Дейвид Балдачи
Тотален контрол (43)

43.

Вечерята с Франк Харди приключи рано и Сойър паркира на улицата пред апартамента си към осем часа. Когато слезе от колата, изпитваше приятно чувство в стомаха, но с мозъка му нещата не стояха така. Случаят започваше да става твърде заплетен и вече се чудеше откъде да започне.

Затръшна вратата на автомобила и видя елегантния ролс-ройс, който се движеше към него по улицата. Кварталът му много рядко ставаше свидетел на такъв разкош. Зад волана седеше униформен шофьор с черна фуражка. Имаше нещо странно и Сойър в първия момент не си даде сметка какво е то — воланът беше от дясната страна. Колата беше английска. Намали бавно и спря край него. Стъклата бяха затъмнени и не се виждаше вътрешността. Зачуди се дали лимузината е произведена така, но се оказа, че няма много време за чудене. Задното стъкло се спусна и Сойър се оказа лице в лице с Нейтън Гембъл. Шофьорът слезе и застана пред вратата, готов да я отвори.

Сойър огледа лимузината и поклати глава.

— Хубава кола. Колко на сто гълта?

— Не ме интересува. Падаш ли си по баскетбола? — Гембъл отряза края на една пура и бавно я запали.

— Моля?

— Баскетбол, човече. Едни високи момчета, които тичат насам-натам по къси гащи и получават за това купища пари.

— Гледам ги понякога по телевизията, ако мога.

— Качвай се тогава. Гарантирам, че няма да ти доскучае.

Сойър се озърна и сви рамене. Мушна ключовете от колата си в джоба и намигна на шофьора.

Отвори вратата и влезе в лимузината. Настани се на задната седалка до Гембъл и видя Ричард Лукас, който седеше с лице към тях. Сойър му кимна леко, Лукас отговори на поздрава по същия начин. Колата потегли.

— Искаш ли една? — попита Гембъл и му подаде пура. — Кубинска. Забранено е да се внасят в страната. Предполагам, че заради това ми харесват толкова много.

Сойър взе пурата и отряза края с резачката. Изненада се, когато Лукас му предложи огънче, но го прие. Дръпна няколко пъти, за да я разпали, след това пое дим и го задържа.

— Не е зле. Май няма да те преследвам за незаконен тютюн.

— Много благодаря.

— Между другото, откъде знаеш къде живея? Изнервям се, когато хората научават.

— Имам по-важна работа от това да те следя, повярвай ми.

— Е?

— Какво „е“? — Гембъл го премери с очи.

— Откъде знаеш къде живея?

— Какво те засяга?

— Ами засяга ме, и то много. В моята професия човек не тръби наляво и надясно къде живее.

— Добре, чакай да помисля… Какво направихме? Потърсихме те в указателя? — Гембъл поклати глава и изгледа Сойър с усмивка. — Не, не беше това.

— Не е било, защото не съм вписан там.

— Така е. Е, да кажем, че успяхме да разберем. — Гембъл пусна две съвършени кръгчета дим към тавана. — Нали знаеш с какви компютърни технологии разполагаме. Знам всичко. — Гембъл се засмя и погледна Лукас.

— Каза ни Франк Харди — обади се Лукас. — Разбира се, конфиденциално. Нямаме намерение да разгласяваме адреса ти наляво-надясно. Знам защо се притесняваш. — Лукас замълча за момент и добави: — Между нас да си остане, десет години работих в ЦРУ.

Миризмата на алкохол изпълваше вътрешността на колата. Гембъл протегна ръка и отвори малко шкафче с дървена врата.

— Приличаш ми на човек, който пие скоч и сода.

— Пих достатъчно на вечеря.

Гембъл наля малко „Джони Уокър“ в гравирана кристална чаша. Сойър хвърли поглед на Лукас, който седеше невъзмутимо на мястото си. Явно не се случваше нищо необикновено.

— Не мислех, че ще се видим пак след онзи ден — отбеляза Сойър.

— Отговорът е, че ме натика в кучи задник и може би си го заслужавах. Реших да проверя как ще реагираш, ако се направя на надут стар баровец. Взе изпита отлично. Както можеш да си представиш, не срещам много хора, на които им стиска да го направят. Когато срещна, държа да се запозная с тях по-отблизо. Освен това искам да поговорим за случилото се напоследък.

— Напоследък?

Гембъл отпи глътка уиски.

— Знаеш какво имам предвид. Сидни Арчър. Ню Орлиънс. „Ар Ти Джи“. Току-що говорих по телефона с Харди.

— Действате бързо. С Харди се разделихме преди двайсетина минути.

Гембъл измъкна малък клетъчен телефон и му го показа.

