Дейвид Балдачи
Тотален контрол (53)

53.

Бил Патерсън погледна часовника на таблото и протегна едрото си тяло. Вече два часа караше в южна посока. Жена му спеше на седалката до него. Пътуването до супермаркета се бе оказало доста по-дълго от очакваното. Сидни бе сгрешила. Не бяха спирали по пътя към Бел Харбър и бяха стигнали до вилата на брега буквално минути, преди да започне бурята. Струпаха багажа си в едната от спалните и тръгнаха да си купят нещо за ядене, преди времето да се е влошило още повече. Оказа се, че супермаркетът в Бел Харбър е затворен, и се наложи да продължат на север към Порт Виста. На връщане пътят бе станал непроходим и трябваше да прекарат една неприятна нощ в мотел.

Ейми също спеше на задната седалка. Патерсън се вгледа в гъстия снеговалеж и направи гримаса. Все още не беше чул последните новини, които обявяваха дъщеря му за укриваща се престъпница. Той и без това си имаше достатъчно тревоги. Гризеше нервно ноктите си, киселините в стомаха не му даваха покой. Искаше да защити Сидни както в детството й. Тогава враговете й бяха призраците и чудовищата. Сегашните бяха много по-страшни. Добре, че поне Ейми беше с него. Господ да е на помощ всекиму, който се осмелеше да й стори нещо._ Господ да те пази и теб, Сидни!_

 

 

Рей Джаксън застана мълчаливо до вратата на тесния кабинет. Сойър седеше зад бюрото си и четеше някакви документи. Пред него имаше кафеварка с топло кафе и начената закуска. Джаксън не помнеше някога Сойър да се е провалял в работата си. Сега обаче го притискаха от много страни — шефовете във ФБР, журналистите, Белия дом, Конгреса. Джаксън се намръщи. След като си мислят, че е толкова лесно, защо не открият престъпника сами?

— Здрасти, Лий.

Сойър се сепна.

— Здрасти, Рей. Направих кафе. Налей си, ако искаш.

Джаксън напълни една чаша и седна.

— Говори се, че са започнали да те притискат отгоре.

— Нормално.

— Ще ми кажеш ли какво е положението?

Сойър сви рамене.

— Няма нищо за казване. Всички искат да разберат кой е свалил самолета. Аз също. Освен това искам да разбера и много други неща. Кой надупчи Джо Райкър, кой пречука Стив и Ед Пейдж? Кой видя сметката на ония тримата в лимузината? Къде е Джейсън Арчър?

— А Сидни Арчър?

— Да, и Сидни Арчър. Няма да науча нищо, ако седна да слушам всички, които само знаят да питат, но не и да отговарят. Между другото, ти носиш ли ми отговори?

Джаксън стана и затвори вратата.

— Според лекаря Артър Либерман не е бил заразен със СПИН.

Сойър избухна.

— Невъзможно! Това копеле лъже най-безсрамно!

— Не мисля, Лий.

— Защо?

— Защото видях медицинския му картон. — Сойър го погледна изумено. Джаксън продължи: — Когато отидох при него, мислех, че ще се наложи да гадая по физиономията му, защото без призовка няма да ми покаже никакви документи. Само че ми ги показа, Лий. Прецени, че няма нищо лошо, ако докаже, че пациентът му не е бил болен от СПИН. Либерман е бил маниак на тема здраве. Ежегодно си е правил профилактични прегледи, редовно се е изследвал за СПИН. Лекарят ми показа резултатите от деветдесета година досега. Отрицателни са, Лий. Видях ги с очите си.

 

 

Сидни се отпусна за миг върху леглото на родителите си и затвори зачервените си очи. Най-сетне реши какво да прави. Извади визитна картичка от чантата си и се загледа в нея. Изпитваше силна нужда да поговори с някого. Предпочиташе да е с него поради няколко причини. Слезе долу при ландроувъра и набра номера.

