Дейвид Балдачи
Тотален контрол (56)

56.

Докато караха по заснежения път, Бил Патерсън хвърли поглед към дъщеря си.

— Значи онзи човек от твоята фирма е трябвало да ти изпрати пакет тук? Дискета от Джейсън? — Сидни кимна. — Но не знаеш какво има на нея, така ли?

— Файловете са шифровани, татко. Вече имам паролата, но трябва да получа дискетата.

— А тя не е дошла.

Сидни кимна.

— Обадих се във „Федерал Експрес“. Такава пратка не е регистрирана при тях. После се обадих в дома му, само че там имаше полицаи. Боже мой! — Сидни си представи какво може да е станало с Джеф и потрепери. — Ако е пострадал…

— А прослуша ли съобщенията на телефонния си секретар у дома? — попита баща й. — Може да се е обаждал.

Челюстта на Сидни увисна.

— Господи! Защо не се сетих по-рано!?

— Защото от два дни се криеш и се бориш за живота си, ето защо.

Сидни отби в една бензиностанция и спря пред телефонната кабина. Снеговалежът беше толкова силен, че не забеляза белия микробус, който отмина нататък по шосето, сви в един разклон, обърна и зачака кадилака.

Сидни мушна електронната си карта и набра домашния си номер. Стори й се, че мина цяла вечност, преди машината да заработи. Имаше много обаждания — роднини, приятели, братята й. Всички задаваха въпроси, съчувстваха й, възмущаваха се. Изчака всичките, докато накрая не чу познатия глас.

„Здравей, Сидни, обажда се чичо ти Джордж. Тази седмица с Марта заминаваме за Канада. Прекарваме си добре, въпреки че е много студено. Изпратих коледни подаръци за теб и Ейми с обикновена поща, защото проклетото бюро на «Федерал Експрес» беше затворено и не искахме да чакаме. Ще го получиш скоро. Препоръчано е, така че ще трябва да се подпишеш на разписката. Обичаме те и чакаме с нетърпение да се видим. Целуни Ейми.“

Сидни остави слушалката. Тя нямаше такъв чичо, но всичко й беше ясно. Притича до колата и се качи.

Баща й я погледна нетърпеливо.

— Е?

Сидни кимна и подкара с пълна газ, така че залепи баща си за седалката.

— Къде се разбърза толкова, по дяволите! — учуди се той.

— Към пощата.

Пощата се намираше в центъра на Бел Харбър. Сидни спря край бордюра, а баща й слезе и изтича вътре. След две минути се върна с празни ръце.

— Пощата за деня още не е пристигнала.

— Сигурен ли си? — попита Сидни.

Той кимна.

— Джером е началник на пощата от незапомнени времена. Каза да проверим към шест. Ще ни изчака и няма да затвори. Може и да не пристигне днес, щом е изпратена само преди два дни.

Сидни удари кормилото с юмрук и се отпусна уморено. Баща й сложи ръка на рамото й.

— Сидни, не се тревожи, ще пристигне. Само се надявам това, което е на нея, да сложи край на кошмара.

Сидни вдигна очи.

— Трябва, татко. Просто трябва.

Ами ако не сложеше край на кошмара? Не, не беше в състояние да мисли за това. Отмахна един кичур коса от лицето си, включи на скорост и потегли.

Белият микробус изчака две минути и също потегли.

 

 

— По дяволите, просто не мога да повярвам! — изрева Сойър.

Джаксън го изгледа объркано.

— Какво да ти кажа, Лий? Има снежна буря. Всички летища са затворени, включително и Дълес. В цялата страна няма полети, защото цялото Източно крайбрежие е заприличало на Сибир. Освен това Бюрото няма да ни отпусне самолет в такова време.

— Рей, трябва да стигнем до Бел Харбър. Вече трябваше да сме там. Влакът?

— Все още разчистват релсите. Освен това влакът не стига чак дотам, проверих. Последната отсечка се изминава с автобус, а не знаем дали пътят ще е разчистен. Магистралата не стига до града. Ще са ни нужни най-малко петнайсет часа.

Сойър не можеше да се побере в кожата си.