— Сойър, не забравяй, че работя в частния сектор. В него човек или действа бързо, или изобщо не действа, разбираш ли?

Сойър извади пурата от устата си и кимна.

— Започвам да разбирам. Между другото, не ми каза къде отиваме.

— Не съм ли? Е, все едно. Скоро ще сме там, а когато пристигнем, ще си поприказваме.

 

 

Слязоха пред залата на Военновъздушните сили, която беше арена за „Уошингтън Булитс“, поне до завършването на новия стадион в центъра. В момента се играеше среща между „Булитс“ и „Никс“. Нейтън Гембъл, Сойър и Лукас се качиха със специалния асансьор на втория етаж, където имаше частни ложи. Сойър влезе през вратата, на която беше написано „Трайтън Глоубъл“, и се почувства като в луксозен презокеански кораб. Не беше ложа за гледане на мач, а по-скоро апартамент.

На дълга маса бяха подредени студени и топли закуски, зад бара стоеше млада жена. Имаше баня и тоалетна, а в единия ъгъл стоеше огромен телевизор, по който можеше да се следи срещата. Откъм стълбата, която водеше към местата на трибуната, се чуваха виковете на публиката. Домакините „Булите“ водеха със седем точки пред фаворитите „Никс“.

Сойър свали шапката си и последва Гембъл.

— Трябва да пийнеш нещо — каза Гембъл. — Не можеш да гледаш баскетбол без питие.

— Будвайзер, ако имате — кимна на барманката Сойър.

Момичето бръкна в хладилника, отвори кутия „Будвайзер“ и понечи да налее бирата в чаша.

— Мога и от кутията — спря го Сойър. — Благодаря.

Огледа мястото още веднъж. Нямаше никой. Приближи се до масата. Все още беше сит от вечерята, но пържените картофки и салсата му се струваха апетитни.

— Винаги ли е така празно тук? — попита той Гембъл. Лукас застана прав до стената.

— Обикновено е препълнено с хора — отговори Гембъл. — Много добра награда за служителите. Така работят по-старателно и са доволни.

Барманката подаде на Гембъл питието му. В отговор той извади от джоба си пачка стодоларови банкноти, взе една празна чаша и ги напъха в нея.

— Ето така. Всеки бар трябва да си има място за бакшиши. Отиди да си купиш печеливши акции на борсата. — Младото момиче едва не припадна от радост. Сойър кимна към телевизора.

— Играта е добра. Изненадан съм, че не са дошли още хора от корпорацията.

— Аз пък щях да се изненадам, ако бяха, защото наредих за тази вечер да не се раздават билети.

— Защо? — учуди се Сойър и отпи глътка бира.

Гембъл го улови за ръката и отговори:

— Защото исках да поговорим на четири очи.

Поведе го към ложата. Разположението беше много добро и Сойър изпита завист към младите мускулести и много богати мъже, които тичаха долу. Ложата беше заградена от три страни с плексигласови плоскости и се намираше между други луксозни ложи. Преградите изолираха рева на петдесетхилядната тълпа удивително добре и вътре можеше да се разговаря съвсем спокойно.

Седнаха. Сойър кимна към стълбата и попита:

— Рич не обича ли баскетбол?

— Лукас е на служба.

— Случва ли се да не е?

— Когато спи. Понякога го оставям да го прави. — Гембъл се настани удобно и отпи от чашата си.

Сойър се огледа с любопитство. Никога не бе гледал мача от такава ложа и след вечерята с Харди се чувстваше малко не на място. Поне щеше да има какво да разказва на Рей. Когато обаче погледна домакина си, усмивката изчезна от лицето му. Нищо в живота не беше безплатно. Реши, че е време да види етикетчето с цената.

— Е, за какво искаш да говорим?

Гембъл се бе вторачил в играта, но едва ли виждаше нещо.

— Истината е, че ни трябва „Сайбърком“. Ужасно много.

— Гембъл, аз не съм бизнесконсултант, а ченге. Пет пари не давам дали ще купиш „Сайбърком“, или не.

Гембъл засмука бучка лед, сякаш не беше чул.

— Работиш като вол, за да изградиш нещо, но това никога не е достатъчно. Вечно се намира някой, който иска да ти го отнеме, който иска да те прецака.

— Ако търсиш съчувствие, пробвай другаде. Не можеш да похарчиш парите, които вече имаш. Какво ти пука?

— Пука ми, защото човек свиква, ето защо! — избухна Гембъл, но се успокои веднага. — Свиква да е на върха. Тогава всички се мерят с теб. Голяма роля за всичко това играят парите. — Погледна Сойър и попита: — Искаш ли да знаеш колко са приходите ми на година?

Въпреки всичко Сойър беше любопитен.

— Защо имам чувството, че ако отговоря с „не“, пак ще ми кажеш колко са?

