Дейвид Балдачи
Тотален контрол (25)

25.

Беше полунощ, когато Лий Сойър най-после положи глава върху възглавницата, след като хапна набързо. Не успя да затвори очи въпреки умората. Реши да стане. Мина по коридорчето бос и се изтегна върху изтърбушеното канапе във всекидневната. Кариерата на типичния агент от ФБР не предполагаше дълги периоди на домашно спокойствие. Имаше твърде много пропуснати годишнини, празници, рождени дни. Беше изчезвал с месеци, без да се знае кога ще се върне. Веднъж го бяха ранили тежко, а това неизбежно травматизира всяка съпруга. И всичко в името на справедливостта, за да стане светът ако не по-добър, то, поне за момента, по-безопасен. Благородна цел, която трудно можеше да се обясни на осемгодишно дете, когато те пита защо няма да гледаш бейзболния мач или защо няма да отидеш на училищното представление. Той знаеше, че ще стане така. Пег също беше наясно. Обичаха се много и смятаха, че ще се справят с трудностите. И бяха успявали доста дълго. Странното беше, че в момента отношенията му с Пег бяха по-добри, отколкото преди.

С децата обаче нещата не стояха така. Обвиняваха него за раздялата и може би имаха право. Едва сега трите му по-големи деца започваха отново да разговарят с него. Меги беше напълно отчуждена. Не знаеше какво става с нея. От това го болеше най-много.

Всеки трябваше да направи своя избор и той го бе направил. Кариерата му във ФБР беше повече от успешна, но този успех си имаше цена.

Отиде до кухнята, извади една бира от хладилника, изпи я на няколко големи глътки, отпусна се на канапето и затвори очи.

Час по-късно телефонът го събуди — беше заспал дълбоко. Вдигна слушалката.

— Да?

— Лий?

Премигна два-три пъти и отвори очи.

— Франк? — Сойър погледна часовника си. — Вече не си в Бюрото. Мислех, че частният сектор осигурява нормално работно време.

В другия край на линията Франк Харди се усмихна. На стената зад гърба му в офиса висяха множество спомени от кариерата му във ФБР.

— Конкуренцията е много голяма, Лий. Жалко, че денонощието няма повече от двайсет и четири часа.

— Е, не се срамувам да призная, че ограничението важи и за мен. Какво има?

— Обаждам се във връзка с взривения самолет.

— Какво!?

— Имам нещо, което трябва да видиш. Все още не знам какво точно означава. Ще направя кафе. След колко време можеш да дойдеш?

— Дай ми половин час.

— Точно както едно време.

След пет минути Сойър беше облечен. Мушна пистолета в кобура и излезе на улицата, за да запали колата. По пътя се свърза с централата и съобщи за случилото се. Франк Харди беше един от най-добрите агенти, работили някога в Бюрото. Когато напусна, за да направи своя собствена охранителна фирма, всички почувстваха загубата, но никой не го упрекна. Преди това двамата с Харди бяха партньори в продължение на десетилетие и можеха да се похвалят с някои много сериозни професионални успехи. Доста от заловените от тях престъпници излежаваха доживотни присъди във федералните затвори със строг режим из цялата страна. Немалко, а сред тях и няколко серийни убийци, бяха екзекутирани.

След като Харди твърдеше, че знае нещо във връзка със сваления самолет, значи наистина знаеше. Сойър настъпи газта и след десет минути спря на обширен паркинг. В четиринайсететажната сграда се помещаваха няколко фирми, но никоя от тях не се занимаваше с това, с което се занимаваше бившият агент Харди.

Сойър показа служебната значка от ФБР, пуснаха го да влезе и се качи с асансьора на последния етаж. Фоайето беше модерно, с меко осветление. Зад бюрото на рецепцията с големи букви беше написано името на фирмата: