалка. По лицето имаше синини и наранявания. Дишаше неравномерно. Кенет Скейлс беше отворил компютъра върху коленете си и ругаеше тихо, защото нямаше начин да поправи стореното преди малко. Извън себе си от яд, той изтръгна клетъчния телефон и го заблъска във вратата на колата, докато не го направи на парчета. Извади своя осигурен против подслушване телефон от вътрешния джоб на сакото си и набра номер. Говореше бавно. Арчър се е свързал с някого, изпратил е съобщение. Има няколко възможни получатели, те трябва да бъдат проверени и съответно неутрализирани. Само че потенциалният проблем може да почака. В момента трябва да се занимае с нещо друго. Скейлс прекъсна линията и се обърна към Джейсън. Джейсън вдигна глава — цевта на пистолета почти опираше челото му.

— На кого, Джейсън? На кого изпрати съобщението?

Джейсън овладя дишането си, защото гръдният кош го болеше при най-малкото движение.

— Няма да разбереш. Няма начин, приятел.

Скейлс притисна цевта към главата му.

— Хайде, натисни спусъка, задник такъв! — изкрещя Джейсън.

Показалецът на Скейлс започна да се свива, но изведнъж спря. Скейлс блъсна грубо Джейсън назад на седалката.

— Рано е още, Джейсън. Не ти ли казах? Трябва да направиш още един фокус.

Джейсън го изгледа безпомощно, а Скейлс се ухили злокобно.

 

 

Специален агент Реймънд Джаксън огледа мястото бързо, като професионалист, влезе в стаята и затвори вратата. Поклати глава изненадано. Бяха му описали Артър Либерман като много богат човек, чиято кариера бе продължила няколко десетилетия. Тази дупка обаче не отговаряше на описанието. Погледна часовника си. Екипът от криминалисти щеше да дойде всеки момент, за да претърси апартамента щателно. Въпреки че изглеждаше малко вероятно Либерман да е познавал лично този, който бе свалил самолета му от спокойното небе над Вирджиния, при подобно разследване беше задължително да се проверят всички възможности.

Джаксън влезе в кухничката и веднага установи, че Либерман не се е хранил и не е приготвял храна в нея. В шкафовете нямаше чинии и тенджери. Единственият обитател на хладилника беше електрическата крушка. Старата печка не бе използвана наскоро. Джаксън огледа всекидневната и влезе в малката баня. Внимателно, с ръкавица, отвори вратичката на шкафчето за тоалетни принадлежности — нормалните вещи, нищо необикновено. Тъкмо щеше да затвори, когато забеляза шишенце, мушнато между дезодоранта и пастата за зъби. На етикетчето бяха записани дозировката, името на лекарството и лекарят, който го е предписал. Джаксън нямаше представа какво е то. Имаше три деца и знаеше почти всичко поне за десетина лекарства, отпускани с рецепта и без рецепта, за множество заболявания. Записа си името и затвори шкафчето.

Спалнята на Либерман беше малка, леглото не беше по-голямо от корабна койка. До стената край прозореца имаше малко бюро. Джаксън насочи вниманието си към него.

На няколко снимки отгоре се виждаха двама мъже и една жена — бяха около двайсетте, с няколко години разлика. Джаксън заключи, че са децата на Либерман.

Имаше три чекмеджета, едното от които беше заключено. Отвори го само след секунди. Откри сноп написани на ръка писма, хванати с ластик. Почеркът беше равен и четлив, съдържанието явно бе романтично. Единственото странно нещо бе фактът, че не бяха подписани. Джаксън се замисли над това за момент, после върна писмата в чекмеджето. След още няколко минути на вратата се почука. Екипът пристигна.