— Един милиард долара. — Гембъл изплю бучката лед в чашата си.

Сойър отпи малко бира, за да асимилира цифрата.

— Тази година само федералният ми данък ще бъде около четиристотин милиона. Струва ми се, че при тази цифра заслужавам малко любов и нежност от страна на Федералното бюро.

Сойър го изгледа.

— Ако търсиш любов и нежност, отиди при проститутките на Четиринайсета улица. Те са много по-евтини.

Гембъл се вторачи в него.

— Дявол да го вземе, вие от ФБР май наистина не разбирате за какво става дума.

— Защо не ме осветлиш по въпроса?

— За вас всички са еднакви — отбеляза Гембъл с удивление.

— Извинявай, да не би да твърдиш, че това е нередно?

— Не само нередно, а направо глупаво.

— Май не си си направил труда да прочетеш Декларацията за независимостта, особено онзи прочувствен, витиеват пасаж, в който се казва, че всички хора се раждат равни.

— Имам предвид реалността, бизнеса.

— Аз не правя разлика.

— Все едно да се отнасяш по един и същи начин към президента на „Ситикорп“ и към портиера на сградата. Единият може да ми даде назаем милиарди долари, а другият само да ми изчисти тоалетната.

— Моята работа е да ловя престъпници, независимо дали са богати, бедни или по средата. За мен е все едно.

— Е, добре, аз не съм престъпник. Аз съм данъкоплатец, един от най-големите в цялата държава, и искам от теб една малка услуга, която в частния сектор бих получил дори без да я искам.

— Да живее общественият сектор.

— Не е смешно.

— Не се и смея.

Сойър се вторачи в домакина си и Гембъл извърна поглед встрани. Долу на терена домакините вкараха кош и изправиха публиката на крака.

— Между другото, понякога не ти ли се струва, че има нещо нередно в това да си по-богат от Господ?

— Като онези долу ли? — засмя се Гембъл. — Ако погледнем общото състояние на света в момента, работите ми вървят по-добре, отколкото на Господ. — Разтри очи. — Казах ти вече, парите не са всичко. Прав си, че имам много повече, отколкото са ми необходими. Харесва ми обаче респектът, който носи това, че съм на върха. Всички чакат да видят какво ще направя.

— Не бъркай респекта със страха.

— По моите разбирания те вървят ръка за ръка. Стигнал съм дотук, защото съм бил корав, безкомпромисен кучи син. Ако ме удариш, ще те ударя и аз, само че по-силно. Родил съм се в мизерия. На петнайсет години взех автобуса за Ню Йорк, започнах на Уолстрийт като куриер за няколко долара на ден и си пробих път до върха, без нито веднъж да съм се обръщал назад. Печелил съм цели състояния, губил съм цели състояния, после съм ги печелил пак. Дявол да го вземе, имам половин дузина почетни титли от най-добрите университети, а не съм завършил и десети клас! Важното е да правиш дарения. — Гембъл сбърчи вежди и се засмя.

— Поздравления — каза Сойър и се приготви да стане. — Е, аз ще тръгвам.

Гембъл сграбчи ръката му и веднага я пусна.

— Слушай, прочетох вестника, говорих с Харди… Усещам как онези от „Ар Ти Джи“ ми дишат във врата.

— Както вече ти казах, това не е мой проблем.

— Нямам нищо против да играя спортсменски, но проклет да съм, ако се оставя да ме изиграят само защото мой служител ме е продал.

— Твърди се, че те е продал. Все още не сме доказали нищо. Не знам дали ти харесва, или не, но в съда важат само неоспоримите доказателства.

— Нали видя видеозаписа? Какво повече ти трябва? По дяволите, искам от теб само да си свършиш работата. Какво лошо има?

— Видях как Джейсън Арчър дава някакви документи на някакви хора. Нямам представа какви са тези документи и кои са тези хора.

Гембъл се наклони напред.

— Проблемът е в това, че ако „Ар Ти Джи“ научи условията ми и предложи по-добри, губя играта. Искам да докажеш, че са ги научили с измама. След като веднъж сложат ръка на „Сайбърком“, вече няма да има значение как са сключили сделката, компанията ще е тяхна, и толкова. Нали чу откъде съм започнал?

— Правя всичко възможно, Гембъл. Само че няма никакъв шанс да прекроя разследването така, че да съответства на бизнесплана ти. За мен смъртта на двеста невинни означава много повече от парите, които плащаш във вид на данъци. — Гембъл не отговори. — Ако се окаже, че зад цялата работа стои „Ар Ти Джи“, можеш да си сигурен, че ще направя всичко възможно, за да получат каквото заслужават.

