Дейвид Балдачи
Тотален контрол (41)

41.

Лий Сойър огледа старателно изваяните от бял и черен мрамор стени и под. Бяха на несиметрични триъгълни форми, които вероятно би трябвало да предават сложно артистично послание. За агента на ФБР обаче те бяха източник на пулсиращ главобол. Зад изящната дървена врата с гравирано стъкло, от двете страни на която се извисяваха колони в коринтски стил, долиташе дискретно подрънкване на чинии и сребърни прибори. Сойър свали палтото и шапката си и ги подаде на хубава млада жена с къса черна пола и тясна блуза. Тя се усмихна топло й му подаде номерче. Появи се оберкелнерът и го премери с очи.

— Имам среща с Франк Харди.

Сойър забеляза критичния му поглед и придърпа панталоните си нагоре, което хората с неговите размери правеха по няколко пъти на ден.

— Как са хамбургерите тук, приятел? — попита той. Извади блокче дъвка, разопакова я и я мушна в устата си.

— Хамбургери?! — попита мъжът ужасен. — Сър, тук сервираме френска кухня. Най-добрата в града. — Гласът му, с чуждестранен акцент, трепереше от възмущение.

— Френска? Браво. Сигурно пържените ви картофи си ги бива.

Онзи се обърна рязко на пета и поведе Сойър през огромната зала с изящни кристални полилеи, в която се хранеха също толкова изящни клиенти.

Франк Харди, елегантен както винаги, стана от масата в ъгловото сепаре и го изгледа с наклонена глава. Сервитьорката се появи миг след като Сойър седна.

— Какво ще пиеш, Лий?

Сойър се намести удобно и изсумтя, без да вдигне поглед:

— Бърбън и слюнка.

Сервитьорката го изгледа с недоумение.

— Извинете?

Харди се засмя.

— Приятелят ми има предвид чист бърбън. За мен още едно мартини.

Момичето се отдалечи, като направи кисела физиономия. Сойър избърса носа си с носната си кърпа и огледа залата.

— Франк, боже мили, радвам се, че избра това място.

— Защо?

— Защото, ако го бях избирал аз, щяхме да сме в „Макдоналдс“. Така обаче е по-добре. Говори се, че е адски трудно да се уредиш с резервация по това време на годината.

Харди се засмя и допи последната глътка от чашата си.

— А ти чисто и просто отказваш да приемеш, че може да има и по-добър живот, нали?

— По дяволите, приемам, стига да не трябва да плащам аз. Вечеря за двама тук сигурно струва колкото са вноските ми за пенсия досега.

Побъбриха още малко, докато дойде сервитьорката, която остави чашите пред тях и се отдръпна почтително, за да запише поръчката им за вечеря.

Сойър погледна менюто, което беше написано съвсем четливо, само че на френски. Остави го на масата и вдигна очи към момичето.

— Кое е най-скъпото ястие?

Сервитьорката избърбори нещо на френски.

— Това става ли за ядене? Няма охлюви и други боклуци?

С вдигнати вежди и строго изражение тя го увери, че охлювите са включени в менюто и са чудесни, но не влизат в блюдото, което е избрал.

Сойър се ухили на Харди и каза:

— Тогава ще го взема.

След като келнерката си отиде, Сойър глътна дъвката и взе парче хляб от кошничката в средата.

— Откри ли нещо ново около „Ар Ти Джи“? — попита той между две хапки.

Харди сложи ръце на масата и приглади ленената покривка.

— Филип Голдман е юридически съветник на фирмата. От дълги години.

— Не ти ли се струва странно?

— Кое?

— Че „Трайтън“ и „Ар Ти Джи“ използват една и съща юридическа фирма. Не съм адвокат, но не мислиш ли, че в резултат на това някой може да се подхлъзне много лошо?

— Не е толкова просто, Лий.

— Защо ли това не ме учудва?

Харди не обърна внимание на забележката му.

