Дейвид Балдачи
Тотален контрол (22)

22.

Сидни излезе от сградата на „Трайтън“ и тръгна през паркинга. Беше толкова замислена, че не видя дългата черна лимузина, докато тя не спря точно пред нея. Задната врата се отвори и слезе Ричард Лукас. Беше с тъмносин еднореден костюм. Лицето му се отличаваше със сплескания нос и малките очички, които бяха твърде близо едно до друго. Широките му рамене и издутината под мишницата вдъхваха респект.

— Мистър Гембъл би искал да се срещне с вас. — Тонът му беше равен. Вдигна ръка върху отворената врата на колата и Сидни видя кобура с пистолета. Сепна се, после преглътна мъчително и очите й заблестяха.

— Не мисля, че това влиза в плановете ми в момента.

Лукас сви рамене.

— Както желаете. Все пак мистър Гембъл смята, че е по-добре да поговори най-напред с вас, за да чуе вашата версия, преди да предприеме каквото и да било. Смята, че колкото по-рано се срещнете, толкова по-добре ще бъде за всички.

Сидни погледна черните стъкла на лимузината.

— Къде иска да се срещнем?

— В имението му. — Погледна си часовника. — Ще пристигнем след около трийсет и пет минути. Разбира се, след като разговорът ви приключи, ще ви върнем тук.

Тя го изгледа.

— А имам ли друг избор?

— Човек винаги има избор, мисис Арчър.

Сидни се уви в палтото си и се качи в колата.

 

 

Сидни видя силует на огромна каменна къща сред педантично поддържана градина, оградена с дървета. Ще се справиш, каза си тя. Разпитът можеше да бъде и двупосочен. Ако Гембъл искаше да научи нещо от нея, тя също би могла да научи нещо от него. Последва Лукас през двойната врата, влязоха във внушителен вестибюл и оттам в голяма стая с махагонова ламперия и комфортна мебелировка. По стените бяха окачени оригинални маслени портрети на възрастни мъже. В камината гореше слаб огън. На масата в ъгъла беше сервирана вечеря за двама. Въпреки че нямаше апетит, ароматът й се стори примамлив. На масата се изстудяваше бутилка вино.

Вратата се затвори и изщрака. Тя се обърна и се увери, че е заключена. Зад гърба си чу шум и погледна напред.

Нейтън Гембъл, облечен по домашному, с разкопчана яка на ризата и широки панталони с маншети, стана от един висок стол, който беше обърнат към стената. Пронизващият му поглед я накара да потрепери. Той се приближи до масата.

— Гладна ли си?

— Не, благодаря.

— Е, ако решиш, има предостатъчно храна. Надявам се, няма да възразиш, ако хапна малко.

— Намираш се у дома си.

Гембъл седна и започна да си сервира. Наля вино в две чаши.

— Когато купих къщата, получих в добавка изба с две хиляди много прашни бутилки. Нищо не разбирам от вино, но моите хора твърдят, че колекцията е първокласна. Не че имам намерение да колекционирам каквото и да било. Там, където отраснах, хората колекционираха само пощенски марки. Това тук е за пиене.

— Не мисля, че…

— Не обичам да пия сам. Освен това на самолета ти подейства добре, нали?

Сидни кимна, свали бавно палтото си и пое чашата. Стаята беше успокояващо топла, но тя остана нащрек. Беше задължително, когато си в близост до действащ вулкан или хора като Нейтън Гембъл. Седна на масата и се вторачи в него. Той започна да се храни. Кимна й.

— Сигурна ли си, че не искаш да хапнеш?

Сидни вдигна чашата.

— Това ми е достатъчно, благодаря.

Той сви рамене, отпи глътка вино и започна да реже голямо парче пържола.

— Неотдавна говорих с Хенри Уортън. Приятен човек. Грижи се за хората си. Ценя това качество. Аз също се грижа за хората си.

Натопи залък хляб в соса и го лапна.

— Хенри ми беше чудесен учител.

— Това е интересно. Аз никога не съм имал учител, когато се издигах. Може би щеше да ми е по-приятно.

Сидни огледа стаята.

— Не личи да си пострадал от това.

Гембъл вдигна чашата си, чукна я в нейната и продължи да се храни.

— Добре ли си? Изглеждаш ми отслабнала, откакто те видях последния път.

— Справям се. Благодаря, че попита.

Тя махна кичур коса от лицето си и продължи да го наблюдава. Стремеше се да владее нервите си. Очакваше неизбежния момент, когато празните приказки щяха да престанат. Предпочиташе да говорят направо. Гембъл си играеше с нея. Беше виждала как го прави с други.

Той напълни чашата си отново и въпреки възражението й напълни и нейната. След още двайсет минути неангажиращ разговор Гембъл избърса устата си със салфетка, стана и отведе Сидни до огромното канапе пред камината. Тя седна, кръстоса крака и незабелязано въздъхна. Той остана прав до камината. Гледаше я изпод гъстите си вежди.

Сидни се взря в огъня, отпи глътка вино и вдигна очи към Гембъл. След като не възнамеряваше да започне, щеше да го направи тя.

— Аз също говорих с Хенри, явно скоро след теб.

