Дейвид Балдачи
Тотален контрол (39)

39.

Преди да излезе от колата, Сидни събра пощата внимателно и мушна вестника под мишницата си. Успя да прибере плика с дискетата в джоба си, без агентите да забележат. Хвърли поглед към пистолета си в ръцете на Джаксън и каза:

— Имам разрешително. — Подаде му листа.

— Ще възразите ли, ако извадя патроните, преди да ви го върна?

— Щом като така ще се чувствате по-сигурни… — Сидни натисна бутона, за да затвори вратата на гаража, заключи колата и тръгна към къщата. — Само ми ги оставете.

Джаксън се взря в нея изненадано. После двамата агенти я последваха.

— Искате ли кафе? Нещо за хапване? Доста рано е — отбеляза тя с обвиняващ тон.

— Чаша кафе, благодаря — каза Сойър, без да обръща внимание на тона й. Джаксън също кимна утвърдително.

Докато Сидни правеше кафето, Сойър я огледа внимателно. Немитата й руса коса бе прилепнала към главата, лицето й не бе гримирано, изглеждаше по-уморено и изпито от последния път, когато я бе видял. Дрехите висяха свободно по високото й тяло, но зелените й очи бяха все така хипнотизиращи. Видя лекото треперене на ръцете й, докато се занимаваше с чашите и чинийките. Бе ясно, че е на ръба на силите си. Не можеше да не се възхити на издръжливостта й при кошмара, който преживяваше всеки изминал ден. Но всичко си имаше граници. Очакваше скоро да научи докъде се простират нейните.

Сидни сложи чашите заедно със захарта и сметаната на поднос и извади от кутията малко сладки и понички. Сложи подноса в средата на кухненската маса.

— Хубави понички, благодаря — каза Сойър. — Между другото, винаги ли носите пистолет? — Погледна я изпитателно.

— Имаше няколко обира в квартала — отговори тя. — Преминах курс на обучение, а освен това и преди съм виждала оръжия. Баща ми и по-големият ми брат Кени бяха в морската пехота. И двамата са запалени ловци. Кени има голяма колекция ловни пушки. Когато бях малка, баща ми ме водеше да стреляме по панички и съм боравила с почти всички видове оръжия. Бива ме.

— Държите оръжието добре — каза Рей Джаксън и забеляза счупеното парче от дръжката. — Надявам се, че не сте го изпуснали, когато е бил зареден.

— Аз съм внимателна с оръжията, мистър Джаксън. Все пак оценявам загрижеността ви.

Джаксън огледа пистолета още веднъж, после го плъзна към нея заедно със заредения пълнител.

— Хубави патрони. Леки. Аз също използвам такива. Имат голяма спираща сила. В цевта все още има патрон — припомни й той.

— Ако пълнителят е изваден, не може да стреля. Никак не ми е приятно да го държа в къщата, особено когато Ейми е тук, въпреки че стои незареден и в заключена метална кутия.

— В такъв случай няма да ви е много полезен, ако дойдат крадци — каза Сойър между глътка кафе и хапка поничка.

— Само ако ме изненадат. Стремя се да не го допускам. — Беше смешно да го казва след днешната сутрин.

Сойър бутна чинията с понички настрана.

— Имате ли нещо против да ми обясните защо пътувахте до Ню Орлиънс?

Сидни вдигна вестника така, че да се види заглавието му.

— Защо? Да не би репортерите да очакват от вас още сензации? Между другото, благодаря, че унищожихте живота ми! — Тя ядно хвърли вестника върху масата и извърна лице. Левият й клепач затрепери и тя се улови за ръба на масата.

Сойър погледна вестника и поклати глава.

— Тук не виждам нищо, което да не е истина. Съпругът ви е заподозрян в кражба на поверителна фирмена информация. Отгоре на всичко, оказва се, че не е бил в самолета, в който е трябвало да бъде, и че този самолет се разбива в една царевична нива. Съпругът ви остава жив и здрав. — Сидни не отговори. Сойър протегна ръка през масата и докосна лакътя й. — Казах, че съпругът ви е жив и здрав, мисис Арчър. Както виждам, това не ви изненадва. Сега ще ми разкажете ли за Ню Орлиънс?

Тя се обърна бавно към него. Лицето й беше удивително спокойно.

— Твърдите, че е жив, нали? Тогава защо не ми кажете къде е?

— Смятах да ви задам същия въпрос.

Сидни впи пръсти в бедрото си.

— Не съм го виждала от онази сутрин.

