Дейвид Балдачи
Тотален контрол (8)

8.

Един мъж — чернокос, с цепната брадичка и бузесто лице, облечен с моден костюм без жилетка — посрещна Джейсън Арчър на летището в Сиатъл и се представи ясно като Уилям. Двамата размениха по едно изречение, състоящо се от на пръв поглед произволни думи. След като подадоха паролата успешно, двамата тръгнаха заедно. Когато Уилям излизаше през вратата, за да повика колата, Джейсън успя незабелязано да пусне един плик в пощенската кутия до изхода. В него беше резервното копие от дискетата, което бе направил, преди да излезе от дома си.

Уилям махна с ръка и край бордюра спря лимузина, в която се качиха. Вътре Уилям му показа документ за самоличност, според който истинското му име беше Антъни Да Паца. Когато се настаниха на меките кожени седалки, размениха няколко безобидни думи, но само толкова. Шофираше друг мъж, облечен в стилен кафяв костюм. Докато се возеха, по предложение на Да Паца Джейсън свали перуката и мустаците.

Коженото куфарче беше в скута му. От време на време Да Паца поглеждаше към него и пак се обръщаше към прозореца. Ако Джейсън бе малко по-внимателен, щеше да забележи издутината и тъмния метал, който понякога проблясваше под сакото му. Оръжието, „Глок М–17“, 9 милиметров, беше особено смъртоносно. Шофьорът също беше въоръжен. Всъщност дори и да бе забелязал играчките, Джейсън не би се изненадал — очакваше тези хора да носят оръжие.

Колата се насочи на изток. Джейсън погледна навън през затъмнените стъкла. Небето беше облачно, валеше дъжд. Доколкото му беше известно, това време бе нещо типично за Сиатъл.

След половин час лимузината пристигна където трябваше — няколко складови халета, до които се достигаше през автоматичен портал, пред който стоеше пазач.

Джейсън се огледа нервно, но не каза нищо. Бяха го предупредили, че трябва да очаква необикновено посрещане. Влязоха в едно от халетата през голяма врата, която се отвори нагоре, когато лимузината приближи. Джейсън слезе от колата и видя как вратата се затваря. В единия край на голямото пространство имаше стълба. Мъжете кимнаха на Джейсън да ги последва. Джейсън се озърна и почувства, че го обзема безпокойство. Отърси се от усещането с усилие, пое въздух и тръгна към стълбата. Най-горе минаха по тясно коридорче и влязоха в малка стая без прозорци. Шофьорът остана пред вратата. Да Паца запали лампата. Джейсън се огледа. Мебелировката се състоеше от маса за игра на карти, два стола и очукан метален шкаф, надупчен от ръжда.

Без Джейсън дори да подозира, веднага щом лампата в малката стаичка светна, се активира портативна камера за наблюдение, скрита в шкафа, зад една от ръждивите дупки, и започна да регистрира събитията.

Да Паца седна на единия от столовете и кимна на Джейсън да последва примера му.

— Не би трябвало да се бавят — каза Да Паца успокоително, извади пакет цигари и го предложи на Джейсън, който поклати глава. — Джейсън — добави, — само не забравяй, че не трябва да говориш. Те искат да получат само това, което е в куфарчето. Няма нужда да усложняваме нещата, нали?

Джейсън кимна.

Преди Да Паца да успее да запали ментоловата цигара, на вратата се почука три пъти. Джейсън стана, Да Паца също. Той захвърли цигарата и отвори. На прага стоеше дребен мъж със сива коса и загоряло от слънцето лице с много бръчки. Зад него имаше още двама мъже с евтини костюми и тъмни очила, въпреки че осветлението бе оскъдно. И двамата не бяха прехвърлили четирийсетте.

Възрастният погледна Да Паца с пронизващите си сини очи, а той на свой ред посочи Джейсън. Джейсън изведнъж осъзна, че е плувнал в пот, при все че халето не беше отоплено и температурата едва ли надвишаваше десетина градуса.