— Всички те могат да умрат след час!

— Излишно е да ми го казваш. Ако можех да разперя ръце и да полетя, щях да го направя, обаче не мога, по дяволите! — отвърна Джаксън троснато.

Сойър се поуспокои.

— Добре, Рей, извинявай. — Седна. — Успя ли да се свържеш с местните?

— Обаждах се. Най-близкият клон на ФБР е в Бостън, на повече от пет часа път. А при такова време… Кой знае? В Портланд и Огъста имаме наши хора. Оставих съобщения да се обадят, но още не са. Бихме могли да се обърнем към щатската полиция, но мисля, че те ще са прекалено заети с пътни катастрофи.

— По дяволите! — Сойър отчаяно поклати глава и забарабани с пръсти по масата. — Можем да стигнем само със самолет. Все някой ще се съгласи да лети в това време.

Рей се намръщи.

— Може би някой военен пилот. Познаваш ли такъв?

Сойър скочи.

— И още как!

 

 

Черният микробус спря пред хангара на малкото летище в окръг Манандас. Снеговалежът беше толкова обилен, че не се виждаше на повече от метър. От микробуса изскочиха шестима облечени в черно командоси от корпуса за спасяване на заложници, въоръжени с бойни карабини, и бързо се отправиха към самолета, турбовитлов СААБ, който ги очакваше на пистата със запалени двигатели. Сойър седна до пилота, а Джаксън и останалите насядаха отзад.

— Знаех си, че ще те видя пак, преди това да приключи, Лий — изкрещя Джордж Каплан, за да надвика рева на моторите, и се усмихна.

— Не забравям приятелите си, Джордж. А и наистина не познавам друг толкова побъркан, че да лети в такова време.

Сойър погледна през стъклото и видя бяла пелена. Самолетът започна да рулира. Един снегорин току-що бе разчистил асфалта, но снегът го затрупваше отново. Не се виждаха никакви други самолети, защото летището официално беше затворено. Всички разумни хора се съобразяваха с това решение.

Рей Джаксън погледна през прозореца и стисна нервно подлакътниците на седалката.

— Ние сме абсолютно луди! — извика той.

Сойър се обърна назад и се засмя.

— Рей, знаеш, че можеш да останеш, ако искаш. Когато се върна, ще ти разкажа веселата част.

— Тогава кой ще се грижи за жалкия ти задник?

Сойър се обърна напред и погледна Каплан. Изведнъж доби разтревожен вид.

— Ще успееш ли да вдигнеш тази птичка над земята?

Каплан се усмихна.

— Виждал съм и по-лошо — отвърна той. — Летял ли си през горящ напалм?

Сойър се усмихна накриво, но забеляза съсредоточеното и напрегнато лице на Джордж. Забеляза и пулсиращата вена на слепоочието му. Въздъхна дълбоко, затегна колана си и стисна седалката. Каплан бутна един лост напред. Самолетът се затресе по неравната повърхност и бързо набра скорост. Сойър се вторачи навън. Светлините на машината осветяваха нивата, която започваше в края на пистата. Приближаваше към тях много бързо. Сойър обърна поглед към пилота. Очите на Каплан бяха приковани в предното стъкло и от време на време, само за миг, се насочваха към приборите на таблото. След това Сойър отново се обърна напред и стомахът му се сви. Бяха в самия край на пистата. Двата двигателя ревяха оглушително, но, изглежда, това не бе достатъчно.

Командосите и Рей Джаксън едновременно стиснаха очи. Партньорът на Сойър си спомни една друга нива, в която се бе разбил самолет заедно с всички пътници на борда, и започна безмълвно да се моли. Изведнъж обаче носът на самолета се издигна и колелата се отлепиха от земята. Каплан се усмихна и се обърна към Сойър, който беше побелял почти като снега навън.

— Нали ти казах, че няма да има проблеми.

Когато набраха известна височина, Сойър дръпна Каплан за ръкава.

— Въпросът ми може би е малко преждевременен, но все пак имаме ли къде да се приземим в Мейн?

Каплан кимна.