Сойър чу телефона, когато влизаше в апартамента си. Грабна слушалката, докато събличаше палтото си.

— Ало?

Сидни мълчеше нерешително, готова да затвори. Най-сетне проговори и когато чу гласа й, Сойър изпусна палтото си на пода.

— Сидни?

— Да — отвърна тя тихо.

— Къде си? — Бе задал въпроса машинално и веднага съжали.

— Извинявай, Лий, но няма да ти изнасям урок по география.

— Добре, добре — каза той бързо и седна на кушетката. — Не искам да знам къде си. В безопасност ли си?

Тя едва не се разсмя.

— До известна степен. Въоръжена съм, ако това има някакво значение. — Замълча за момент и добави: — Гледах новините по телевизията.

— Знам, че не си ги убила ти, Сидни.

— А защо тогава…

— Вярвай ми, моля те.

Сидни въздъхна при спомена за кошмарната нощ.

— Съжалявам, че не ти казах, когато ти се обадих предния път… просто не бях в състояние.

— Кажи ми какво се случи, Сидни.

Тя се колебаеше. Сойър долови нерешителността й.

— Сидни, не съм в Бюрото. Няма начин да засека откъде се обаждаш. Освен това съм на твоя страна. Можеш да говориш свободно.

— Добре, мисля, че мога да се доверя само на теб. Какво искаш да знаеш?

— Всичко. Започни от самото начало.

Сидни му разказа какво се е случило.

— Не видя ли кой стреля?

— Беше с маска. Мисля, че беше същият, който се опита да ме убие по-късно. Поне се надявам да е така, защото не ми се ще да са двама. С такива очи…

— В Ню Йорк ли?

Тя потри чело.

— Да. В Ню Йорк.

— Мъж ли беше?

— Да. Ако се съди по телосложението. Под маската се виждаше вратът му. Не беше бръснат.

— Наблюдателна си.

— Когато си мислиш, че ще умреш, забелязваш и най-малката подробност.

— Знам какво имаш предвид. И аз съм бил в подобна ситуация. Сидни, намерихме записа.

Сидни се озърна в тъмния гараж.

— Значи всички знаят.

— Не се тревожи. Мъжът ти говори нервно, припряно. Избягва да ти отговаря.

— Да, звучеше разстроен. Изглежда, беше изплашен.

— А как ти се стори по телефона в Ню Орлиънс? По-различно ли звучеше?

Сидни присви очи.

— По-различно.

— В какъв смисъл? Опиши ми го възможно най-точно.

— Не беше изнервен. Говореше монотонно. Каза ми, че не бива да казвам нищо, защото полицията ме наблюдава. Каза ми какво да правя и затвори, нищо повече. Всъщност беше по-скоро монолог, а не разговор. Аз мълчах.

Сойър въздъхна.

— Куентин Роу е убеден, че си влизала в кабинета, на Джейсън в „Трайтън“ след изчезването му. Вярно ли е?

Сидни мълчеше.

— Сидни, не давам пет пари дали си била там, или не. Ако си била обаче, искам да те попитам нещо конкретно.

Сидни продължаваше да мълчи.

— Сидни? Слушай, ти ми се обади. Каза, че ми имаш доверие, макар че разбирам защо не искаш да се доверяваш на никого в този момент. Не ти го препоръчвам, но нищо не ти пречи да затвориш телефона и да продължиш нататък сама.

— Бях там — каза тя.

— Добре. Роу спомена някакъв микрофон. От компютъра на Джейсън.

Сидни въздъхна.

— Блъснах се в него, без да искам. Изкриви се и не успях да го изправя.

— Джейсън използваше ли този микрофон? Имаше ли микрофон у дома?

— Не. Предпочиташе да работи с клавиатурата.

— Тогава защо е имал микрофон на служебния си компютър?

Сидни се замисли за момент.