Гембъл кимна разсеяно.

— Предположих, че ще ти се обади след разговора ни.

Макар и да запазваше непроницаемия си вид, Сидни вътрешно се гневеше заради начина, по който Гембъл манипулираше и тормозеше хората, за да получи каквото иска. Той извади пура от кутия, оставена върху рафта над камината.

— Възразяваш ли?

— Както казах, ти си у дома си.

— Според някои към пурите не се привиквало. Не съм толкова сигурен, но човек все от нещо трябва да умре, нали?

Сидни отпи още една глътка вино.

— Лукас каза, че си искал да поговорим. Не съм запозната с дневния ред, така че защо не започнеш?

Преди да отговори, Гембъл дръпна няколко пъти от пурата, за да се разгори добре.

— В самолета ме излъга, нали? — В гласа му нямаше и следа от гняв и тя се изненада. Смяташе, че при такива обстоятелства човек като Нейтън Гембъл ще изпадне в неукротима ярост.

— Да, може да се каже, че не бях изцяло откровена.

Едно мускулче на лицето му потрепери.

— Толкова си хубава, че непрекъснато забравям каква е професията ти. Предполагам, че адвокатите правят разлика между „лъжа“ и „не съм изцяло откровен“, само че, честно казано, аз лично не давам пет пари за нея. Ти ме излъга и ще запомня само този факт.

— Разбирам.

— Защо мъжът ти беше в онзи самолет? — Въпросът излетя като снаряд от устните му, но лицето му остана безизразно.

Сидни се поколеба, после реши да му каже. Рано или късно щеше да го направи.

— Джейсън ми каза, че са му предложили висок пост в друга фирма, с централа в Лос Анджелис. Трябвало да се срещне с някои хора, за да уточни подробностите.

— Коя фирма? „Ар Ти Джи“?

— Не, не беше „Ар Ти Джи“. Изобщо не беше конкурент на „Трайтън“. Затова и не сметнах за необходимо да ти кажа истината. Само че, както се оказа, няма никакво значение коя е била тази фирма.

— Защо? — Гембъл я изгледа с изненада.

— Защото Джейсън не ми е казал истината. Не са му предлагали никакъв пост, не е имало насрочени срещи. Открих го току-що.

Каза го колкото можеше по-спокойно.

Гембъл пресуши чашата си и изпуши доста голяма част от пурата, преди да продължи. Сидни бе забелязала подобно поведение и при други свои богати клиенти — нищо не можеше да ги накара да се разбързат. Времето на другите им принадлежеше.

— Значи съпругът ти те е излъгал, а ти излъга мен. Сега от мен се очаква да приема думите ти за чиста монета? — Тонът му си остана равен, но си личеше, че не й вярва. Сидни не можеше да го обвинява. — Ти си мой адвокат. Посъветвай ме какво да правя в тази ситуация, Сидни. Да приема ли показанията на свидетеля, или не?

— Не те карам да приемаш каквото и да било — отговори тя бързо. — Ако не ми вярваш, а сигурно имаш основания, аз не мога да направя нищо, за да променя нещата.

Гембъл кимна замислено.

— Добре. Какво друго?

— Няма нищо друго. Казах ти всичко, което знам.

Гембъл хвърли пурата в огъня.

— Хайде де! През трите си брака имах възможност да установя за свое разочарование, че съпрузите си споделят някои неща в леглото. Защо да смятам, че ти си по-различна?

— Джейсън не е говорил с мен за работата си в „Трайтън“. Това, което правеше в твоята компания, беше поверително и аз не знам нищо. Аз също имам въпроси, но нямам отговори. — В гласа й се прокрадна горчивина, но Сидни бързо се овладя. — Случило ли се е нещо в „Трайтън“? Нещо, свързано с Джейсън? — Гембъл мълчеше. — Наистина искам да получа отговор на този въпрос.

— Не възнамерявам да ти казвам каквото и да било. Най-напред не знам на чия страна си. Съмнявам се, че си на моя. — Изгледа я толкова свирепо, че тя почувства как се изчервява. Свали на пода кръстосания си крак и го погледна.

— Знам, че се съмняваш.

Гембъл я прекъсна ядосано.

— Дяволски права си, че се съмнявам. „Ар Ти Джи“ е по петите ми. Всички ми говорят, че фирмата ми ще загине, ако не купя „Сайбърком“. Ти как би се чувствала на мое място? — Не я остави да му отговори. Седна до нея и улови едната й ръка. — Виж какво, наистина съжалявам за смъртта на мъжа ти и при други обстоятелства изобщо нямаше да се интересувам защо се е качил на самолета. Когато обаче всички започват да ме лъжат едновременно и бъдещето на компанията ми виси на косъм, започвам да се интересувам. — Гембъл пусна ръката й. Сидни скочи на крака и взе палтото си. Очите й се наляха със сълзи.

— В момента — каза тя — не давам пет пари за теб или компанията ти. Мога да ти кажа само, че нито аз, нито мъжът ми сме направили нещо нередно, каквото и да било. Разбра ли? — Очите й горяха. Дишаше учестено. — А сега искам да си тръгвам.