— Голдман има много добра репутация и води делата на „Ар Ти Джи“ от дълго време. „Трайтън“ са сравнително отскоро в паството на „Тайлър, Стоун“. Като клиенти ги е привлякъл Хенри Уортън. В началото двете компании не са имали противоположни интереси, но впоследствие, когато бизнесът им се разраства, възникват някои усложнения. Така или иначе, проблемите са решени, като са подписани всички нужни за такъв случай документи. Адвокатите на „Тайлър, Стоун“ са много добри, така че са предпочели да ги задържат, защото доверие и приемственост не се изграждат лесно.

— Доверие. Малко странна дума в този случай.

Сойър продължи да слуша, като си играеше с трохите пред себе си.

— При сделката със „Сайбърком“ обаче имаме пряк сблъсък на интереси — продължи Харди. — И „Трайтън“, и „Ар Ти Джи“ искат „Сайбърком“. Според кодекса за юридическата етика „Тайлър, Стоун“ не е трябвало да защитават интересите и на двете фирми.

— Но са се съгласили. Как така?

— Уортън е управляващ съдружник — сви рамене Харди. — Трайтън са негови клиенти. Това достатъчно ли е? Естествено, не са искали да изпуснат сделката. Твърде голяма е, за да я дадат на някой друг.

— Значи Голдман се е разстроил, когато шефът му е постъпил така с неговия клиент.

— Доколкото ми е известно, бил е готов да се самоубие.

— А кой може да каже дали не работи тайно за „Ар Ти Джи“?

— Никой. Нейтън Гембъл не е глупак и си дава сметка за това. Можеш да си представиш какво ще стане, ако конкурентите спечелят „Сайбърком“, нали?

— Нека позная. Гембъл ще си намери други адвокати?

Харди кимна.

— Освен това четеш вестници, нали? Всички са бесни на Сидни Арчър. Мисля, че работното й място в момента е доста несигурно.

— Е, тя също не е във възторг от ситуацията.

— Говори ли с нея?

Сойър кимна и допи бърбъна си. Помисли малко и реши да не казва на Харди за изповедта на Сидни Арчър. Харди работеше за Гембъл и Сойър си даваше сметка какво би направил шефът му с тази информация — би ликвидирал Сидни. Вместо това направи предположение:

— Може би е отишла в Ню Орлиънс, за да се срещне с мъжа си.

— Изглежда логично. — Харди поглади брадичката си.

— Франк, проблемът е, че изобщо не изглежда логично.

— Как така? — Харди го изгледа с изненада.

Сойър опря лакти на масата.

— Ами помисли… На вратата й се появяват агенти от ФБР и й задават въпроси. Човек трябва да е или тъп, или луд, за да не се обезпокои в такава ситуация. А тя тръгва за Ню Орлиънс, за да се срещне с мъжа си още на следващия ден.

— Може би не е знаела, че я следите.

— Тази жена е умна — поклати глава Сойър. — Много умна. Помислих си, че ще я хвана натясно за един телефонен разговор, който беше водила малко преди да се появим ние, но тя се измъкна с удивително правдоподобно обяснение, което, сигурен съм, измисли в момента. Измъкна се и когато я обвиних, че се е отървала от хората ми. Знаела е, че я следим. Въпреки това е заминала.

— Може би Джейсън Арчър не е знаел, че я следите.

— Ако този тип наистина е скроил цялата история, смяташ ли, че ще е толкова глупав поне да не допусне, че ченгетата наблюдават жена му? Стига, Франк!

— Добре, но тя е заминала за Ню Орлиънс въпреки всичко. Това е факт, Лий, и не можеш да го заобиколиш.

— Не се и опитвам. Мисля, че мъжът й се е обадил и я е изпратил на юг въпреки нашето присъствие.

— Защо му е било пък това?

Сойър не отговори, а започна да си играе със салфетката. Донесоха вечерята им.

— Изглежда добре — отбеляза Сойър, когато видя старателно подреденото блюдо.

— Така е. Ще качи холестерола ти до непознати височини, но пък ще умреш щастлив.

Харди протегна ръка и почука с вилицата си по чинията на Сойър.

— Не отговори на въпроса ми. Защо според теб Джейсън Арчър би постъпил така?

Сойър мушна голяма хапка в устата си.

— Наистина е вкусно, Франк. Като си помисля само, че за малко щях да ти откажа, когато ме покани на вечеря…

— Стига, Лий. Слушам те.

Сойър остави вилицата си.