— Не знам. Струва ми се, че беше там отскоро. Няколко месеца, може би малко повече. Забелязах, че ги има и в други офиси на „Трайтън“. Защо?

— Ще ти кажа, Сидни, просто потърпи малко. Сигурна ли си, че разговаря с Джейсън и двата пъти?

— Разбира се. Познавам гласа на мъжа си.

Сойър говореше спокойно, сякаш за да й вдъхне увереност.

— Сидни, не те попитах дали си чула гласа на Джейсън. Питам те дали според теб е бил той.

Сидни замръзна.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя след малко.

— Прослушах записа на първия ви разговор. Права си. Джейсън е изнервен. Диша тежко, страхува се. Разговорът несъмнено е истински. Казваш обаче, че втория път ти се е сторил различен. Говорил е, ти си слушала. Бил е спокоен. В кабинета му е имало микрофон, който той не е използвал. Защо тогава е бил там?

— Аз… по каква друга причина може да е там?

— Сидни, микрофонът служи за записване на звуци… Гласове.

Сидни стисна телефона.

— Да не мислиш, че…

— Мисля, че и двата пъти си чула гласа на мъжа си. Само че втория път е било монтаж. Използвали са записи, направени с микрофона, защото съм сигурен, че е бил сложен за това.

— Не може да бъде! Защо ще го правят?

— Още не знам защо. Струва ми се обаче, че съм прав. Това обяснява защо вторият ти разговор е бил толкова различен. Предполагам, че изреченията са били съвсем кратки и прости. — Сидни не отговори. — Сидни?

— Значи смяташ, че… че Джейсън е мъртъв? — Беше преживяла смъртта на мъжа си веднъж, след това бе повярвала, че е жив. Не би понесла да преживее повторно всичко това.

— Не знам, Сидни. Фактът, че са използвали запис, а не самия Джейсън, ме кара да мисля, че не е бил там. Защо? Не знам. Нека не гадаем, поне засега.

Сидни остави телефона и притисна слепоочията си с длани. Цялата трепереше.

— Сидни? — повика я Сойър разтревожен. — Сидни? Не затваряй, моля те! Сидни!

Линията прекъсна. Той стовари слушалката върху апарата. Изруга.

Мина минута. Сойър крачеше напред-назад ядосан. Телефонът иззвъня пак и го стресна.

— Ало?

— Да не говорим повече за това дали Джейсън е жив, съгласен ли си? — Този път в гласа й нямаше емоции.

— Добре — отвърна Сойър тихо.

— Лий, защо някой в „Трайтън“ би записал гласа на Джейсън, за да имитира този разговор с мен?

— Сидни, ако знаех отговора на този въпрос, щях да правя цигански колела надолу по коридора. Ти спомена, че напоследък са инсталирали микрофони и в други кабинети. Това означава, че всеки от фирмата би могъл да включи записващо устройство към микрофона на Джейсън. А може да го е направил и някой от конкурентите на „Трайтън“. След като ти си знаела, че той не използва микрофон, вероятно са знаели и други. Аз знам само, че микрофонът вече не е в кабинета му. Може би това е свързано с информацията, която е продал на „Ар Ти Джи“.

Сойър се замисли над чутото, но Сидни го изпревари.

— Само че не е продал никаква информация, защото никой не би му платил.

Сойър стана.

— Защо?

— Защото Пол Брофи също работеше по сделката със „Сайбърком“. Присъстваше на всички разговори по стратегията. Когато стана всичко това, дори се опита да оглави екипа. Сега вече знам със сигурност, че Брофи е работел за „Ар Ти Джи“ заедно с Голдман и е бил готов да им даде цялата информация. Той имаше достъп до много повече данни, отколкото Джейсън. Параметрите на офертата се пазеха в „Тайлър, Стоун“, а не в „Трайтън“.

— Искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа, че след като Брофи е работел за „Ар Ти Джи“, не биха имали нужда от Джейсън.

Сойър седна и изруга тихо. Досега това не му бе минало през ум.

— Сидни, и двамата гледахме видеозаписа. След като Джейсън не е предал информация по сделката, какво тогава е било?

— Не знам! Знам само, че когато отрязаха Брофи от последната фаза на преговорите, се опитаха да ме шантажират. Аз се съгласих да им дам информацията, но идеята ми беше да се свържа с властите. Тогава стана онова в лимузината. Знаеш останалото.

Сойър бръкна в джоба си и извади цигара. Закрепи слушалката на рамото си, докато запали.

— Научи ли нещо друго?

— Говорих с Кей Винсънт, секретарката на Джейсън. Тя ми каза, че освен другото, Джейсън е работел по унифицирането на архивиращата система на „Трайтън“.

— Архивираща система ли? Това важно ли е?

— Не знам, но Кей ми каза още, че финансовите данни на „Трайтън“ са били предадени на „Сайбърком“ в деня, когато се разби самолетът.

— Какво странно има в това?

— По същото време Нейтън Гембъл ми вдигна скандал в Ню Йорк, защото не искаше да предаде въпросните данни.

Сойър разтри челото си.

— Не разбирам. Гембъл знаел ли е, че данните са предадени?

— Нямам представа. Не мога да съм сигурна. — Студът започваше да става нетърпим. — Тогава ми мина през ум, че сделката може да се провали заради ината на Гембъл.

— Но не се провали и това вече е факт. Бях на пресконференцията, на която официално обявиха сливането. Гембъл беше на седмото небе.

— След като е лапнал „Сайбърком“, мога да го разбера.

— Не мога да кажа същото обаче за Куентин Роу.

— Определено са странна комбинация.

— Да. Като Ал Капоне и Махатма Ганди.

Сидни въздъхна, но не каза нищо.

— Сидни, знам, че няма да ти хареса, но все пак ще ти го кажа… Ще е много по-добре, ако дойдеш при нас. Можем да те защитим.

— Имаш предвид да ме арестувате, нали? — попита тя с горчивина.

— Сидни, знам, че не си убила никого.

— Можеш ли да го докажеш?

— Мисля, че мога.

— Мислиш? Съжалявам, Лий. Наистина ценя доверието ти, но за жалост то не е достатъчно. Знам какви улики има срещу мен, знам и как е настроено общественото мнение. Няма да ми се размине.

— Животът ти е в опасност, Сидни. — Сойър опипа служебната значка на колана си. — Слушай, кажи ми къде си и аз ще дойда. Сам. За да стигнат до теб, ще трябва да минат през мен. Междувременно можем да се опитаме да се справим със ситуацията заедно.

— Лий, ти си агент на ФБР. Има заповед за арестуването ми. Твой официален дълг е да ме арестуваш в момента, щом ме видиш. Отгоре на всичко веднъж вече ме прикри.

Сойър преглътна мъчително.

— Ще изпълня само неофициалния си дълг, Сидни.

— Ако научат, край на кариерата ти. Освен това самият ти ще се озовеш в затвора.

— Сидни, аз съм голямо момче и мога да преценя какъв риск поемам. Давам ти дума, че ще дойда сам. — Тя мълчеше. — Сидни, говоря ти съвсем открито… не искам да пострадаш, разбираш ли?

— Вярвам ти, Лий. Жестът ти означава много за мен, само че няма да позволя да пострадаш и ти. Не мога да натоваря съвестта си с това.

— Сидни…

— Трябва да затварям, Лий.

— Чакай, недей!

— Ще опитам да ти се обадя пак.

— Кога?

Сидни се вторачи напред, през стъклото, и замръзна, очите й се разшириха.

— Ами… не знам.

Линията прекъсна. Сойър остави слушалката и извади от джоба си пакета цигари, за да запали. Заразхожда се из стаята, като тръскаше пепелта в дланта си. После застана до прозореца и се вгледа в мразовитата декемврийска нощ.