Нейтън Гембъл я изгледа продължително, после отиде до една масичка в другия край на масата и вдигна телефона. Сидни не го чу какво каза. След малко вратата се отвори и влезе Лукас.

— Последвайте ме, мисис Арчър.

Преди да излезе, тя се обърна към Гембъл. Той вдигна чашата си като за наздравица.

— Нека да поддържаме връзка — каза той тихо. Тези четири най-обикновени думи я накараха да потрепери.

След по-малко от четирийсет и пет минути Лукас я остави при джипа. Тя бързо се качи и подкара. Натисна бутона и набра един от запаметените номера. Отговори сънлив глас.

— Хенри, аз съм, Сидни. Съжалявам, че те събудих.

— Сид, колко е часът? Къде си?

— Искам да ти кажа, че току-що разговарях с Нейтън Гембъл.

Хенри Уортън се събуди напълно.

— Как така?

— Да кажем, че стана по предложение на Нейтън.

— Опитах се да те покрия.

— Знам, Хенри. Оценявам го.

— Как мина?

— При тези обстоятелства едва ли би могло да мине по-добре. Всъщност мина доста цивилизовано.

— Звучи добре.

— Само че нещата могат да се променят и исках да го знаеш. Тръгнах си от къщата му преди малко.

— Как се разделихте с Нейтън?

Тя въздъхна.

— Споразумяхме се да поддържаме връзка.

 

 

Хотел „Хей-Адамс“ беше само на няколко пресечки от офисите на „Тайлър, Стоун“. Сидни се събуди рано — часовникът показваше пет сутринта. Прецени събитията от предишната вечер. Влизането в кабинета на мъжа й се бе оказало безполезно, а срещата с Нейтън Гембъл не я бе изплашила. Надяваше се да е успокоила Хенри Уортън. Поне засега. Взе душ набързо, поръча си кафе по телефона. Най-късно в седем трябваше да е на път, за да вземе Ейми. Там щеше да поговори с родителите си за възпоменателната служба за Джейсън.

В шест и половина беше облечена и готова да тръгне. Родителите й по навик ставаха рано, а Ейми рядко се будеше след шест. Набра номера. Обади се баща й.

— Как е тя?

— Майка ти се занимава с нея. Току-що я изкъпа. Сутринта нахълта в спалнята ни, красива като принцеса, като че ли светът е неин. — Сидни долови гордост в гласа на баща си. — А ти как си, скъпа? Звучиш ми малко по-добре.

— Държа се, татко. Поспах малко, не знам как успях.

— С майка ти решихме да дойдем при теб и не искаме никакви възражения. Ще се грижим за къщата, ще правим каквото се налага, ще ти помагаме за Ейми.

— Благодаря, татко. Ще съм при вас след два часа.

— Ейми влезе току-що, мокра като врабче след дъжд. Ще ти се обади.

Сидни чу как малките ръчички поемат слушалката. По жицата долетя кискане.

— Ейми, мила, обажда се мама. — Родителите й я увещаваха да каже нещо.

— Здравей, мамо.

— Да, скъпа, обажда се ма-ма.

— На мен ли говориш? — Ейми се разсмя необуздано. В момента това беше любимата й фраза и винаги подскачаше от удоволствие, когато я произнесеше. Дъщеря й продължи да споделя своята представа за живота на език, който Сидни успяваше да дешифрира, поне в по-голямата му част. Тази сутрин ставаше дума за палачинки, бекон и птицата, която нападнала котка на улицата. — Татко, искам татко! — каза детето и усмивката на Сидни се изпари. Затвори очи. Ръката й се плъзна по челото и отмахна кичур коса. Почувства болезнена буца да засяда в гърлото й. Закри слушалката с ръка, за да не чуе Ейми.

— Дочуване, скъпа. Ще се видим скоро. — Сълзите й потекоха свободно. Соленият им вкус й беше добре познат.

— Сидни?

— Да, мамо. — Сидни избърса очите си с ръкав, но сълзите не преставаха да бликат.

— Съжалявам. Ейми не може да говори с теб, без да си спомни за баща си.

— Знам.

— Поне спа добре.

— Ще се видим скоро, мамо.

Сидни затвори телефона и остана няколко минути на мястото си, с ръце в скута. След това отиде до прозореца, дръпна леко завесите и погледна навън. Луната и уличните лампи осветяваха района много добре. Въпреки всичко Сидни не видя мъжа, стаен зад една ограда на отсрещната страна на улицата, който бе насочил към нея бинокъл. По навик, от дългогодишния си опит в подобни занимания, той отбелязваше и най-малките подробности. Лицето и особено очите й бяха уморени. Шията й беше дълга и грациозна, като на фотомодел, но раменете й бяха извити назад, което издаваше напрежение. Когато тя се отдалечи от прозореца, той свали бинокъла от очите си. Тази жена, заключи той, има сериозни проблеми. След като бе видял с очите си подозрителното поведение на Джейсън Арчър на летището сутринта преди самолетната катастрофа, смяташе, че Сидни Арчър има защо да е нервна, разтревожена, дори уплашена. Облегна се на стената и продължи да наблюдава.