Дейвид Балдачи
Тотален контрол (7)

7.

В главната заседателна зала на „Тайлър, Стоун“ в центъра на Манхатън видеопредставянето на последните условия и юридически стратегии по сделката със „Сайбърком“ бе току-що завършило. Сидни спря апарата и екранът отново стана приятно син. Тя огледа голямата стая, в която петнайсет глави, предимно на бели мъже, прехвърлили четирийсетте, се бяха обърнали към човека, от когото зависеше всичко. Групата бе прекарала часове в изпълнената с напрежение зала.

Нейтън Гембъл, председателят на борда на „Трайтън Глоубъл“, беше широкоплещест, среден на ръст и прехвърлил петдесетте, със сивееща, сресана назад коса, поддържана в порядък с помощта на солидно количество гел. Скъпият му двуреден костюм бе професионално скроен по едрото му тяло. Говореше с властен баритон — за Сидни не бе трудно да си го представи как плющи над главите на разтреперани подчинени. Беше шеф на мощна корпорация и определено се справяше с ролята си.

Тъмнокафявите му очи бяха фиксирани в нея изпод гъстите сиви вежди. Сидни издържа на погледа му.

— Имаш ли някакви въпроси, Нейтън?

— Само един.

Сидни се опита да запази самообладание — усещаше приближаването на бурята.

— Какъв е той? — попита тя учтиво.

— Защо правим това?

Всички в залата освен Сидни Арчър се сепнаха, сякаш едновременно бяха седнали върху голяма игла.

— Не съм сигурна, че разбрах въпроса.

— Естествено, че си го разбрала. Иначе трябва да си глупава, а аз знам, че не си. — Гембъл говореше тихо, а лицето му бе непроницаемо въпреки острите думи.

Сидни прехапа устни.

— Доколкото разбирам, не желаеш да се продадеш, за да купиш „Сайбърком“.

Гембъл огледа насядалите около масата.

— Предложих невероятна сума за тази компания. Явно недоволни от факта, че ще спечелят десет хиляди процента върху инвестициите си, сега искат да тършуват и из архивите ми. Така ли е? — Погледна Сидни в очакване. Тя кимна мълчаливо и Гембъл продължи: — Купувал съм много компании, но нито една не е искала от мен да й предоставям тези материали. „Сайбърком“ обаче ги изисква. Защо правим това? С какво, по дяволите, тази компания е толкова ценна? — Погледът му се плъзна по лицата на присъстващите и най-накрая спря върху Сидни.

Мъжът отдясно на Гембъл се раздвижи. Докато траеше срещата, вниманието му бе насочено към компютъра на масата пред него. Куентин Роу беше младият президент на „Трайтън Глоубъл“, подчинен единствено на Гембъл. Докато всички останали мъже бяха оковани в стилни костюми, той беше с памучни панталони цвят каки, протрити ниски обувки, синя дънкова риза и кафява жилетка. Лявото му ухо беше пробито от две диамантени обеци. Видът му бе по-подходящ за обложка на някой попалбум, а не за заседание на борд.

— Нейтън, „Сайбърком“ наистина е ценна — каза Роу. — Без тях до две години сме вън от бизнеса. Технологията на „Сайбърком“ ще позволи пълна промяна в начина, по който се обработва информацията по Интернет. За бизнеса с авангардни технологии това е нещо като Мойсей, който слиза от планината с Божиите заповеди. Няма заместители. — Роу говореше малко уморено, но твърдо. Не гледаше към Гембъл.

Гембъл запали пура и небрежно подпря скъпата си запалка на малката месингова табела, уведомяваща, че пушенето е забранено.

— Ето това е проблемът с тези технологични боклуци… Днес си император, утре си кравешко лайно. Изобщо не трябваше да се захващам с този скапан бизнес.

— Добре, ако те интересуват единствено парите, имай предвид, че „Трайтън“ е водеща технологична компания в света, която генерира повече от два милиарда печалба на тримесечие — изстреля Роу от упор.

— А утре ще е кравешко лайно. — Гембъл изгледа Роу косо, с пълен с отвращение поглед и издуха дима.

Сидни Арчър се прокашля.

— Не и ако станеш собственик на „Сайбърком“, Нейтън. — Гембъл се обърна към нея и я изгледа. — В такъв случай ще си на върха и следващото десетилетие, а печалбите ти могат да се утроят за пет години.

— Наистина ли? — Гембъл не изглеждаше убеден.