Сойър се наведе към нея.

— Мисис Арчър, хайде да си спестим глупостите. След тайнствено телефонно обаждане заминавате за Ню Орлиънс, но първо присъствате на възпоменателна служба за съпруга ви, който се оказва жив и здрав… Слизате от таксито и се качвате на метрото, като зарязвате куфара си, отървавате се от хората ми и излитате на юг. Отсядате в хотел, в който, обзалагам се, е трябвало да се срещнете с мъжа си. Е? — Сидни Арчър дори не трепна. Сойър продължи: — На другия ден излизате на разходка и оставяте един добродушен стар негър да лъсне обувките ви. Този негър по една случайност е единственият от бранша, който отказва да вземе бакшиш. След това се обаждате по телефона и се връщате във Вашингтон. Как ще обясните всичко това?

Сидни се втренчи в Сойър.

— Споменахте тайнствено телефонно обаждане? Кой ви каза това?

Двамата агенти се спогледаха.

— Имаме източници, мисис Арчър. Освен това проверихме разговорите ви в телефонната централа.

Сидни кръстоса крака и се наклони напред.

— Имате предвид обаждането на Хенри Уортън?

Сойър я измери с очи спокойно.

— Твърдите, че говорихте с Уортън, така ли? — Не очакваше да се хване в такъв елементарен капан и не остана разочарован.

— Не, не твърдя. Някой е позвънил и е казал, че е Хенри Уортън.

— Вие разговаряхте с някого.

— Не съм.

Сойър въздъхна.

— Разговорът е регистриран. Продължил е близо пет минути. Какво стана, слушахте как някой диша?

— Не съм длъжна да търпя обидите ви. Разбирате ли?

— Добре, поднасям ви извиненията си. Кой се обади по телефона?

— Не знам.

Сойър се дръпна назад и стовари тежкия си юмрук върху масата. Сидни скочи на крака.

— Хайде да престанем, за бога…

— Казвам ви, че не знам — прекъсна го Сидни ядосано. — Помислих, че е Хенри, но не беше. Нямаше никой, така че затворих. — Изведнъж си даде сметка, че лъже ФБР, и пулсът й се ускори.

Сойър я изгледа уморено.

— Компютрите не лъжат, мисис Арчър. — Разбира се, историята с Райкър показваше за сетен път, че не е така. — Разговорът е продължил пет минути и това е регистрирано в централата.

— Баща ми вдигна слушалката в кухнята и дойде да ме повика. Вие двамата дойдохте горе-долу по същото време. Не допускате ли, че може да е забравил телефона отворен и да са минали пет минути? Защо не му се обадите, за да го попитате?

Сойър погледна телефона и се замисли за момент. Беше сигурен, че го лъже, но думите й звучаха правдоподобно. Беше забравил, че пред себе си има адвокат, при това опитен.

— Е, ще му се обадите ли? — настоя Сидни. — Сигурна съм, че си е у дома, защото говорих с него преди няколко минути. Последното, което ми каза, беше, че смята да съди ФБР и „Трайтън“.

— Може би ще говоря с него по-късно.

— Добре. Мина ми през ум, че е по-добре да го направите сега, за да не можете по-късно да ме обвините, че съм му казала какво да говори. — Сидни се вторачи в него. — И като стана дума за това, нека да приключим и с другите ви обвинения. Казахте, че съм се отървала от хората ви. Тъй като нямах представа, че някой ме следи, струва ми се невъзможно да съм се „отървала“. Таксито попадна в задръстване и се качих на метрото, за да не изпусна самолета. Не бях се качвала на метрото от години, така че обърках линиите и се наложи да се прехвърля. Не взех куфара си, защото не исках да го влача със себе си в метрото, още повече бързах, за да не изпусна самолета. Ако бях решила да остана в Ню Орлиънс, щях да се обадя да ми го изпратят. Ходила съм там много пъти и винаги съм се чувствала много добре. Стори ми се логично да се опитам да се поразсея там. Не че напоследък мисля кой знае колко логично. Лъснаха ми обувките. Това незаконно ли е? — Сидни погледна двамата мъже. — Надявам се да не ви се случи да погребвате свой близък, без дори да знаете къде е трупът му. — Захвърли вестника на пода гневно. — Мъжът, за когото става дума тук, не е моят съпруг. Знаете ли каква беше представата му за бурно преживяване? Да пече барбекю в задния двор през зимата! Най-безразсъдното нещо, което съм го виждала да прави, е да кара бързо, без да си е сложил предпазния колан. Просто не е възможно да има нещо общо с този самолет. Знам, че не ми вярвате, но в момента това просто не ме интересува. — Сидни стана и отиде до хладилника. — Трябваше да се махна някъде. Нужно ли е да ви обяснявам защо? — Гласът й се повиши до писък.