— А не можеш ли да ги притиснеш още сега? Ако ФБР започне да ги разследва, по всяка вероятност ще се откажат от сделката.

— Това не е изключено, Гембъл. Тези неща обаче искат време. Бюрокрация с главно „Б“, не забравяй това.

— Нямам много време — изръмжа Гембъл.

— Съжалявам, отговорът е „не“. Има ли още нещо, което не мога да направя за теб?

Двамата мълчаха известно време, загледани в играта. Сойър взе бинокъла, който беше на масата пред него, и попита:

— А какво става с „Тайлър, Стоун“?

Гембъл направи гримаса.

— Ако сделката не беше толкова напреднала, щях отдавна да съм ги разкарал. Истината обаче е, че имам нужда от юридическата им компетентност и от това, което знаят по сделката. Поне засега.

— Но не и от Сидни Арчър.

Гембъл поклати глава.

— И през ум не ми беше минало, че тази дама ще направи нещо такова. А е много добър адвокат. И красавица отгоре на всичко. Жалко.

— Защо?

Гембъл го изгледа изненадано.

— Извинявай, не четеш ли вестници? Затънала е в помия чак до хубавия си задник.

— Така ли мислиш?

— А ти?

Сойър сви рамене и допи бирата си.

— Заминала е веднага след възпоменателната служба за мъжа си — продължи Гембъл. — Харди ми каза, че се е опитала да ви се изплъзне. Проследили сте я до Ню Орлиънс. Държи се странно, говори по телефона и веднага се прибира у дома. Според Харди някой може да е влизал в къщата й, докато нея я е нямало. Тръгнали сте след нея и не сте оставили никой да наблюдава къщата… чудно как сте допуснали това да се случи.

— За в бъдеще ще внимавам какво казвам на Франк.

— Плащам му толкова много пари, за да ме информира. По-добре да го прави, защото…

— Сигурен съм, че струва всеки цент, който му даваш.

— Центове, как ли пък не! Майтап!

Сойър изгледа Гембъл косо.

— Изглежда, не цениш Франк кой знае колко, въпреки всичко, което е направил за теб.

— Изискванията ми са много високи, ако щеш, ми вярвай — засмя се Гембъл.

— Франк беше един от най-добрите агенти в Бюрото.

— Имам къса памет, когато става дума за добре свършена работа. Трябва непрекъснато да ми се демонстрира. От друга страна — усмивката му за миг се превърна в гневна гримаса, — никога не забравям гафовете.

Известно време мълчаха, после Сойър се раздвижи.

— Куентин Роу никога ли не е правил гафове?

— Защо питаш? — погледна го учудено Гембъл.

— Защото това момче снася златни яйца, а ако съдя по това, което чувам, ти се отнасяш към него като към боклук.

— Кой казва, че снася златни яйца?

— Ти казваш ли, че не снася? — Сойър се отпусна назад и скръсти ръце на гърдите си.

Гембъл не отговори веднага. Замисли се.

— През живота си съм имал много хора, които са снасяли златни яйца. Човек не може да стигне там, където съм аз, ако язди само един състезателен кон.

— Все пак Роу е ценен за теб.

— Ако не беше, фирмата му нямаше да ме интересува изобщо.

— Значи го търпиш?

— Докато текат доларите, да.

— Късметлия.

— Когато се заех с него, той беше перко, неспособен да спечели и четвърт долар сам. Превърнах го в най-богатия човек на неговата възраст в страната. Още няма четирийсет! Кой според теб е късметлията? — ядоса се Гембъл.

Сойър наклони глава към него.

— Не те подценявам, Гембъл. Ти си гонил мечтата си и си я реализирал. Това й е хубавото на Америка, нали?

— От устата на федерален агент това е много ценен комплимент.

Гембъл отново се обърна към терена. Сойър стана и смачка кутията от бирата.

— Къде отиваш? — попита Гембъл.

— У дома. Днес имах тежък ден. — Вдигна нагоре смачканата кутия и добави: — Благодаря за бирата.

— Шофьорът ми ще те закара. Аз ще погледам още малко.

Сойър се озърна.

— Твърде много лукс ми се събра за един ден. Ще взема автобуса. Благодаря, все пак. — Сойър тръгна надолу по стълбата, но викът на Гембъл го спря. Обърна се.

— Сойър, помня откъде съм тръгнал.

Сойър го изгледа продължително и кимна.

— Не съм бил толкова богат винаги. Помня много добре какво е да нямаш никакви пари и никаква власт. Може би тъкмо затова съм толкова проклет, когато нещата опрат до бизнес. Ужасявам се от мисълта, че мога да се върна там…

Сойър помисли малко и кимна.

— Приятна вечер.

Остави Гембъл дълбоко замислен, с празна чаша в ръка.