 

 

Веднага щом Сидни Арчър влезе в къщата, Кенет Скейлс излезе от тъмната част на гаража и отвори вратата на джипа. Претърси го, но не откри нищо интересно. След това взе телефона и натисна бутона за повторно избиране. Лий Сойър се обади почти веднага. Скейлс се усмихна, когато чу изпълнения с напрежение глас — човекът отсреща явно смяташе, че е пак Сидни Арчър. Прекъсна линията, затвори тихо вратата и извади от канията на колана си ножа, с който бе убил Едуард Пейдж. Влезе в къщата.

Можеше да види сметката на Сидни още когато излизаше от колата, но не знаеше дали не е въоръжена. Вече бе виждал как дамата борави с оръжие.

Качи се на първия етаж и потърси с очи коженото яке, с което беше Сидни, но не го видя. Чантата й беше на бара, но това, което търсеше, не беше там. Тръгна по стълбите към втория етаж. Ослуша се. Наред със свиренето на вятъра чу още нещо, което го накара да се усмихне — шум от течаща вода. В тази мразовита вечер обитателката на къщата се канеше да вземе гореща, успокояваща вана. Скейлс се изкачи догоре съвсем тихо. Вратата на спалнята беше затворена, но шумът от течаща вода се чуваше ясно откъм банята. След това водата спря. Изчака няколко секунди, за да даде време на Сидни Арчър да влезе във ваната, представи си как водата обгръща тялото й. Отиде до вратата на банята. Най-напред трябваше да получи паролата, а после да се занимае и с домакинята. Ако не откриеше паролата, щеше да й предложи размяна — живота й срещу листчето. За миг си помисли как ли изглежда привлекателната адвокатка без дрехи. От това, което бе видял, можеше да съди, че няма да е никак зле. Пък и не бързаше. Пътуването дотук беше дълго и уморително, сега заслужаваше малко отпускане.

Залепи гръб до вратата и натисна дръжката почти безшумно. Изстрелът на ловната пушка направи вратата на трески и заби в ръката му няколко сачми. Скейлс изкрещя и се претърколи надолу по стълбите, като ловко се приземи на крака. Улови ранената си ръка и погледна нагоре. Сидни Арчър се появи на вратата напълно облечена, зареди пушката и стреля пак. Скейлс моментално отскочи встрани. Къщата беше съвсем тъмна и той не смееше да помръдне, защото тя щеше да се ориентира по шума. Приклекна зад канапето, готов да посрещне участта си. Рано или късно Сидни Арчър щеше да запали лампата и да приключи с него.

Той стисна ножа, стаи дъх и зачака. Ръката го болеше ужасно — бе свикнал да причинява, но не и да понася болка. Чу стъпките й, когато тя започна да слиза по стълбата. Надигна леко глава над канапето и я видя — беше по средата на стълбата. Беше толкова напрегната, че не видя треската от вратата, която бе паднала на следващото стъпало. Стъпи върху нея, подхлъзна се и полетя надолу. Скейлс скочи в същия миг и се хвърли върху нея. Затъркаляха се и той удари няколко пъти главата й в пода. Тя се бореше отчаяно. В момента, когато той замахна с ножа, Сидни се изви встрани и острието сряза якето й. От джоба му изпадна бял лист. Сидни успя да стовари приклада на пушката върху лицето на Скейлс, при което счупи носа му и изби няколко зъба. Той политна назад и изпусна ножа, но светкавично се съвзе и изтръгна пушката от ръцете й. Насочи я към нея и Сидни се опита да се прикрие, но беше невъзможно. Скейлс натисна спусъка, но оръжието засече. Сидни хукна към вратата. Скейлс изръмжа злобно, захвърли безполезната пушка и пристъпи напред. Гърдите му бяха облени в кръв от разбития нос. Вдигна ножа и се хвърли към Сидни, но тя се обърна рязко — в ръката си стискаше деветмилиметровия автоматичен пистолет. Скейлс го зърна навреме и с акробатичен скок успя да се претърколи от другата страна на масата. Сидни натисна спусъка и куршумите надупчиха отсрещната стена. Той се блъсна тежко в долния край на един шкаф, тялото му счупи тънките крака, шкафът падна върху него и го затисна. Скейлс не помръдна.