Сойър понечи да отговори, но Сидни го спря с жест.

— Прекарах в Ню Орлиънс един ден. Осъзнах, че няма начин да избягам от кошмара. Имам малка дъщеря, която се нуждае от мен. Аз също се нуждая от нея. Само тя ми остана. Разбирате ли? В състояние ли сте вие двамата изобщо да разберете каквото и да било!?

Очите й се насълзиха. Юмруците й започнаха да се свиват и отпускат. Дишаше учестено. Изведнъж седна. Рей Джаксън си играеше неспокойно с чашата.

— Мисис Арчър, и двамата с Лий имаме семейства — каза той. — Трудно ми е да си представя какво преживявате в момента. Моля ви, разберете, опитваме се да си вършим работата. Но много неща изглеждат необясними. Едно обаче е сигурно. Разби се пълен с хора самолет и този, който е отговорен за това, ще трябва да плати.

Сидни отново се изправи. Олюляваше се, сълзите й се стичаха свободно. Гласът й беше пронизителен, почти истеричен, очите й святкаха.

— Не ви ли минава през ум, че знам това? Отидох там… при този ад… Видях го. Видях всичко. Малката обувка… бебешката обувка… — Сидни простена и съкрушено се строполи на стола.

Джаксън стана, за да й донесе салфетка. Сойър въздъхна и улови ръката й. Бебешката обувка. Тази, която самият той бе държал, която го бе накарала да се просълзи. За първи път забеляза годежния пръстен на Сидни и брачната й халка. Беше сигурен, че ги е носила с гордост през цялото това време. Независимо дали Джейсън Арчър бе виновен, или не, до себе си имаше жена, която го обичаше и му вярваше. Сойър с изненада откри, че се надява да се окаже невинен въпреки многобройните улики, които сочеха друго. Не искаше Сидни да преживее ужаса на предателството. Сложи голямата си ръка върху рамото й и зашепна успокоителни думи. Опитваше се отчаяно да я върне към реалността. Усещаше конвулсиите на тялото й, страданието й. Реши, че е понесла достатъчно. Болката, която долавяше, не би могла да е фалшива. Независимо от всичко Сидни Арчър казваше истината или поне по-голямата част от нея.

Тя сякаш долови мислите му и в отговор стисна леко дланта му. Джаксън му подаде салфетката. Сойър не забеляза обезпокоеното изражение на лицето му. Начинът, по който се опитваше да я успокои, нежността, с която бе прегърнал раменете й, думите, които й шепнеше, явно не се нравеха на Рей.

Няколко минути по-късно Сидни Арчър седеше във всекидневната пред камината, която Джаксън бе запалил набързо. Сойър видя през големия прозорец, че отново вали сняг. Огледа стаята и очите му спряха върху рафта над камината, където бяха подредени снимки в рамки — Джейсън Арчър, който изобщо нямаше вид на престъпник, Ейми Арчър, сладко малко момиченце, Сидни Арчър, красива и очарователна. Съвършеното семейство, поне на повърхността. Сойър обаче бе прекарал последните двайсет и пет години от живота си в ровене под повърхността. Очакваше с нетърпение деня, когато нямаше да му се налага да го прави, когато причините и обстоятелствата, способни да превърнат едно човешко същество в чудовище, вече нямаше да са негова грижа. Това време обаче все още не беше дошло. Върна се към реалността.

— Извинете ме — каза Сидни. — Всеки път, когато вие двамата се появите, губя контрол. — Говореше бавно, със затворени очи. Изглеждаше по-дребна, сякаш се бе смалила от преживяното.

— Къде е детето?

— При родителите ми — отговори Сидни веднага.

Сойър кимна замислено.

Сидни отвори за миг очи и пак ги затвори.

— Не пита за баща си само когато спи — прошепна тя с треперещи устни.

Сойър разтри уморените си клепачи и се приближи до камината.

— Сидни? — Тя отвори очи и го погледна. Загърна раменете си с одеялото и вдигна колене към гърдите си. — Сидни, каза, че си ходила при останките на самолета. Знам, че е истина. Помниш ли, че се блъсна в един човек? Коляното още ме боли.