Джейсън се обърна към Да Паца, Да Паца му кимна и той подаде коженото куфарче. Възрастният го отвори и прегледа набързо съдържанието му, като отдели особено внимание на една от страниците. Другите двама също се приближиха и на устните им заигра усмивка. Възрастният също се усмихна, прибра листа, затвори куфарчето и го подаде на единия от хората си. Другият пък му подаде сребристо метално куфарче, което той връчи на Джейсън след секунда. Ключалката беше електронна.

Внезапно халето се разтресе от рев на реактивни двигатели и всички стреснато погледнаха нагоре. Имаха чувството, че самолетът ще се приземи на покрива. След миг отново настъпи тишина.

Възрастният мъж се усмихна, обърна се и излезе заедно с другите двама.

Джейсън въздъхна облекчено.

Изчакаха мълчаливо около минута, после Да Паца отвори вратата и кимна на Джейсън да излезе. Когато угасиха лампата, камерата се изключи автоматично.

Джейсън се качи в лимузината, стиснал здраво сребристото куфарче. Беше доста тежко. Обърна се към Да Паца и каза:

— Не очаквах, че ще мине точно така.

Да Паца сви рамене.

— Независимо от това, мина добре.

— А защо не биваше да казвам нищо?

Да Паца се вторачи в него с леко раздразнение.

— Какво щеше да кажеш, Джейсън?

Джейсън сви рамене.

— На твое място — добави Да Паца — щях да насоча вниманието си към това. — Посочи куфарчето.

Джейсън се опита да го отвори, но не успя и повдигна вежди въпросително.

— Ще го отвориш, когато стигнеш там, където ще отседнеш. Тогава ще ти кажа шифъра. Вътре има инструкции, които трябва да следваш. Няма да останеш разочарован.

— А защо в Сиатъл?

— Защото тук е малко вероятно да срещнеш някой познат, нали?

Спокойните очи на Да Паца се спряха върху лицето му.

— И повече няма да имате нужда от мен? Сигурно ли е?

Да Паца почти се усмихна.

— Абсолютно сигурно. — Стисна ръката на Джейсън и се отпусна на седалката.

Джейсън закопча предпазния колан и почувства, че нещо го убива отстрани. Извади пейджъра от джоба си и го погледна виновно. Ами ако наистина се бе обаждала жена му? Погледна малкия дисплей и на лицето му се изписа удивление.

В момента течеше съобщението за сутрешната трагедия — полет 3223 на „Уестърн Еърлайнз“ от Вашингтон за Лос Анджелис рано тази сутрин се е разбил над Вирджиния. Оцелели няма.

Джейсън Арчър не успя да си поеме дъх. Отвори светкавично кутията с компютъра и посегна към телефона, който беше вътре.

— Какво, по дяволите, правиш? — Гласът беше рязък.

Джейсън му показа пейджъра.

— Жена ми мисли, че съм умрял. По дяволите! Затова ме е търсила! О, боже!

Джейсън се опита да извади телефона с трепереща ръка.

Да Паца погледна дисплея на пейджъра и прочете краткото съобщение. Изруга безмълвно. Е, каза си, това само ще ускори малко нещата. Не обичаше да се отклонява от предначертания план, но бе повече от ясно, че в момента нямаше друг избор. Когато отново се обърна към Джейсън, очите му бяха ледени. Протегна ръка и грабна клетъчния телефон. Другата се мушна под сакото му и се появи, стиснала пистолет, насочен право към главата на Джейсън.

Джейсън вдигна поглед и видя оръжието.

— Боя се, че няма да се обадиш на никого — каза Да Паца, без да сваля очи от лицето му.

Занемял, Джейсън видя как Да Паца посегна към лицето си и започна да тегли кожата. Съвършената маска започна да пада парче по парче. След момент се появи дълъг орлов нос и бледа кожа. Очите обаче останаха същите — сини и смразяващи. Истинското име на този човек, макар че го използваше рядко, беше Кенет Скейлс. Той беше доказан социопат с една особеност. Изпитваше огромно удоволствие да убива хора и се наслаждаваше на подробностите, съпровождащи ужасния процес. Все пак той никога не убиваше случайно. И никога не го правеше безплатно.