Сидни хукна към кухнята, грабна чантата си от бара и се втурна към гаража. Минута по-късно джипът излетя на алеята и изчезна в тъмнината.

Тя си спомни бялото облаче пара от дъха на Скейлс, което бе видяла в гаража, и потрепери. В огледалото видя фарове. Дъхът й секна, защото големият кадилак сви по алеята към къщата. Тя пребледня. Родителите й най-накрая пристигаха — в най-неподходящия възможен момент. Направи обратен завой и подкара назад. Пред себе си видя още едни фарове. Беше черна кола. Движеше се съвсем бавно към алеята. Вероятно беше проследила родителите й от Вирджиния. Сидни просто беше забравила за нея. Включи четворното предаване и натисна педала на газта докрай. Мощната машина се понесе по заснежения път, покрай алеята към къщата. Когато наближи черната кола, видя шофьора й — той бръкна с ръка под сакото си, но закъсня с част от секундата. Ландроувърът се заби в предницата на по-леката кола и я изблъска в канавката край пътя. Предпазната възглавница на волана й се наду. Сидни я скъса с рязко движение и включи на задна. Ударът беше неутрализирал поне временно онези от черната кола. Сидни се обърна и с удивление видя как кадилакът на баща й излиза от алеята и се отдалечава към главния път. Сидни натисна газта и подкара след тях.

Шофьорът изпълзя от черната кола в канавката и се вторачи в отдалечаващия се джип.

 

 

Сидни настигна колата на родителите си. На това място шосето беше само с две платна. Тя натисна клаксона няколко пъти, но кадилакът веднага ускори. Баща й вероятно беше толкова уплашен, че не би спрял и при полицейски сигнал. Сидни пое дъх и подкара с пълна газ, докато не застана успоредно на колата. Баща й видя джипа и веднага реагира, като ускори и започна да кара на зигзаг. Кадилакът беше по-пъргав от джипа и успя да се отдели. Застана в средата на пътя. Сидни излезе на банкета и продължи да натиска педала — добре, че снегът все още не беше разчистен, така че банкетът беше свободен. Караше с близо сто километра в час. Обзе я страх. Погледна напред. Наближаваха остър завой. Ако не направеше нещо, просто щеше да излети от пътя. Оставаха й само няколко секунди.

Изкрещя на майка си с всички сили, после се наведе и отвори прозореца от другата страна, без да изпуска волана. Извика още веднъж.

Майка й погледна към нея и я позна. Бутна баща й, който бе вперил поглед в пътя, и той мигом намали скоростта и премести колата вдясно, за да може Сидни да се качи на пътя. Направи им знак да карат след нея. Продължиха напред.

След около час спряха пред един мотел. Сидни веднага изскочи от джипа, отвори вратата на колата и сграбчи дъщеря си. По бузите й се стичаха сълзи. Ейми никога нямаше да разбере колко малко е оставало да загуби майка си тази нощ.

 

 

След като излезе от колата, мъжът се окопити и хукна към къщата на Бил Патерсън. След още минута отмести падналия шкаф и Скейлс се надигна с мъка. Сидни Арчър имаше късмет, че не е наблизо, защото този път нямаше да й се размине — окървавеното лице на Скейлс не издаваше нищо друго, освен желание да я убие. Той отиде да вземе ножа си и видя падналия от джоба на Сидни Арчър лист. Взе го и го прочете. Паролата на Джейсън. След минута бяха при заседналата в канавката кола, Скейлс грабна клетъчния телефон и набра номера. Беше време да повика подкрепление.