Сидни се сепна. Очите й сякаш се разшириха, после бавно се насочиха към него. Сойър продължаваше да я гледа.

— Разполагаме и с доклада на полицая, който е бил дежурен там, Макена, нали?

— Да. Беше много мил с мен.

— Защо отиде там, Сидни?

Тя не отговори. Обви коленете си с ръце и се загледа в отсрещната стена. Мислите й се върнаха при кошмарния кратер, който, както тогава вярваше, бе погълнал мъжа й.

— Трябваше да отида — каза тя и млъкна.

Джаксън понечи да каже нещо, но Сойър го спря с жест.

— Трябваше да отида — повтори Сидни. На очите й отново се появиха сълзи, но гласът й остана спокоен. — Видях го по телевизията.

— Какво? — Сойър се наклони напред нетърпеливо. — Какво видя по телевизията?

— Сака му. Видях сака на Джейсън. — Когато произнесе името му, гласът й потрепери. Ръката й посегна към устните, сякаш за да овладее безкрайната мъка. — Видях инициалите му… Изведнъж осъзнах, че може би това е единственото нещо, останало от него… качих се на колата и отидох. Полицаят ми каза, че не мога да го получа, докато не приключи следствието, така че се върнах у дома без нищо. Ходих напразно. — Произнесе думата бавно, сякаш за да подчертае пустотата, която я очакваше в бъдеще.

Сойър погледна Джаксън. Сакът беше задънена улица. След около минута заговори отново:

— Когато споменах, че Джейсън е жив, ти не се изненада.

Отговорът на Сидни беше язвителен, макар и гласът й да прозвуча уморено. Явно вече не издържаше.

— Прочетох статията във вестника. Ако искахте да видите изненада, трябваше да ми я поднесете преди репортера. — Нямаше намерение да преживее още едно унижение като онова в кабинета на Гембъл.

Сойър се отпусна назад. Беше очаквал този съвсем логичен отговор, но все пак бе доволен, че го чува от собствената й уста. Лъжците често измисляха сложни и заплетени истории, за да не ги хванат.

— Добре, съгласен съм. Не искам този разговор да се влачи до безкрайност, затова ще ти задам няколко конкретни въпроса. Искам да получа откровени отговори. Това е всичко. Ако не знаеш някой от отговорите, ще го приема. Такива са правилата. Съгласна ли си?

Сидни не отговори. Загледа се в пространството между двамата агенти. Сойър опита пак:

— Не съм измислил аз обвиненията срещу мъжа ти. Ако обаче трябва да съм честен, уликите, които открихме досега, не са в негова полза.

— Какви улики? — попита Сидни рязко.

— Съжалявам, но нямам право да ги разкривам — поклати глава Сойър. — Мога да кажа само, че са достатъчни, за да му се издаде заповед за арест. В случай че още не знаеш, пуснахме го за издирване и вече го търсят по целия свят.

Когато осъзна смисъла на тези думи, очите на Сидни заблестяха. Мъжът й беглец, издирван по целия свят! Погледна Сойър.

— Знаехте ли това първия път, когато дойдохте при мен?

Сойър доби донякъде измъчен вид.

— Отчасти.

Джаксън реши да се намеси.

— Ако Джейсън не е извършил това, в което го обвиняват, няма за какво да се безпокои. Що се отнася до нас. Все пак не можем да гарантираме за намеренията на останалите.

Сидни се обърна към него.

— Какво означава това?

— Да кажем, че не е извършил нищо нередно — сви рамене Джаксън. — Знаем със сигурност, че не е бил в самолета. Тогава, къде е бил? Ако беше изпуснал самолета случайно, щеше да се обади у дома веднага, за да успокои близките си. Това не е станало. Защо? Най-вероятно се е забъркал в нещо, което не е съвсем законно. Освен всичко останало, като имаме предвид фактите, склонни сме да мислим, че не става дума за индивидуално изпълнение. — Джаксън замълча и погледна Сойър, който кимна едва забележимо. — Мъжът, който според нас е свалил самолета, беше намерен мъртъв в апартамента си. Бил е убит. Готвел се е да напусне страната, но някой е осуетил плановете му.

— Убит — каза Сидни бавно.

Спомни си Едуард Пейдж. Убит веднага след разговора си с нея. Придърпа одеялото около себе си. Поколеба се дали да не им каже за Пейдж. После реши да не го прави, макар и да не си даваше съвсем ясно сметка защо. Пое дъх и попита:

— Какви са въпросите?