— Права е — добави Роу. — Трябва да разбереш, че никой досега не е създавал софтуер и съответната комуникационна периферия, които да позволяват на потребителя да се възползва изцяло от възможностите, които предлага Интернет. Сега-засега всички тъпчат на едно място и се чудят как да постигнат това. „Сайбърком“ успя. Ето защо наддаването беше толкова ожесточено. Истинска война. Сега ние имаме възможност да сложим край на тази война и трябва да го направим, ако не искаме да сме сред победените.

— Не искам да ровят в архивите ми. Точка по въпроса. Ние сме частна компания, чиито акции не се продават свободно на борсата. Аз съм най-големият акционер, а парите са си пари. — Гембъл се вторачи в пространството между Сидни и Роу.

— Те ще бъдат твои партньори, Нейтън — каза Сидни. — Няма просто да приберат парите и да си отидат както при другите подобни сделки. Акциите на „Трайтън“ наистина не се търгуват свободно, така че те не могат да отидат в Комисията по ценните книжа и да вземат оттам информацията, която им е нужна. Това, което искат, е напълно резонно. От другите кандидати искаха същото.

— Показа ли им последното ми финансово предложение?

— Да.

— И?

— Бяха впечатлени, както се очакваше, и повториха изискването си да се запознаят с финансовото и оперативното състояние на компанията. Ако се съгласим, ако подсладим малко цената и предложим още по-добри условия при финализиране на сделката, мисля, че ще успеем.

Лицето на Гембъл почервеня и той скочи на крака.

— Никоя компания не може да кацне и на малкия ми пръст, а тези нещастници от „Сайбърком“ искат да ме проверяват!?

Роу въздъхна дълбоко.

— Нейтън, това е формално. Те няма да имат никакви проблеми с „Трайтън“ и двамата с теб го знаем много добре. Просто трябва да им дадем информацията. Имаме я. „Трайтън“ е в по-добро състояние отвсякога. — Беше видимо ядосан. — Джейсън Арчър приключи с реорганизацията и се справи чудесно. Цял склад, пълен с хартия! Още не мога да повярвам! — Погледна Гембъл с презрение.

— Ще ти напомня, в случай че си забравил, Роу, че бях твърде зает с правенето на пари, за да се занимавам с някакъв си склад с хартия. Единствената хартия, която ме интересува, е зелена на цвят.

Роу не му обърна внимание.

— Благодарение на това, което свърши Арчър, ще можем да представим информацията много бързо.

Гембъл го изгледа кръвнишки.

— Така ли? — След това се намръщи на Сидни. — Ще ми обясни ли някой защо в такъв случай Арчър не присъства на тази среща?

Сидни пребледня и за първи път умът й отказа.

— Ами…

Намеси се Роу.

— Джейсън си взе няколко дни отпуск.

Гембъл разтри слепоочията си.

— Добре, обадете му се по телефона и вижте какво е положението. Може би ще трябва да дадем на „Сайбърком“ някаква информация, но не желая да им показвам неща, които не трябва да виждат. Ами ако сделката се провали? Тогава какво? — Огледа гневно масата.

Сидни заговори спокойно:

— Нейтън, екип от адвокати ще прегледа внимателно всеки документ, преди да го предостави на „Сайбърком“.

— Добре, добре. Питам има ли човек, който познава документацията по-добре от мъжа й? — Гембъл се обърна към Роу в очакване на отговор.

Роу сви рамене.

— За момента няма.

— Тогава му се обадете по телефона.

— Нейтън…

Гембъл го прекъсна.

— За бога, Куентин, не мога ли като председател на борда на компанията да поискам доклад за състоянието й от неин служител? И защо изобщо си е взел отпуск, когато сделката със „Сайбърком“ е толкова напреднала? — Гембъл извърна глава към Сидни. — Не мога да кажа, че съм във възторг, че съпрузи работят по една и съща сделка, но ти си най-добрата адвокатка по този тип дела.

— Благодаря.

— Не ми благодари, защото сделката още не е приключила. — Гембъл седна и издуха дим от пурата си. — Да се обадим на мъжа ти. У дома ли си е?

Сидни премигна бързо и също седна.

— В момента не е.

Гембъл погледна часовника си.

— Кога ще бъде?

Сидни потри брадичката си замислено.

— Не съм сигурна. Опитах се да се свържа с него през последната почивка, но го нямаше. У дома, искам да кажа.

— Добре, опитай пак.

Сидни се втренчи в него. Изведнъж се почувства съвсем сама в голямата зала. Въздъхна и подаде дистанционното на телевизора на Пол Брофи, млад съдружник на фирмата й от клона в Ню Йорк. По дяволите, Джейсън, надявам се наистина да си уредил новата работа, защото май ще имаме нужда от нея, скъпи.

Вратата на залата се отвори и се появи секретарката.