— Край Портсмут има малко летище, само на два часа с кола от Бел Харбър. Преди да съставя летателния план, прегледах картите. На десет минути от Бел Харбър пък има изоставено военно летище. От щатската полиция обещаха да ни чакат с коли.

— Изоставено ли каза?

— Може да се използва, Лий. Хубаво е, че в това време няма въздушен трафик и ще летим спокойно.

— Искаш да кажеш, че няма други побъркани освен нас?

Каплан се засмя.

— Лошата новина е, че на онова летище няма кула за управление на полетите, така че ще трябва да разчитаме единствено на себе си. Все пак обещаха да обозначат пистата със светлини. Няма страшно, правил съм подобни неща много пъти.

— В такова време ли?

— Е, все трябва да има първи път, Лий. Не се безпокой. Тази машина е много устойчива, ще се справим.

— Щом казваш…

Самолетът се тресеше бясно и често пропадаше с по десетина метра. Изведнъж нещо сякаш го удари отпред и той застина. Всички в кабината изпъшкаха. Сойър погледна през прозореца и видя само бяла пустош. Бе загубил всякакво чувство за ориентация и посока. Струваше му се, че земята е на два метра отдолу и всеки момент ще се разбият.

— Времето наистина е много лошо — каза Каплан след малко и се обърна към Сойър. — Дръжте се, момчета, ще се издигнем над облаците. Бурята е силна, но не е чак толкова дълбока.

След малко друсането и пропадането престанаха и над тях се появи черно небе. Самолетът застана хоризонтално и продължи полета си на север.

 

 

От едно частно летище на около четирийсет мили западно от Вашингтон излетя друг самолет, с реактивни двигатели. Излетя двайсет минути преди Сойър и щеше да стигне до Бел Харбър почти два пъти по-скоро от турбовитловия СААБ.

 

 

В шест часа и няколко минути Сидни и баща й спряха пред пощата на Бел Харбър. Бил Патерсън влезе и след малко се появи с плик в ръка. Кадилакът потегли. Патерсън отвори плика и надникна вътре.

Сидни се обърна към него.

— Е?

— Дискета е.

Сидни видимо се успокои. Бръкна в джоба си, за да извади листа, на който беше записала паролата. Напипа голямата дупка, срязана от ножа, и пребледня. Спря колата и трескаво претърси всичките си джобове.

— Боже! Не мога да повярвам! По дяволите!

— Какво има, Сидни? — попита баща й.

— Паролата беше в джоба ми. Сега я няма. Изпаднала е в къщата, когато онзи се опитваше да ме нареже на парчета.

— Не я ли помниш?

— Беше много дълга, татко. Само цифри.

— Знае ли я някой друг?

Сидни облиза нервно устни.

— Лий Сойър. — Погледна огледалото по навик и включи на скорост. — Ще му се обадя.

— Сойър… не беше ли това едрият от ФБР, който дойде у вас?

— Да.

— Нали ФБР те търси? Не можеш да му се обадиш.

— Няма проблем. Той е на наша страна. Чакай малко.

Спря пред телефонната будка на бензиностанцията. Набра домашния номер на Сойър. Докато го чакаше да се обади, приближи бял микробус. Номерата му бяха от Роуд Айлънд. За миг тя го погледна подозрително, после забрави за него, защото видя полицейска кола. Единият полицай слезе и се запъти към барчето на бензиностанцията. Сидни се обърна с гръб, вдигна яката си и след минута отново се качи в колата.

— Щях да получа удар, като видях полицаите — каза Бил Патерсън неспокойно.

Сидни бавно потегли. Полицаят остана в барчето.

— Свърза ли се със Сойър? — попита баща й.

Сидни поклати глава.

— Какъв ужас! Най-напред имах дискетата, но нямах паролата. След това получих паролата, но пък дискетата не беше у мен. Сега е тук, но изгубих паролата. Ще полудея.

— Най-напред… откъде взе тази парола?

— От електронната поща на Джейсън в Америка Онлайн. О, боже!

— Какво?

— Мога да я взема пак… само че ми трябва компютър.

Баща й се усмихна.

— Имаме.

Тя се обърна рязко към него.

— Какво?