— Първо, ще споделя една своя хипотеза. — Сойър замълча за момент, за да подреди мислите си. — Засега ще приема обяснението, че си заминала за Ню Орлиънс по прищявка. Проследихме те дотам. Знаем също така, че родителите ти заминаха малко след теб.

— И какво от това? Защо да стоят тук? — Огледа стаята. Какво беше останало тук, освен страдания?

— Така е. Само че след като замина ти, си отидоха родителите ти, отидохме си и ние.

— Боя се, че не разбирам.

Сойър стана рязко, отиде до камината и се вторачи в Сидни.

— Тук не е имало никой. Къщата е останала без никакво наблюдение. Независимо по каква причина замина за Ню Орлиънс, резултатът е, че отвлече вниманието ни. Никой не знае какво е станало в къщата, разбираш ли сега?

Въпреки топлината от огъня Сидни почувства, че я обливат студени вълни. Бяха я използвали за примамка. Джейсън знаеше, че властите я наблюдават. Бе я използвал, за да вземе нещо от къщата.

Сойър и Джаксън я наблюдаваха внимателно. Видяха, че мисли трескаво. Сидни се озърна наоколо и погледът й падна върху сивия блейзър, захвърлен върху облегалката на люлеещия се стол. Дискетата във вътрешния джоб. Изведнъж й се прииска разговорът да приключи по-бързо.

— Тук няма нищо, което някой би искал да вземе.

— Нищо? — попита Джаксън скептично. — Джейсън не държеше ли тук някакви файлове или документи? Нещо подобно?

— Не и служебни. В „Трайтън“ са много строги в това отношение.

Сойър кимна. Беше се убедил сам при посещението си в корпорацията.

— Въпреки това, Сидни, бих искал да помислиш. Липсва ли нещо? Нещо размествано ли е в къщата?

Сидни поклати глава.

— Всъщност не съм гледала както трябва.

Джаксън помръдна.

— Можем да претърсим къщата веднага — каза той. Сойър повдигна вежди. Сидни мълчеше.

Джаксън направи крачка напред.

— Винаги можем да получим заповед за обиск. Имаме предостатъчно основания. Ще си спестим взаимно много време и усложнения. Ако наистина няма нищо нередно, значи няма от какво да се притеснявате, нали?

— Аз съм адвокат, мистър Джаксън — отвърна тя хладно. — Знам за какво става дума. Окей, търсете колкото си искате. Извинете ме за безпорядъка, но нямах време да се занимавам с домакинска работа. — Сидни стана, махна одеялото и облече блейзъра. — Докато търсите, ще изляза да подишам малко чист въздух. Колко време ще ви трябва?

Двамата агенти се спогледаха.

— Няколко часа.

— Добре. Хладилникът е на ваше разположение. Тършуването е изтощителна работа.

След като излезе, Джаксън се обърна към партньора си.

— Бива си я, нали?

Сойър кимна.

— Бива си я.

 

 

Няколко часа по-късно Сидни Арчър се върна.

— Е?

— Не открихме нищо — отвърна Джаксън с укор.

— Това не е мой проблем. — Сидни го изгледа ледено.

Двамата мълчаха.

— Имахте някакви въпроси, нали? — подкани ги тя.

Когато час по-късно двамата агенти на ФБР си тръгваха, Сидни докосна Сойър по ръката.

— Ясно е, че не познавате Джейсън. Ако го познавахте, и през ум нямаше да ви мине, че има нещо общо с разбития самолет. Толкова невинни хора… — Замълча и се облегна на вратата.

Сойър се смути. Наистина, трудно можеш да допуснеш, че този, когото обичаш, от когото имаш дете, е в състояние да извърши нещо подобно. Само че жестокостите бяха ежедневие и бяха човешко дело. Единствено хората убиваха със злоба.

— Разбирам как се чувстваш, Сидни — каза той тихо.

Когато се отдалечиха към колата си, Джаксън подритна някакво камъче и се обърна към Сойър.

— Лий, струва ми се, че има нещо нередно с тази жена. Определено крие нещо.

Сойър сви рамене.

— Ако бях в нейното положение, бих постъпил по същия начин.

Джаксън го изгледа изненадано.

— Но тя лъже ФБР!

— Намира се на кръстопът и не знае в коя посока да тръгне. При такива обстоятелства и аз не бих рискувал.

— Е, засега ще трябва да се съглася с преценката ти — кимна Джаксън. Не изглеждаше убеден.