— Мисис Арчър, извинете, че ви прекъсвам, но… има ли някакъв проблем със самолетните ви билети?

Сидни я изгледа озадачено.

— Не знам да има проблем, Джен, защо?

— Търсят ви от авиокомпанията. По телефона.

Сидни извади билетите от куфарчето си и бързо ги прегледа. След което вдигна поглед към Джен.

— Трябва само да потвърдя връщането си. Защо ще ме търсят за това?

— Можем ли да продължим? — прогърмя гласът на Гембъл.

Джен се прокашля, погледна Нейтън Гембъл смутено и продължи да говори на Сидни:

— Искат да говорят с вас. Може би са прекратили полетите за деня. Вали от три часа.

Сидни взе друго дистанционно и натисна едно копче. Автоматичните щори, закриващи стъклената стена, бавно се отвориха.

— Боже! — възкликна Сидни ужасено, втренчена в тлъстите снежинки, които се сипеха от небето. Бяха толкова много, че не се виждаше сградата на отсрещната страна на улицата.

Пол Брофи я погледна.

— Сид, все още държим онзи апартамент на Парк Авеню, така че можеш да останеш, ако се наложи. — Поколеба се. — Може би ще успеем и да хапнем нещо на вечеря. — В погледа му се появи тиха надежда.

Сидни седна уморено, без да го погледне.

— Не мога — поклати глава тя. За малко да каже, че Джейсън не е в града, но се усети на време. Умът й заработи трескаво. Гембъл явно нямаше да се откаже. Би могла да се обади у дома и да потвърди това, което вече знаеше, че Джейсън не е там. Биха могли да отидат заедно на вечеря, тя да се измъкне тихомълком и да започне да звъни в Лос Анджелис, като започне от централата на „Алегра“. Оттам биха могли да я свържат с Джейсън, той да задоволи любопитството на Гембъл, а с малко повече късмет тя и мъжът й биха могли да се отърват само с наранено его и начална фаза на стомашна язва. Ако пък летището наистина беше затворено, би могла да вземе последния бърз влак за Вашингтон. Пресметна времето за пътуване. Трябваше да се обади в детската градина. Карин би могла да вземе Ейми със себе си у дома. В най-лошия случай щеше да преспи там.

— Мисис Арчър, ще се обадите ли?

Сидни се сепна.

— Извинявай, Джен, свържи ме тук, моля те. И… виж дали ще можеш да ме качиш на последния експрес, ако летището е затворено.

— Да, разбира се.

Джен затвори вратата. След секунда върху телефонния апарат замига червена светлина. Сидни вдигна слушалката.

Пол Брофи извади видеокасетата и на екрана се появи телевизионна програма. Гласовете изведнъж изпълниха залата и той натисна копчето за спиране на звука. Отново настъпи тишина.

Сидни опря слушалката до ухото си.

— Сидни Арчър. С какво мога да ви помогна?

Гласът на жената от другата страна на линията беше малко колеблив, но някак странно успокояващ.

— Името ми е Линда Фриман и работя в „Уестърн Еърлайнз“. Получих този номер от офиса ви във Вашингтон.

— „Уестърн“? Сигурно има някаква грешка. Билетът ми е за „Ю Ес Еър“. — Сидни поклати глава. Глупава грешка. И без това й се бе събрало много.

— Мисис Арчър, вие ли сте съпругата на Джейсън У Арчър, живеещ на Морган Лейн шестстотин и единайсет, окръг Джеферсън, Вирджиния?

Объркването на Сидни пролича в гласа й. Отговори машинално.

— Да. — Когато изрече думата, цялото й тяло замръзна.

— Господи! — прокънтя гласът на Пол Брофи.

Сидни се обърна рязко към него. Всички погледи бяха насочени към телевизора. Тя се обърна бавно нататък. Не забеляза надписа „Специално съобщение!“, който мигаше най-отгоре, нито пък субтитрите за глухи, които минаваха като лента в долния край, докато кореспондентът разказваше за трагичния инцидент. Очите й бяха приковани към димящите почернели останки на самолета. Припомни си физиономията на Джордж Биърд, тихият му, доверителен глас. Имало е самолетна катастрофа.

Гласът в слушалката я върна към реалността.

— Мисис Арчър, боя се, че един от нашите самолети е катастрофирал.

Сидни Арчър не чу нищо повече. Ръката й бавно се отпусна. Пръстите й се отвориха и телефонната слушалка падна на застлания с дебел килим под.

Навън снегът продължаваше да се стеле като гъста пелена. Леденият вятър свистеше в големите стъкла, а Сидни Арчър продължаваше да гледа втренчено към кратера, в който се намираха останките на самолета, обслужващ редовен полет 3223.