— Купих си лаптоп и го взех със себе си. Джейсън ме запали. Записвам си сметките, инвестициите, имам игри, рецепти, дори медицински съвети. Аз също съм абонат на Америка Онлайн. Имам модем и всичко необходимо.

— Татко, ти си чудесен!

— Има обаче един проблем.

— Какъв?

— Остана в къщата заедно с другия багаж.

— По дяволите! — изруга Сидни.

— Да идем да го вземем.

Тя поклати глава.

— Твърде рисковано е, татко.

— Защо? Въоръжени сме добре. Отървахме се от преследвачите. Сигурно си мислят, че отдавна сме изчезнали от района. Ще вляза и ще взема компютъра, после ще идем в мотела, ще го включим и готово.

Сидни се колебаеше.

— Слушай, не знам какво мислиш — продължи баща й, — но аз искам да видя какво пише на тази дискета. Ти не искаш ли?

Сидни прехапа устни, после даде мигач и подкара към къщата.

 

 

Реактивният самолет се промуши през ниската облачна покривка и кацна на частното летище. Тази част от крайбрежието на Мейн, сега курорт, посещаван от заможни хора, в миналото беше лятно убежище на големите гангстери. През декември там нямаше жива душа, ако не се броят хората от фирмата за поддръжка, които наминаваха веднъж седмично. Уединението на мястото беше едно от най-ценните му качества. Океанът бушуваше само на триста метра от пистата.

От самолета слезе група навъсени мъже. Качиха се в очакващата ги кола и потеглиха към близкия хотел. Самолетът заръмжа, придвижи се до другия край на пистата и отново спря. Слезе още един мъж и бързо тръгна към сградата.

 

 

Сидни едва удържаше кадилака по заснежения път. Снегорините бяха минали няколко пъти, но майката природа се мъчеше да надделее.

— Татко — обърна се тя към баща си, — не ми харесва тази работа. Хайде да продължим към Бостън. Ще стигнем след четири-пет часа. Ще отидем при мама и Ейми, а утре сутринта ще потърсим компютър.

Баща й реши да прояви упорство.

— В тази виелица? Пътят вероятно е затрупан. По това време на годината по-голямата част от щата Мейн е затворен! Компютърът е под носа ни. Ще останеш в колата и няма да изключваш двигателя. Ще се върна, докато преброиш до три.

— Татко…

— Сидни, наоколо няма никой. Сами сме. Ще взема пушката. Просто ме чакай на улицата, защото колата може да забуксува по алеята.

— Добре татко, само побързай.

Проследи го с поглед, докато приближаваше къщата с пушка в ръка. После огледа улицата. Баща й може би беше прав. Взе плика с дискетата и го мушна в чантата си. Не искаше да я загуби още веднъж. Прозорците на къщата светнаха и тя се стресна. Стаи дъх. Баща й знаеше какво прави. Бяха съвсем близо до целта. След малко пак погледна нататък. Входната врата се затвори, в снега захрущяха стъпки. Баща й бе свършил бързо.

— Сидни! — Вдигна рязко глава и с ужас видя баща си на терасата на втория етаж. — Бягай!

Видя, че някой го държи. Събориха го. Чу вика му още веднъж и после всичко притихна. В очите й светнаха фарове на кола. Обърна се напред, белият микробус закова на сантиметри от бронята. Вероятно се беше движил с угасени светлини.

След това видя силуета до страничното стъкло, цевта на автомата, която се спусна надолу. С едно-единствено движение натисна бутона за автоматично заключване на вратите, включи на задна и настъпи педала. Успя да се сниши миг преди откосът да натроши половината предно и страничното стъкло. Предницата на тежката кола поднесе и блъсна стрелящия в близката преспа. Най-накрая колелата зацепиха и кадилакът потегли. Сидни напрегна сили, за да удържи колата и видя как белият микробус приближава. Стигна кръстовището и леко го задмина, после включи на скорост и зави рязко. След още малко се носеше по шосето. През счупените стъкла нахлуваше вятър и сняг. Погледна в огледалото. Нищо. Защо не я преследваха? Отговори си веднага, щом като умът й заработи отново — защото бяха хванали баща й.