— Когато Сидни Арчър замина за Ню Орлиънс, изтеглихме всичките си хора, защото трябваше да покрием няколко възможни маршрута. Въпреки всичко тя успя да ни се изплъзне. Всъщност, ако не бях извадил късмет на летището, нямаше да знаем къде е била. Сега, струва ми се, знам защо е пътувала. За да отвлече вниманието ни.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го Харди с недоумение. — Как така да отвлече вниманието ви.

— Когато казах, че изтеглихме хората си, имах предвид, че изтеглихме всички. Докато ни нямаше, никой не е наблюдавал къщата на Арчър.

— По дяволите! — изруга Харди тихо и отпусна рамене.

Сойър го изгледа отегчено.

— Да, да. Голям гаф от моя страна, но сега вече е твърде късно да се оплакваме.

— Значи смяташ, че…

— Смятам, че някой е посетил дома на госпожата, докато тя се е разхождала в южния град.

— Чакай малко, да не би…

— Мисля, че Джейсън Арчър е сред първите пет възможности.

— Защо?

— Не знам. С Рей претърсихме къщата, но не открихме нищо.

— Мислиш ли, че жена му е знаела?

Сойър мушна в устата си още една хапка и отговори:

— Ако ми беше задал този въпрос преди седмица, сигурно щях да кажа „да“. Сега обаче… мисля, че няма никаква представа какво става.

— Убеден ли си? — попита Харди.

— Статията във вестника я потресе. Има страхотни проблеми във фирмата. Мъжът й не се появи и тя се върна у дома с празни ръце. Какво би спечелила, освен още по-големи проблеми?

Харди продължи да се храни, но доби по-замислен вид. Сойър поклати глава.

— Всичко това е като поничка с крем. Захапваш я от единия край, а тя те залива целия.

Харди се засмя и се огледа. Погледът му се спря върху някого.

— Мислех си, че е извън града.

— Кой? — Сойър погледна нататък.

— Куентин Роу. Ето там — добави Харди и посочи дискретно.

Роу седеше в едно сепаре. Голям полилей създаваше уют на масата му в иначе препълнения ресторант. Беше със скъп копринен костюм и закопчана догоре риза без яка. Докато разговаряше, опашката подскачаше на тила му. Събеседникът му беше млад мъж, малко над двайсетте, също със скъп костюм. Двамата се гледаха в очите, а от време на време Роу докосваше другия по ръката.

Сойър повдигна вежди.

— Чудесна двойка — отбеляза.

— Внимавай, в наше време не се говори така.

— Слушай, живея си живота и оставям другите да живеят своя. Това е моят девиз. Всеки може да ходи с когото си поиска.

Харди продължи да гледа към сепарето.

— Куентин Роу — отбеляза той — струва около триста милиона долара, а ако върви все така, преди да навърши четирийсет, ще е милиардер. Това го прави много добра партия за брак.

— Сигурен съм, че цяла армия млади дами въздишат по него.

— Можеш да си сигурен. Така или иначе, това момче е умно. Заслужава си този успех.

— Да. Разведе ме из фирмата. Не разбрах и половината от това, което ми обясняваше, но пак ми беше интересно. Не мога обаче да кажа, че цялото това технологично обезумяване ми харесва.

— Не можеш да спреш прогреса.

— Не искам да го спирам, Франк. Просто ми се ще сам да определям до каква степен ще участвам в него. Според Роу изобщо няма да имам възможност.

— Малко е страшничко, така е. От друга страна обаче, носи добри доходи.

Сойър погледна към Роу.

— Като говорим за двойки, Роу и Гембъл със сигурност са чудата двойка.

— Кое те кара да мислиш така? — Харди се засмя. — Всъщност, срещнали са се по една случайност в подходящия момент. Другото е без значение.

— Това го разбрах. Гембъл е имал чувалите с пари, а Роу е доставил мозъка, нали?

Харди поклати глава.

— Не подценявай Нейтън Гембъл. Никак не е лесно да спечелиш такива пари на Уолстрийт. Той е много умен и отличен бизнесмен.

Сойър избърса устата си със салфетка.

— Много добре, защото няма да може вечно да се уповава на чара си.